Пламен Марков, двукратният победител в анкетата за треньор №1 на годината на „Труд“: Вече трудно ще говорим за класирания

Пламен Марков e последният треньор, класирал България на голямо първенство. Под негово ръководство националите играха на Евро 2004. А от великото американско лято на 1994-а измина четвърт век.

По нищо не личи, че тенденцията е на път да се промени. Ерата на Красимир Балъков започна с две загуби, от които 2:3 срещу Косово е разтърсваща.

Пламен Марков, два пъти избиран за треньор №1 на годината в анкетата на „Трус“, се съгласи да даде своя коментар за случващото се в националния отбор.

- Как видяхте мачовете от евроквалификациите срещу Чехия и Косово?

- Не можах да гледам първия мач с Чехия, тъй като не бях в България. А може би така бе по-добре. Но наблюдавах срещата с Косово. Не съм много изненадан, защото имам представа за посоката на развитие на българския футбол от много години.

- И сега пак казваме, че гледаме напред - за световното в Катар…

- Не съм точният човек, към когото да се отправи този въпрос, защото има ръководство, което развива футбола, прави програма, взима мерки и стратегия за бъдещето на играта. Мнение по този въпрос съм казвал няколко години, критикувайки, след като бях треньор на националния отбор. За мнозина тези мои виждания са били доста странни. Но в крайна сметка се оказах недобър пророк. Животът ми е минал изцяло във футбола. Много силно желая той да върви в положителна насока. Да бъде конкурентен поне на средно европейско равнище. За съжаление в не малка степен се срамуваме, защото сме длъжници на всички хора, които обичат играта.

- Красимир Балъков беше лидер във водения от вас тим при първия ви престой начело на националите и тогава имаше ключово значение за последното класиране на голям форум – Евро 2004. Доколко това ще му помогне?

- Краси Балъков беше един изключително силен играч. Безспорно с решаващ принос за класирането през 2003 г. на националния отбор за европейските финали в Португалия. За съжаление той взе окончателно решение да спре кариерата си точно по средата на квалификационния цикъл и нямах възможност да го използвам на финалите. А това отсъствие повлия негативно на нашето представяне. Що се отнася до кариерата на Балъков като треньор, неговата кариера му е повлияла в немалка степен за виждания относно стратегията на играта. А това е от полза за неговото бъдещо развитие, макар че има немалко треньори, които постигнаха сериозни резултати, без да са били особени величини като състезатели.

- Сега има материал за Балъков?

- Това е един от най-важните проблеми в нашия футбол. Нямаме играчи от почти вече средно европейско ниво. Много е трудно на националния треньор да направи боеспособен отбор, който да показва атрактивни резултати и игри. Балъков е пред едно прекалено сериозно изпитание, защото всички хора очакват от него победи. Макар че вече трудно можем да говорим за някакво класиране.

- Преживяхте всичко – „от осанна до разпни го“ начело на „трикольорите“. Как се чувства човек на този пост – и на върха, и на дъното?

- Когато аз поех отбора в началото на 2002 г., той също нямаше сериозен шанс за успех. Спомняте си последните два мача при моя колега Стойчо Младенов, когато загубихме у дома от Дания с 0:2 и след това от Чехия с 0:6. Не бяха много оптимистите. В процентно изражение не сме имали повече от 5 % шанс. Моментът беше доста деликатен и труден. Но имаше състезатели, на които наистина можеше да се разчита. За Балъков вече стана дума, а другите млади, но талантливи играчи в лицето на Стилиян Петров, Бербатов, Мартин Петров… Още не бяха станали звезди в европейския футбол, но бяха футболисти с потенциал, възможности и амбиции за реализиране и в националния отбор. Вече бяха привлечени в силни европейски отбори. Стилиян беше в „Селтик“, Бербатов беше в „Байер“, а Мартин в „Сервет“. Имаше предпоставка, че при една добра работа можеше да се очаква нещо. Не подценявам и играчите от нашето първенство. Имаше и чужденци в лицето на Пажин, Зоран Янкович и Загорчич. Не забравям и Кишишев, който в първата част от квалификациите също имаше принос за представянето. Той играеше в „Чарлтън“. Ивайло Петков беше утвърден състезател, играещ в Турция. Милен Петков беше част от гръцкия АЕК. Също и Георги Пеев от „Динамо“ (Киев). Така че имах състезатели, на които наистина можех да се облегна.

- Това е ясно. Повече ни интересува в психологически план как се чувства един треньор? Какво е отношението към него, когато е класирал отбора? Как се променя то на другия полюс, когато едва ли не се готвят „клади“ в София?

- Чувства се поласкан, когато постига добри резултати. В две трети от престоя ми като национален селекционер получавах комплименти от всички нива. Всички хора по улицата м поздравяваха за класирането, но очаквайки на самия финален кръг добри резултати. Бях убеден, че нямаме възможностите да бъдем конкурентноспособни на Дания, Швеция и Италия. Стремях се в да повлияя в психологически план на играчите, че трябва да бъдем изключително концентрирани и сериозни. Но имаше еуфория в България. Започнаха да се правят паралели между отбора от САЩ’94 и нашия състав. Започнах да чета изказвания на моите футболисти, че с лекота ще преминем групата, което беше много сериозно препятствие за мен.

- България на крайностите…

- Точно така. Много добре знаете какво се случи след трите загуби, макар че в последния мач срещу Италия имахме възможността да направим равен, което нямаше да бъде несправедливо. Аз бях на края на договора си и за себе си бях категоричен, че няма да го продължа. Независимо че още в Португалия покойният Иван Славков, тогава като президент на БФС, ми потвърди, че аз ще остана. Но бях без договор и моето решение беше категорично.

- Когато се върнахте като национален селекционер видимо бяхте променен. Изглеждаше някак затворен, сърдит и с нагласата за каквито и да било компромиси – имаше ли нещо такова?

- Сърдит в никакъв случай, защото няма на кого да се сърдя. Ако бях сърдит, нямаше да поема функциите. Не мога да отговоря защо съм бил по-различен, тъй като в моите очи считам, че съм бил същият, но явно, че не е било така. Естествено, че бях амбициран да потвърждаваме в новите квалификации доброто представяне на отбора. Тогава направихме три равни мача в първите срещи и съответно имахме три победи в приятелски двубои. След злополучната загуба в Сърбия с 1:6 в юбилейния мач за отказването на Саво Милошевич, бях освободен. Тоест след три равни, три победи и една загуба бях сменен. Ако съм бил сърдит или обиден, това беше след уволнението, защото истината е, че тогава не напуснах аз.

- Мислил ли сте защо се получи така на този мач в Белград?

- Мачът беше в края на ноември. Тогава нямаше официална дата от страна на ФИФА. Причината е в мен, че се съгласих да играем. Изхождах от желанието си да видя повече играчи в един допълнителен мач, макар и накрая на есенния полусезон. Неподходящо време, защото обикновено тогава хората се настройват новогодишно, най-вече състезатели, развиващи се по нашите балкански ширини. Не бяхме достатъчно мотивирани. Причината за тази загуба съм аз като треньор. Сърбия имаше тогава силен състав. Класен и елитен треньор като Антич водеше отбора. Отидохме недостатъчно мотивирани, аз не успях да подготвя в психологически план тима.

- Защо се отказахте да работите като треньор след уволнението от националния отбор?

- Защото не съм мазохист. Направих личния си извод, че след като бях освободен от ЦСКА за два равни мача от Александър Томов и за една загуба в приятелски мач година и половина по-късно от Михайлов. Казвал съм на Томов, че двамата могат да влязат в книгата на Гинес и аз като придатък. Няма треньор в света, който само да побеждава.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Футбол БГ