Поетесата Надежда Захариева пред „Труд“: Душата ми се е люшкала от полюс до полюс

- Идващата неделя е Рождество Христово. Казвате, че през целия ви живот, изпълнен с обрати и изпитания, сте се уповавали на Иисус, черпили сте кураж и сила. Какво е за вас вярата?

- Отговорът ми на този въпрос ще ви учуди, предполагам. И не само вас. Не приемам себе си за вярваща в общоприетия смисъл на тази дума. Особено пък за сляпо вярваща, въпреки че, както е отбелязано още в дълбока древност, щастието е в сляпата вяра, а знанието е сабя без дръжка. Само че сляпата вяра недовижда… Колкото и нескромно да звучи, аз не съм се уповавала, а съм се стараела да се уча от Христос. Наричат го Богочовек. Не зная дали божествената Му част е тази, която му е дала силата да приеме хората такива, каквито са, да им прости, че са такива, да понесе кръстните страдания, на които те са го осъдили и, въпреки това да ги обича.

Благодаря на случая, който сдоби света с Библията. В интервю с Уилям Фокнър му задават въпрос какво непременно трябва да е чел човек, който иска да бъде писател. Фокнър беше поставил на първо място Библията, а на второ - Лев Николаевич Толстой...

В много труден за душата ми период от живота ми се нуждаех от морална опора, от духовен учител, който би ми помогнал да преодолея емоции, които биха ме тикнали в неправилна, според мене, посока. Избрах Иисус Христос. Всяка вечер се молех да ми даде неговото смирение, неговата толерантност и неговата любов към човека. Надявам се, че ги притежавам и благодарение на волята си да ги имам.

- Вие сте пословична с великодушието и човечността си. Трудно ли е да се прощава, или за вас то вече е рутинно преживяване?

- Чак пък пословична… Не знам колко великодушна и човечна съм, но ако изглеждам такава, благодаря. Мисля, че съм човек като човек - душата ми се е люшкала от полюс до полюс. И днес ѝ се случва, но по-бързо връща равновесието си. За това благодаря най-напред на родителите си, особено на майка ми, на която несъзнателно на млади години, а после все по-съзнателно се стараех да приличам. Благодаря и на книгите, които съвсем съзнателно избрах да прочета. Т.е., благодаря на начина, по който съм била „опитомявана“, а по-късно - „самоопитомявана“. Благодаря на доброто, но и на злото, което срещнах в живота си.

Трудно ми беше да прощавам, докато обърквах прошката със забрава. Укорявах се, че не прощавам истински, щом не забравям. Преди години в „Малък трактат за големите добродетели“ от френския философ Андре Конт-Спонвил срещнах мисълта, че прошката не означава да забравяме, а да не се озлобяваме и да не отмъщаваме. Оттогава насам си спомням спокойно всяко зло, което някой ми е причинявал и за което съм си „отмъщавала“ със стихотворение. Ето едно: „Благодаря ти, приятелко мила,/ че ме ругаеш с толкова бяс./ Твоята злост ме изпълва със сила/ в мен да остане доброто на власт./ За да превърнеш живота в корида,/ нужни са двама. А никой в света/ толкова много не ме е обидил,/ колкото мога аз да простя.“

- С какво ви привлича обществената работа - бяхте зам.-министър на културата, сега сте председател на настоятелството на НЧ „Д-р Петър Берон 1926“?

- Изборът да стана зам.-министър на културата не беше мой. Избрах да го приема, защото знаех какво ме очаква и се чудех дали ще издържа… Неведнъж съм казвала, че влязох с много страх в сградата на Министерството на културата, но я напуснах без капка срам. Ако започна да изреждам какво успях да постигна с екипа, който ръководех, разбира се, рискувам да бъда упрекната в самохвалство. Ще се задоволя с изречение, казано от човек, заемащ висока позиция в Министерството на културата: „Мислехме, че като си поетеса, ще си клатиш краката, пък ти излезе таран.“ Не ме питайте кой го каза. Във всеки случай думите не принадлежат на министъра (министър на културата по това време е Стефан Данаилов - б.а.).

Не ми се занимаваше повече с обществена работа, но колективът на НЧ „Д-р Петър Берон 1926“, където от тринадесет години и половина водя „Литературна гостоприемница“, ме помоли да приема този пост. Признавам си „без бой“ - обичам читалищата. Чувствам се рожба на читалищната библиотека в град Сандански, където израснах. Майка ми и баща ми не можеха да ни купуват книги - бяха бедни, но в библиотеката на читалището се получаваше всяка новоизлязла книга. Гордеех се, когато в Париж, в ЮНЕСКО, думата читалище не се нуждаеше от превод. Няма в Европа друга културна институция, да го кажа на съвременен език - друг културен проект, който да е показал такава устойчивост във времето. Изминали са 160 години от основаването на първите три читалища в България. Тъжно е, че може би с неглижирането на читалищата от страна на държавата, с все по-ограничената финансова подкрепа за тяхната дейност сами ще унищожим нещо, за което други страни ни завиждат.

- Мислите ли, че в последните месеци обществото сякаш излиза от отегчението и антипатията към политиката? Как си го обяснявате?

- Не съм нито социолог, нито политолог, за да кажа дали вашето „сякаш“ не е само „сякаш“. Следя новинарските емисии. Интересувам се от коментарите на специалистите. Редовно влизам и в мрежата, за да наваксам нещо, което съм пропуснала да видя или да чуя. Забелязвам, че хората все по-смело изразяват несъгласието си с начина, по който се управлява държавата. Управляващите се опитват да уверят народа, че живее по-добре, но щом народните представи за „по-добре“ се разминават с политическите уверения, няма как в един момент да не се излезе от отегчението и антипатията. Колкото по-дълго и по-жестоко се притиска една пружина, толкова по-неизбежен и по-непредсказуем е нейният обратен ход. Всяко търпение - дори българското! - има граници.

- Краят на годината е период на равносметки. Каква е вашата?

- Ще отговоря с осем стиха, писани преди десетина години: „Дали затуй, защото/ не се стремях към нищо,/ отрупа ме животът/ с добро и зло в излишък,/ безкрайно изумен, че/ аз падах, без да лазя,/ и плаках, без да хленча,/и страдах, без да мразя.

- Имате един стих: „Душата също се втвърдява. Там, дето често са я били…“ Как се втвърди вашата душа?

- Душата ми се втвърди на принципа на наситения разтвор, ако си спомняте този термин от уроците по химия. В един момент отказа да поема злото, което животът наливаше в нея. Понякога съвсем отблизо. Много страдах. В един момент се обади инстинктът ми за оцеляване. Нямаше как да променя причинителите на моите страдания. Промених себе си. Щом някои хора не осъзнават, че съдят не мене, а своите представи за мене, няма да им преча! Прекалявам, но пак ще цитирам свое стихотворение: „Все повече мълча -/ като заключен тайник./ На гневните речта/ изслушвам с вид нехаен./ Съвсем не затова,/ че съм на думи слаба!/ Съвсем не! Със слова/ и аз си вадя хляба./ Не виждам за какво/ да ги хабя напразно -/ не с думи, а с живот/ човекът се доказва.

- А душата на народа? Тя къде се втвърди след толкова много бой?

- Ако под втвърдяване трябва да разбирам бездушие, не бих се съгласила. Добър е нашият народ! Тези дни за пореден път показа, че душата му не е втвърдена. Кой както може и с каквото може побърза да помогне на изпадналите в беда жители на село Хитрино.

Народът ни е твърд - в смисъл на издръжлив, търпелив, но не безкрайно. Дано никой не е забравил стиховете на Гео Милев: „Нощта ражда из мъртва утроба / вековната злоба на роба: / своя пурпурен гняв - / величав.“ Който се отнася към народа си като към безгласен роб, рано или късно плаща за това.

- Прекършени ли са мостовете между отминалите и сега съзряващите поколения?

- Този вид мостове винаги изглеждат прекършени, особено когато съзряващите поколения искат да бъдат независими, а пък узрелите и презрелите не са готови да им позволят. Аз благодаря на факта, че децата ми бяха малки, когато прочетох „Пророкът“ от Джубран Халил Джубран и им казах да ми напомнят думите му, че мога да се опитам да приличам на тях, но да не ги карам да приличат на мене, защото душите им живеят в къщата на утрешния ден, в която аз не мога да отида дори и насън.

Уви, така е. Ние сме вчера, децата ни - утре, а внуците ни - вдругиден. Днес се срещаме. Трябва да намерим начина, по който да се разбираме, без да налагаме мнението си един на друг.

 

Нашият гост

Надежда Захариева е родена на 3 ноември 1944 г. в Радово. Израснала е в Сандански. Завършила е френска филология. Съвсем млада се омъжва за поета Дамян Дамянов (1935-1999) и двамата стават една от най-известните и одумвани литературни двойки на съвремието. Надежда ражда и отглежда три деца и написва 16 стихосбирки и 4 романа. По нейни стихове са шлагери като „Може би“ на група „Сигнал“, „Разпилей ме ти цялата“ на Лили Иванова, „Любовта е“ на Хайгашот Агасян. Сътрудничи с публицистика в периодичния печат.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта