Преди пет години една от най-обичаните поетеси на България – Станка Пенчева, отлетя отвъд видимия свят, но със сигурност духът й продължава да изписва поетични видения и днес.

На 9 юли тази година се навършиха 90 години от нейното рождение. По този повод Столичната библиотека и Българският П.Е.Н.-център организират „Поетическа памет за Станка Пенчева” на 30 юли 2019 г. от 18 часа в Мраморното фоайе на библиотеката. Инициативата „Поетическа памет” е създадена да припомня делото на бележити български творци на словото, които вече не са между нас. За Станка Пенчева ще говорят писателите Екатерина Томова и Георги Константинов, ще бъдат прочетени спомени за нея от Рада Александрова и Валентина Радинска. Ще присъства Радина Цачева, дъщеря на Станка Пенчева, събитието ще води Александра Ивойлова. Публиката ще чуе незабравими стихове, белязали житейската драма и естетическото кредо на Станка Пенчева. Нейният характерен метафоричен изказ, притежаващ емоционална и социална категоричност, се възприемаше от широката публика като откровение, което просветлява и облагородява. Стиховете й се помнеха, а името й се нареждаше до най-значимите имена на поетесите през 20 век. Ето едно емблематично стихотворение, написано малко преди нейната кончина.

Станка Пенчева

Послеслов

Не се оплаквай в себе си дори!

А благодари –

че бра бодили, както се берат цветя,

че бяха запоени със олово

перата ти, но ти летя,

че те дамгоса Ангелът на Словото

по бялото чело,

че те въртя до писък, до забрава

световното искрящо колело,

че бе далеч от блъсканицата и врявата,

че дарбата ти се наричаше любов,

че тъжна е душата ти, но още свети

като икона в потъмнял обков

и слуша

как я викат нежно световете…