Поетът Георги Константинов пред „Труд“: Дяволски грях е, ако пазарното време ни направи бездушни

Хиляди пера скърцат, литературното занимание придоби характер на приятно самолюбиво хоби

-В стихотворението си „Бежанци“ казвате: „В днешния свят между Зло и Добро ясна граница няма“. На какво се дължи размиването на тези граници?

- Човешкият егоизъм, индивидуален или глобален, размива границата между Добро и Зло. Знаем, че стотици хиляди хора от Изтока бягат от бомбите на големите държави, имащи в тази част на света свои глобално егоистични интереси. Бежанците - понякога цели семейства, жени и деца - спасяват живота си, търсят доброто за себе си. Но тяхното бягство към спасението носи недобри последствия за мирна и християнска Европа.

Защото светът, в който бежанците най-после попадат, не прилича на техните молитви, на техните представи и нрави. Поражда се морално противопоставяне между две цивилизации, между Кръста и Корана. Бил съм в Близкия изток и знам, че според летоброенето на Корана вярващите в него живеят в средните векове... Като прибавим и това, че в огромния човешки поток често се крият и фанатични терористи на ИДИЛ, сблъсъкът става не само морален. А какво да кажем за икономическите „мигранти”, които почти удвояват този поток? Не се намери ефективна европейска процедура, която да внесе законова разлика между истинските бежанци и всички останали.

А в планетарен икономически план - човешкият егоизъм вече е достигнал изумителен връх: няколко хиляди човека притежават половината от благата на света... Пред този факт далаверната корупция в България изглежда като юношеска игра.

Ще спра дотук. Струва ми се, че човешкият егоизъм е на път да постигне и това: да направи думите на поетите излишни.

- Въпреки това стихотворението „Бежанци” има 13 хиляди прочитания в интернет...

- То завършва така: „Те са мътен поток, отдалече повлякъл/ и мъгливи надежди, и гняв спотаен,/ който тук би избухнал в момент неочакван -/ от внезапна ненавист към чуждия ден...

Разнородни съдби тук прииждат от Изток -/ по море и по суша, във жега и мраз.../ Бежанска орисия... Но понякога искам/ извън този свят да избягам и аз.”

-Големият руски режисьор Андрей Кончаловски твърди, че във времената на цензура се създават шедьоври, а не при слободия на словото. Как възприемате такъв един възглед?

- Неведнъж съм размислял за това. В тоталитарно време доста на брой честни таланти считаха за свое задължение да вървят срещу течението, да използват всяка възможност да казват истината. Тези възможности не бяха много, но даровитият езоповски език ги умножаваше. Наистина се появяваха шедьоври: ”Свирепо настроение” на Радичков, „Старчето и стрелата” на Никола Русев, „Римска баня” на Стратиев, филми като „Лачените обувки...”, някои дръзки художествени изложби, изблици на разкрепостена поезия, мъдра проза... Вярно, че имаше идеологическа преса „от горе”, но нейното преодоляване, независимо от критичните порицания и наказания, будеше възторг и съпричастие в интелигентните хора. Днес не е така.

-Какво се получи и защо?

- С установяването на новата пазарна идеология литературата например загуби своята социална и морална роля, ставайки част от пазара. И то пазарът важи само за някои автори, проявяващи умение в саморекламата. Намесват се и политически пристрастия...

В повечето случаи посредствени шоумени заглушават гласа на талантливия писател. Свободата на словото до голяма степен обезцени истинското слово. Хиляди пера скърцат, литературното занимание придоби характер на приятно самолюбиво хоби. Почти не съществува йерархия на литературните ценности. Няколко писателски съюза с общ състав 2-3 хиляди членове се грижат да няма такава йерархия. Нищо не се прави да се изтъкнат по подобаващ начин онези 5-6 ярки български книги през годината, а има такива! Предпочита се равнинния литературен пейзаж. Даже в един писателски съюз се изхитриха да раздават над двеста грамоти „за принос в българската литература”. Казах им право в очите: такава грамота няма дори Иван Вазов!

Най-вече от пазара зависи към коя книга ще се насочи прожекторът на общественото мнение... Идеологическата преса днес е заменена от икономически диктат. И едно логично последствие - намаляване на читателското доверие към родното творчество въобще. Навярно сега читателите - примерно читателите на поезия - са по-малко от писателите. Знам, че казвам думи, прекалено откровени, но такава е действителната картина.

-Вие сте социално чувствителна личност. На какви изпитания подложиха това ваше качество годините на прехода?

-Боли ме за България. Неведнъж съм повтарял: „Мизерията е също вид несвобода!” Но трудната битка за насъщния хляб, която водят милиони българи, е част от премеждието. Народът ни се топи като мартенска пряспа. Всеки месец изчезват - умират или бягат в чужбина - хиляди българи. Всички наши политици носят вина за това, как да го нарека, национално самоубийство! Особено ме тревожи, мен, градския човек, съдбата на умиращото българско село. Ще цитирам почти изцяло стихотворението си „Селски двор” :

„Кръг от сляпа светлина. Затворен вятър./ Бледи спомени, притихнали в трева./ Дърво без птици... Всъщност - мъртво е дървото./ А птиците бродират далечна синева./ Бездомен дом - като грамадна разбита стомна. Глуха тишина/ И кладенец, жадуващ за човешка жажда.../ Не идва никой. И никой не скърби за никого./ Дори камбаната отвъд не се обажда.../

Тук вече никой не умира./ И никой не се ражда.”

-Виждате ли някаква предопределеност в несретната българска съдба?

Древните гърци са казвали: „Характерът на човека определя неговата съдба.” Мога да обобщя смисъла на тази мъдрост като „националният ни характер определя трудната ни съдба”.Очевидно има опасни пукнатини в нашия национален характер - трябва да ги осъзнаем и незабавно да почнем да ги преодоляваме. Крайно време е!

-Пътували сте много по света. Срещали ли сте някъде явлението „щастлива бедност“?

- Навярно понятието „щастлива бедност” е измислено от някои „нещастни” богаташи. Казвам това, поведен от някакво тъмно чувство за хумор... Всички хора под това небе имат право на нормално съществуване - ако не на щастлив, то на приличен живот. И няма значение дали това ще бъде постигнато по „социален” или „пазарен” начин - важното е в държавата да има справедливост, задължителна хуманност към всеки човек! В Швейцария например един млад инженер ми каза: „Получавам достатъчно висока заплата, имам хоризонт за професионално развитие... И не зная точно коя партия е на власт. Не ме интересува.”

-Твърдите, че болката и възторгът на поета идват от скритите пластове на живота. Откъде извличате днес своите болки и възторзи?

- Трудно ми е да го обясня по обикновен начин. Каквото и да кажа, ще прозвучи прекалено патетично. Имам стихове, в които без сложни метафори съм дал едно от своите преки обяснения:

„Със мафиоти не пях и не пих -/ просто съм спазвал добра хигиена./ Даже с омраза не ги удостоих./ Те имат само мойто презрение.../ Но често срещах по белия свят/ и много хора, които са истински./ Сигурно с тях и за тях оживях./

Това е всичко...Друго не искам.”

-Като един обичан и преиздаван автор на детска литература имате ли наблюдения върху сегашните подрастващи? Различават ли се малките ви читатели от онези, които преди години забавляваха „Приключенията на Туфо, рижия пират“?

-Имаше време, когато моят герой, Туфо рижият пират, се радваше и на българска, и на международна популярност. Достатъчно е да спомена,че преди 30-35 години книгата с това заглавие излизаше у нас многократно, в няколко стотици хиляди тираж. Този мой хумористичен роман е преведен и на десетина езика... Хора от няколко български поколения помнят тази книга. Радвам се, че „Туфо рижият пират” излезе и сега у нас няколко пъти. Разбира се,нейният тираж в днешно време е много по-малък. Но виждам, че все още има читатели сред „подрастващите”, макар и не толкова много на брой - друго е времето сега,компютърният екран предлага забавления, които изместват четенето на книги. Но няколко хиляди малки читатели отново разгръщат тази книга и най-важното: разбират изключително прозорливо хумора й. Усещам това от някои свои литературни срещи с деца от различни възрасти... Казвам си: количеството е преминало в качество.

- Казвате, че „Литературата е душата на нацията“. Продава ли нацията душата си на дявола? Погубва ли я?

- Да, българската литература е истинската душа на нацията. Дяволски грях е, ако пазарното време успее да ни направи бездушни!

 

НАШИЯТ ГОСТ

Георги Константинов е сред най-изтъкнатите съвременни български поети и писатели. Автор на над 30 стихосбирки и книги за деца. Стиховете му са превеждани на английски, японски, хинди, руски и немски. Бил е зам. главен редактор на в. „Народна младеж“, главен редактор на сп. „Родна реч“ и главен редактор на сп. „Пламък“ до ден днешен. Народен представител е във Великото народно събрание. Бил е зам.-министър на културата и главен секретар на Съюза на българските писатели. Дългогодишен председател на българския ПЕН клуб. Носител на националната награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в детското книгоиздаване. По негови стихове са създадени десетки песни хитове.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта