Военен самолет падна в Гърция

Андрей Ковачев: Младите поколения на Европа да получат паметта за XX век, за не бъдат лесна жертва на дезинформационни кампании

Министър Димов ще се съобрази с днешното решение на ВАС за отмяна на промените в действащия план на НП „Пирин“

Кейн аут за 2 месеца, бранител в ареста

Увеличават учителските заплати с 20% в Бургас

Шефът на „Гранична полиция“: Въвод не е правен на либийския танкер „Бадр“

Григор: Не очаквах толкова българи по трибуните

Пожар пламна зад двете болници в Благоевград Огънят тръгнал от неизползваеми цистерни за гориво

Министър Маринов: Полицаите се намесват при престъпност, не я определям по етнически принцип

Задържаха 63-годишна жена, убила 73-годишния си съпруг след скандал в село Труд Опитала да прикрие следите за престъплението и отишла на работа

Самоубийствена атака в Манбидж, отговорност пое ИДИЛ Загинали са американски военен и други 14 души

Община Бургас организира състезание по английски език за всички второкласници

Върнаха обвинението за убития от командос полицай заради жена

Забравеният Атанас Пацев

Спиналната мускулна атрофия вече е в списъка на редките заболявания

Поетът, разправата и потресът Никола Фурнаджиев е велик и недооценен творец

Сътрудниците на списание „Златорог” (1925-1927). Фурнаджиев е вторият от ляво надясно на първия ред. Източник: ДА „Архиви”

В българската литература модерността навлиза по два пътя

Септемврийското въстание, илюстрация в книгата „Съпротивата”.
Септемврийското въстание, илюстрация в книгата „Съпротивата”.

С всекидневните усилия на историците ни за 60-70 години близката ни история прилича на тука има-тука нема. Преди време имаше Септемврийско въстание и като производна от него – термина септемврийска литература, обозначаващ група произведения от 1924-26 г. Те са: великите за всяка литература стихосбирка “Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев, поема “Септември” на Гео Милев, роман “Хоро” на А. Страшимиров; чудесните “Жертвени клади” на Ас. Разцветников и “Ръж” на А. Каралийчев; публицистиката на Г. Шейтанов и Й. Хербст. Обединява ги те само времето на създаването и тематиката. Защото по-късно творби за станалото написаха и К. Константинов, Вл. Полянов, Ем. Коралов и т. н. Новите автори на тази тема сътворяваха литература. Септемврийските правеха нещо повече – създадоха документ на обществените страдания, потрес и надежда. Не със задължителната точност на описвани събития, макар тук използваната конкретика да не се нуждаеше от писателска фикция. Този документ е документ на осмислянето и на на невъзможността да се осмисли случилото се. Което прави творбите голяма и винаги модерна литература.

Днешните литературни историци обмълчават термина с надеждата, че тази “литература” ще се претопи в модернизмите или ще се позабули и позабрави. Просто е – тука нема. Приносът на историците в играта е, че за въстанието се търси друга, омаловажаваща го дума като събитие, метеж и т. н., че то се случило по нареждане на Москва и т. н. Наивната вяра в магията на обяснителните фикции е такава, че вглеждането в реалиите и анализът изчезват. И се създава връзката подвеждащи /неизвестно вярващи ли си/ историци и консуматори на историографски неистини. Москва има, разбира се, роля. Но тя е главно косвена, а не в нареждане, неизпълнимо при жертване на много хиляди животи. Превърнала се е в символ, защото все още е неразгадана истина и ненадупчена пропагандна мишена. Символ на нова възможност за достигната справедливост, за лечение на следвоенните рани на нищета, страдание и безчовечност. Другият отблъскващ опит на историографията ни е да обяснява 9 юни и септември 1923 г. с жестокостта на двете страни на противоборството, придобита от войната. Глупости, сраженията са свършили за България през есента на 1918 г. И бунтовете тогава на изтърпялите тежестите и безумието и осъзнали безсмислието на войната са били лесно възпирани и укротявани без кръв. С изключение на Владая.

Но сега ще отложа историческата екскурзия. Не и преди да заявя, че за участниците в Септемврийското въстание то е било протест срещу отнетото им силом на 9 юни, заявка за присъствие в обществения живот. Историческите факти показват, че те не са опетнили своя протест с насилие, с уж придобития военен антихуманистичен синдром. Но властта им отвръща с погром. Отказвам се тук да го характеризирам и заради думите на А. Страшимиров “Клаха народа както турчин не го е клал”. Та е разбираем и потресът, след като викът за справедливост среща безотговорна и крайно жестока сеч. Но не само потресният ефект е важен. Главното е във времето – безмълвно обявената и все още несвършваща война между противоборстващите и наследниците им. Станала вече стогодишна. Такава има, но такваз гражданска няма. И се боя, че насилието при разгрома на въстанието е събитието с най-пагубен ефект в новата ни история. А литературата – някога септемврийска, днес безименна, тогава улови и дълбокия потрес, и безсрочната пропаст, издълбана от насилието.

Никола Фурнаджиев
Никола Фурнаджиев

С най-пълна сила това стори Н. Фурнаджиев /1903-1968 г./. Днес ни подмятат, че тази поезия може да бъде четена и в контекста на станалото. Излиза, че може и без него. И по-добре е да е без него. Ама хайде да не слушаме гласовете на конюнктурата и да не им отговаряме. Големият въпрос е как едно 20-21 момче стана антена и генератор на голямото страдание. И го превърна в голяма литература. В странна реконструкция на реалността, в чиито цветови, символни и понятийни асиметрии вика неспирната и нетърпяща утеха и мъст болка. В българската литература модерността навлиза по два пътя. Единият е на привнасянето, на самовнушението за съпреживяващо следване на чужди открития и тенденции. Другият е на настройването на вълната на общото настроение и страдание. Както това е сторил с особена сила Н. Фурнаджиев, надминал в чудата си образност модернистични разсъдъчни конструкции. Които – модерни като литература, сякаш са ни убедили, че стоят естествено като реалистична картина. Първата причина за силата на това въздействие е органичността на сътворението. Поетът не е оплаквач. Той е чистата болка, самоизразяващата се болка. Тя не търси ефекти, не се оглежда да се пренастройва за повече убедителност, не се опиянява. Тя се изказва естествено и свободно. Не търси обяснения и словесни заключения. Но и не търпи опитите да бъде смекчена и надзиравана със съчувствие.

 

Пленница

Изкуството трябва да бъде оригинално, то трябва да бъде винаги ново. Това е първото условие задължител­но за всеки автор. С оригиналността ние мерим силата на един талант, в нея е дълбочината, свежестта, обаянието, с което ни покорява всеки нов човек в литературата.

Зная, че това, което ще кажа по-надолу за оригинал­ността на нашите писатели, не ще се хареса на мнозина. Самодоволството, което характеризира повечето от тях, сочи тяхното дилетантство или еснафско задоволяване с най-малкото. Извоювали си места на писатели, обкръже­ни от ореола на това сантиментално още в нашата страна прозвище, възхвалявани от свои критици и почитани от свои почитатели – самодоволни и горди, – нима някой смее да смущава тяхното щастие? И ако някой има по-друг манталитет от техния и едно по-неспокойно отноше­ние към задачите на литературата ни, и ако освен това той има доблестта да им каже истината право в очите – не­ка се пази! – той ще бъде маниак, грандоман, хулиган.

Но ако това е тъй, тогава хулиганщината е най-вяр­ното отношение, което трябва да имаме към самодовол­ните български “писатели” и техните дела – в процент поне 90%.

Защото трябва да се каже, че литературата ни в гор­ния процент е банална, книжна и неинтересна литерату­ра. Банални са повечето стихове, които се пишат, банал­ни са разказите, които пълнят списанията и подлистниците на седмичниците, скучни са повечето романи, кои­то тъй охотно ни се препоръчват напоследък. Разгръщаш книгата на нов човек и в повечето случаи още от първата страница те лъхва скуката на нещо, което си срещал мно­го пъти. Тъй нареченият реалистичен дух на българската литература се въплътява напоследък в някакви пло­ски описания и скучни, известни психологически анализи, а стиховете – омръзнало ни е да слушаме самооплаквания, или пък, което е по-модно, книжен хленч за народа, хленч, от който би се срамил всеки.

Тоя банален дух овладява целия ни литературен жи­вот. Той притъпява критичността и у ония, от които тря­бва да се чуе по-строга присъда и по-високо изискване: потъваме в сивотата на група обикновени дарования, които ни задължават да ги почитаме. Преди години, ма­кар и в повечето случаи нескопосно, но все пак с устре­ма на младостта, която имаха, някои млади хора се опит­ваха да бъдат нови, да станат новатори в тая литература. Днес няма нито подобно, написал две-три горе-долу сносни работи, които могат да се харесат в колонката на “Слово”, от редактора на “Мисъл” или от редактора на някой ежедневник, новият «писател вече се интересува как се влиза в писателския съюз. Настанил се и там, фамилиарно разположен между снизходителните си коле­ги, той цял живот ще разнася суетната си писателска осо­ба и ще вегетира в кръга на своето банално труженичество.

Това е общата, може би малко субективна, но, стру­ва ми се, вярно усетена характеристика на новата ни литература. Зная, че е рискувало да се говори така, но трябва ли да се търси сметка за тартюфите? Аз мисля, че е дълг на всеки човек, който обича литературата ни, за чест на малкото истински талантливи хора, които ра­ботят в нея, да отвори очите си и смело да види, че тя е пленница, че новата българска литература като никой друг път се твори от хора, на които морето е до коляно. Тези чудновати автори създават свои теории най-често за да оправдаят себе си като писатели. Те не чувствуват съда на времето, нравствената им личност не се догонва или, по-право, не съществува: стига им славата за ед­на седмица – отговорността малко им важи.

Литературата ни е пленница на много недоразумения, но първото от тях – това е недоразумението, че повече от нейните служители нямат нищо общо с нея.

В кръчмата

Омръзнаха ми твойте пусти думи
омръзнал си ми много, дядо попе,
в гърдите пари като смърт куршума
и гният по хармана мойте снопи.
Преминаха на кървави кобили
другарите ми в страшни преизподни
и мрат в селата, в студ и без закрила,
разлюбени чадата ти господни.
Ракията е бяла като гибел,
но виждаш ли вън месеца огромен,
той спомня туй, което вчера имах,
и туй, което днес е кървав спомен.
Омръзнаха ми тези пусти думи,
омръзнал си ми много, дядо попе,
гори, гори, гори ей тук куршума
и вятъра развява мойте снопи.

Бежанци

Иван-Милев, Бежанци, акварел от 1926 г.
Иван-Милев, Бежанци, акварел от 1926 г.

Издигна се огромен месец снощи
като свиня нощта се черна тръшна
и вятъра лети и бие още
над урвите и сламените къщи.
Запалени, купните страшно светят,
назад е мрак и неотменна гибел
и тъмните, бездънните полета
в прегръдките си черни ни приимат.
Дали ще стигнем някъде на север,
о, господи, гладът пълзи в колата
и гният в кърви тъмните посеви,
и вятъра лети над равнината.
И никога не ще прозвънне сърпа
над веселите ниви да запее,
жени вървят и плачат с черни кърпи
и слънцето през облак черен грее.
Издигна се огромен месец снощи,
като свиня нощта се черна тръшна.
О, господи, пази ни здрави още
и дай ни хляб, и дай ни родна къща.

Вълци

Глутница вълци яростно се спуща,
посевите в мъглите сиви спят
и ние със железните обуща
от ранина вървиме пак на път.
Край нас минават черните каруци,
препълнени с разложени тела,
и най-подире като птица куца
кобилата с най-черната кола.
Но в този час ний няма да се молим,
в душите черни пари пепелта,
край друмища опалени и голи
са черните гнезда на гибелта.
И в крясъка зловещ на тези вълци,
и в екота на черната кола,
и в вятъра и в пламналото слънце
гори любов, гори и пей смъртта.
Глутница вълци яростно се спуща
посевите в мъглите сиви спят
и ние със железните обуща
от ранина вървиме пак на път.

Ужас

Нивга, никога няма да бъде
да ми дойде пак някой на гости.
Черна кръв пълни всички съсъди,
пред иконата – кървави кости.

Боже господи, страшно и глухо
стене вън побеснелия вятър.
С нокти къртя зеления мухъл,
облепил като ужас стената.

Небесата ме гледат без милост
и със бяла и огнена брадва
нощем някой на черна кобила
ме спохожда и кани на сватба.

Той ме гледа с очи зачервени
и със брадвата огнена маха,
сякаш иска да мине през мене,
както нявга те тука умряха.

Боже господи, в мойто кандило
свети кръв вместо божие масло
и голямата страшна кобила,
и човека със брадвата раснат.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (7)

  1. Защо изтри каментара ми ?! Нямо нищо вулгарно
    Изразена болка на забравените от Бог и
    комунисти жертви на комунистическия терор българин…

  2. Йордан Каменов по долен от тези които
    критикува. Аз не съм нито писател нито
    поет но такъв гаден комунист,ти нищожно
    човече, не можеш да спасим честта му с
    триене на нормална критика . Данчо съм ти
    помогнал в гадната ти кариера…

  3. Уважаеми читатели на тази статия. В тази
    статия очакквах някакъв зов от автора за помирение. За свършване на обявената ,
    на българското очбщество от демагозите – революционери вече 100 годишн гражданска война Разочараваниет ми бе голям . Тази ,голяма
    личност в интелектуаления българския небосклон
    и типичен шарлатан. Той не може да види
    мъката на българите , подложени на изтребване
    от властвуващите все още комунисти.
    Редактира трие та прах се дига да защити .
    Не позволява прашинка да под е върху честа
    на този обикновен комунист….
    И тива чи ще изтриеш бе нещастнико….
    Покажи га поне на автора ….. да знае ,че много не му вярват

  4. Събитията на 9 юни не са против комунистите и демокрацията! Напротив, те са реакция срещу оранжевия терор и биячите на Стамболийски! 9-ти юни е защита на нормалността. А Септемврийското възстание е безотговорна авантюра на комунистите, борещи се за „Световна революция“ под Московски диктат, чиято същност е разширяване на Руската империя, под знамето на „интернационализма“ и реализация на принципа „Разделяй и владей“. Демагогия отвсякъде. Също като „демокрацията“ в робовладелска Гърция. И как може да е демократична една „диктатура на пролетариата“? Всяка диктатура е ограничение на свободата и дърпа обществото назад! Демокрация, но не съвсем. Да, ама не!

  5. Съжалявам драги читатели опитах се дави покажа коментара , които редактора пак изтри. Вероятно
    много го боли и беснее . Бесней долно редакторче бесней това също ме радва!!!

  6. Един не сполчлив опит от бездарен литературен
    критик да защити пошлостта на комунистическата
    демогогия. Фурнаджиев изразява мъката на
    целия български народ от злата ни участ а не
    тщеславието на демагозите обявили гражданска
    война на българския народ. ..

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.