Ако развяваш европейското знаме на 25 март, това ще се смята ли за предизборна агитация и респективно в полза на кого?

Чудех се откъде да започна, но какво да ви мотам с излишни хиперболи. Докато покрай родните ни политици и медии народът е изпаднал масово в небраното лозе на европейската действителност - фондове, комисари, бакалщина и безпътица - Европа отбелязва на 25 март 60 години от подписването на Римския договор.

Документът, с който се създава Европейската икономическа общност (ЕИО) и формално се полагат основите на ЕС. За същата дата в Рим е насрочено тържествено заседание на Европейския съвет, който ще събере лидерите на 27-те (британците със сигурност също са поканени, но те си знаят имат ли място там).

Паралелно на това до края на годината държавите членки организират с различен интензитет събития, посветени на годишнината - конференции, кръгли маси, социални акции. На фона на започналия дебат за бъдещето на ЕС съвпадението с годишнината е повече от символично и заслужава да бъде водеща тема в обществения дебат. Ако не през цялата година, то поне в идущите седмици. Както от общата европейска гледна точка, така и от нашата, на десетте ни години членство в същия този ЕС, който празнува съществуването си. Спечелихме ли и какво? Променихме ли се и как? Накъде отиваме и защо? Все фундаментални въпроси за едно претендиращо за зрялост демократично общество, отдадено на свободата на словото, върховенството на закона, моралния авторитет…

Отплеснах се. Преди седмица, когато Европейската комисия публикува „Бялата книга” за бъдещето на ЕС до 2025 г., лансира и паралелния сайт „ЕС на 60”, на който представяше събитията, посветени на годишнината, които се организират от държавите членки. За България бяха предвидени две - на 10 март конференция на посолството на Република Италия в Софийския университет и за 25 април кръгла маса, организирана от две неправителствени организации - Пан Европа и Атлантическия клуб. От представителството на Европейската комисия в София явно са си дали сметка, че няма да е лошо и те да оправдаят присъствието си на територията на републиката и за няколко дни бързо са вкарали в списъка още две конференции, организирани от тях - на 9 и 16 март, втората с участието на и.д. премиера Огнян Герджиков, достъпна за всички, в хотел „Балкан“ (бившия „Шератон”). Попретупано, по български, но пък отбелязваме събитието.

„Мъдрите слова”, които ще се наговорят от различните дежурни дървени философи по подобни форуми, най-вероятно няма да достигнат до мнозинството български граждани, но тук пак засягаме професионалната съвест и компетентност на електронните масмедии. А иначе, ако не са ви залели досега от екраните с лозунги „ЕС на 60”, е защото няма еврофондове за празници. Оттам и няма кой да се сети. Иначе пари от джоба трябва да се дават. И то за образоване на нацията. Ха-ха.

Много ми е любопитно, ако развяваш европейското знаме на 25 март, в деня за размисъл преди предсрочните избори, това ще се смята ли за предизборна агитация и респективно в полза на кого от чучелата, между които ще избираме на следващия ден? Но да не издребняваме.

Проблемът е, че ако не тръгнем от „ЕС на 60 години; България вече 10 вътре”, не си представям как ще ни се получи дебатът за Европа на различните скорости, който тепърва ще се води. Да, вече имаме държавна позиция, че не искаме такъв вариант на развитие на съюза - но вие като избиратели знаете ли защо? Кой да ви каже?!

Противно на мнението, дебатът за „Европа на две скорости” се води от над десетилетие. Започнаха го чехите и поляците след приемането си през 2004 г. и поддържаха тази теза постоянно. Че Изтокът се пренебрегва целенасочено за сметка на по-старите държави членки от Запада. Че уж всички сме „равни”, ама някои май се оказват „по-равни”. Потенциално, ако се държахме или смятахме за суверенна държава, и ние щяхме да настояваме за същото. Но понеже нашето разбиране за ЕС беше сведено от политиците ни до усвояване на средства, които така или иначе не успяваме да усвоим, респективно няма как да знаем колко можем всъщност да поемем, толкова ни излезе аритметиката. Европейските институции винаги са отричали да има какъвто и да било фаворитизъм в отношението и ние бяхме кротки. Щом казват „от Брюксел”, значи е така. А темата си стоеше открита през цялото това време.

В този контекст да се върнем на Римския договор. На 25 март 1957 г. на хълма Капитолий в Рим, където навремето императорите приемали триумфите си, се създава ЕИО. Шестте страни основателки - Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург - териториално представляват старата Свещена римска империя на Карл Велики, разделена от синовете му, и Рим е правилното място. Мотивът на обединението им е, че след над 1000 години на раздори и конфликти помежду им, завършили с две световни войни, е дошло време Европа отново да е единна сила. Шест години по-рано в Париж са обединили двете индустрии, с които се произвеждат оръжия - въглищата и стоманата; икономическият съюз е вече реалната крачка към създаването на обединена Европа.

Шестдесет години по-късно ЕС обхваща почти две трети от територията на континента, но единните ценности през годините се поразмиха в името на интеграцията. Общите ни културни и цивилизационни традиции излязоха на дневен ред, за да осмислят съвместното ни бъдеще. С края на студената война разширяването на ЕС на Изток беше най-естествения му процес на развитие, дори да ставаше често пъти с неприязън и лицемерие. С тази презумпция ние също сме част от 60-годишния процес на съзидание на обединена Европа. Върху руините на древните кавги и вражди, презрение и високомерие, историческо наследство и съвременно безразличие. Помежду си, на Балканите. Със Запада. С Изтока. Друг е моментът дали въобще искаме да отстояваме присъствието си като пълноценна част от общото минало и бъдеще на Европа, или ще си останем с „вечната несправедливост“. Сиреч, искаме ли България да е суверенна страна, или искаме 16-а „република“, „51-ви щат“ или която и да е на брой „държава членка“?!