Ако приемем политическата некоректност за устойчив критерий на големите фестивални журита, то безспорно новият филм на Спайк Лий - BlackKklansman, е сред фаворитите от видяното дотук.

Световната му премиера снощи премина при 10-минутни нестихващи овации, започнали още с началото на финалните надписи.

Ако се чудите как всъщност афро-американец успява да се внедри като ченге под прикритие тъкмо в Ку Клукс Клан, находчивостта на Лий ще ви изненада. Но покрай безупречната акция на Рон Сталуърт, чиято книга за уникалния случай от началото на 70-те години е залегнала в основата на филма, режисьорът прави безпощаден анализ на расовите предразсъдъци и въобще неутолената и до днес омраза към различните в съзнанието на средния американец. Сатирата в брилянтния диалог съсипва с иронията си не само членовете на Клана ("Невидимата империя", както самите те се наричат), но и самите афро-американци, като не подминава и евреите.

Финалният монтаж с актуални сцени на расистки изстъпления е меко казано потресаващ, особено в контекста на самия филм. Личната ми прогноза е, че все по-радикално настроената американска филмова Академия няма да подмине този забележителен филм както в номинациите си, така и в наградите догодина.

Въпреки, че бе оценен високо от критиката, една от сполучливите оценки за филма на Жан-Люк Годар Книга на образите може би е, че "това е най-оригиналната арт инсталация, която може да бъде видяна едновременно от 2000 души" (колкото места има легендарната зала "Люмиер" на Фестивалния дворец в Кан).

При все резервите на критиката към откриващия Всички знаят на Асгар Фархади, личното ми мнение е че това е един майсторски режисиран филм, който не се срамува от това, че е семейна мелодрама (подценяван от елитните "автори", а всъщност дяволски труден жанр), в която играта на актьорите звезди (Пенелопе Крус, Хавиер Бардем, Рикардо Дарин и още куп други испански артисти) вдъхва емоционално доверие.

От показаните дотук 13 от общо 19 заглавия в конкурсната програма като сигурни фаворити освен филмът на Спайк Лий, се очертават Щастливият Лазар на италианката Аличе Рорвахер, Три лица на работещия под домашен арест иранец Джафар Панахи и Студена война на поляка Павел Павликовски.

Приземеният реализъм на Рорвахер, изпълнен със силно поетични моменти, отдава почит на повествувателната традиция не само на наскоро отишлите си Виторио Тавиани и Ермано Олми, но и най-вече на Висконти, умеещ освен да бъде бароково пищен, и да долавя драматизма както в живота на бедните селяни, така и на западащите аристократи.

С присъщия си финес, носителят на "Златен лъв" (Кръгът, 2000) и "Златна мечка" (Такси, 2015) Панахи прави задълбочен анализ на патриархалното и до днес мислене на иранците чрез издирването на изчезнало момиче от самия режисьор и от популярна актриса.

Един от най-майсторските и стилни филми дотук безспорно е първата изява на Павликовски след като спечели "Оскар" за Ида преди 5 години - Студена война. Историята на двама любовници (пианист и певица), разделени не само от съдбата в годините между 1952 и 1964-а, но и от собствените си артистични демони, е разказана с изтънчена черно-бяла визия, която дълго се помни.