Помощ, крещят по телефона!

Понякога те не осъзнават, че са непоносимо шумни

Усмивка или гневна забележка

В продължение на години бях бесен на шумните телефонни разговори в автобусите на градския транспорт. В главата си планирах различни ужасни сценарии, от това да напазарувам онлайн заглушители на сигнала, до пожелания на другия край на телефон да няма никой. Измъчвах се, отново и отново и през повечето време не от самия шумен разговор, а от разочароващата моя ярост към него. И един ден, неотдавна, нещо в главата ми прещрака. Една жена на горният етаж на автобуса крещеше в телефона си. Шефът й бил истински идиот, но тя го беше поставила на място, обясняваше тя на приятелката си. „Казах му, че ако продължава да настоява, той да заеме моето място“, каза тя. „Погледнах го много лошо и той веднага се върна в своя офис“.

От другата страна на пътеката преминах в рутинния си режим на пренаписване на нейната история в моята глава. „Искаш да ми кажеш, че ти е казал да положиш неплатен извънреден труд“ и ти каза: „О, благодаря, колко?“ мърморех си аз наум. Изпратих й наум няколко смъртоносни закани към нейната задна част на главата, но те нямаха никакъв ефект. Жената си седеше спокойно, без да обръща внимание на околните. Бях в ада и нямах автоматични оръжия. И тогава мъглата в главата ми се изчисти. Приближих се до нейната седалка, усмихнах се и й казах: „Извинете ме, но така няма да повлияете на това.“ Ефектът беше незабавен и изключителен. „О, да, много съжалявам“, каза тя, и ми се усмихна помирително. Намали силно гласа си и скоро след това приключи своя разговор. Появи се обаче следващият проблем - чувствах се виновна, че бях съсипала

деня й. И все още се чувствам така.

(Превод за „Труд“ Павел Павлов)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения