За познанството и приятелството между България и Ирландия и сходната историческа съдба на два народа от срещуположни краища на Европа; за европейското измерение на думата „мир” и инициативата на България да даде тласък на интеграцията на Западните Балкани в ЕС; за политическата сатира в „Пътешествията на Гъливер” и защо не го препрочитаме като възрастни; за „Брекзит” - обхватът на темите, по които искахме да разговаряме с посланика на Република Ирландия в България Майкъл Форбс, щеше да наложи най-малко две интервюта. Посъбрахме всичко в едно.

- Ваше Превъзходителство, няма как да не започна с въпроса, след година в България, какви са впечатленията Ви от нашата страна?

- Пристигнах преди 18 месеца, на 19 юли 2016 г., и да Ви кажа честно, беше любов от пръв поглед. Много се радвам, че съм в България. И откровено казано, според мен това се дължи най-вече на хората. Това е осмият ми мандат зад граница, може би ще е и последният ми, и винаги разковничето е в хората.

- А и тук имаме доста добронамерено и приятелско отношение към Ирландия и ирландците. Взаимно, преоткрито или винаги го е имало?

- Любопитно е, че го споменавате. Аз винаги съм проявявал любопитство към България. Навремето, от страните зад Желязната завеса, България беше най-загадъчната.

- От наша гледна точка беше същото спрямо Ирландия...

- Несъмнено, да. Има нещо взаимно в разстоянието, на което се намираш от центъра. И също така ни свързва преживения колониализъм. Стотиците години някой да ти казва, че не струваш. Че някой, дошъл отвън, е по-добър от теб. Това ни дава общо разбиране кое е справедливо и вярно. С едно определено философско отношение към упражняването на власт, и че нищо не трябва да се приема за дадено. Двата ни народа също така не харесват помпозността и помпозните хора не са често срещани нито в Ирландия, нито в България. Най-малкото, защото е глупаво и виждаш през тях. Миналата седмица организирахме в Софийския университет конференция, по повод 350-та годишнина от рождението на ирландския писател Джонатан Суифт. Човек, оставил името си в историята, с подигравките си към помпозността. Ако прочетеш „Пътешествията на Гъливер“ като възрастен и разбираш веднага, че са чиста политическа сатира на времената, в които е живял писателят.

- У нас, който е чел романа, му е препоръчван като детска книга.

- От Китай до Северния полюс, през България и Ирландия, „Пътешествията на Гъливер“ се чете като детска книга. Много малко хора по света са го прочели или препрочели като възрастни, за да вникнат в по-дълбокия му смисъл. Имам предвид, че народи, преживели нечий колониализъм, биха го разбрали по доста по-различен начин.

- Сега ни свързва и Европейския съюз...

- Да, членството на Ирландия в ЕС е много съдбовно за нас. Както знаете, първата половина на ХХ век, след постигането на независимостта, ни беше изключително трудна, и Европа тогава ни подаде ръка. Откри ни за света и членството ни в ЕС ни даде ново самочувствие. Но трябва да кажем и че не стана веднага. България е вече от 10 години член на ЕС. Когато Ирландия беше на десетата си година членство, и ние не усещахме някакъв особен напредък. Все още бяхме на около 60 % от средния БВП на ЕС. Тези неща отнемат повече време. Казвам го, защото усещам тук, у вас, едно чувство на нетърпение. Което пък, да ви кажа честно, е добре, когато засяга младите хора, и те бъдат насочени да го използват по продуктивен начин. Ние успяхме много добре да оползотворим тази енергия, която ни даде ЕС. Наравно с кохезионните фондове и всичко останало, общо получихме усещане за равенство, за самоувереност, която ни позволи да се развиваме напред. И смятам, че България в момента има същия потенциал. Но както казах, не става изведнъж.

- Тук гледаме вече доста песимистично на тези перспективи...

- Не смятам, че има причина. Първото ми посещение в България беше през 2010 г. И когато дойдох отново преди година, видях много съществени разлики. Разговарял съм и с мнозина хора, които са пътували до България през първото десетилетие на новия век и те също споделят, че има много положителни промени. От собствената гледна точка те винаги трудно се виждат, но когато си чужденец, го забелязваш. Има го и момента, че хората които живеем в демократични общества, имаме нагласата да виждаме негативните неща и да се оплакваме. Което е добре, защото можем да го кажем на глас. В недемократичните общества това не може да се случи.

- Ирландия е често в новините напоследък покрай преговорите за Брекзит, въпроса за статута на границата на острова и бъдещите отношения с Великобритания. Говори се за вето на Дъблин. Какво се случва всъщност?

- Да ви кажа честно, не участвам в тези преговори и явно сме физически доста далече от тях. Но подобни преговори следват собствена динамика. Участвал съм в разговорите за Европейската конституция и бях в Брюксел по време на ирландското председателство на ЕС през 2004 г., когато България завърши преговорите си за членство. И знам, че тези процеси следват собственото си темпо. Това, което е важно да се каже, което казваме 27-те заедно, е, че трите въпроса, по които трябва да се постигне съществен напредък, са правата на гражданите след Брекзит, британския финансов ангажимент след излизането им от ЕС и да се намери разумно решение за отношенията в Ирландия, които икономически ще бъдат най-силно засегнати. Но също така трябва да се гарантира и политическата стабилност. Всичките 27 държави от ЕС стоим твърдо зад Споразумението от Разпети петък (б.р. - за мир в Северна Ирландия от 1998 г.). Великобритания също заяви твърд ангажимент по този въпрос, да се запази безконтролната граница в Ирландия. След като всички сме се ангажирали да постигнем удовлетворителен напредък по тези въпроси, искаме да го видим реално, преди да преминем към преговорите за търговските отношения след Брекзит. Ирландия не говори сама, а с гласа на 27-те. Мандатът за преговорите за Брекзит беше одобрен от всички нас още на 29 април тази година. Няколко седмици след това Мишел Барние (б.р. – главният преговарящ на ЕС) говори пред парламента в Дъблин и посети границата. Други европейски лидери също го направиха. Има общо разбиране по въпроса какъв резултат трябва да се постигне и това трябва да се случи в идните дни, преди срещата на Европейския съвет (б.р. - на 15 декември).

- Споменахте председателството на ЕС. България поема ротационното такова в началото на януари с приоритет интегрирането на Западните Балкани в ЕС. Какво и колко може да се постигне, според Вас, в тази посока?

- Ирландия е голям поддръжник на приемането на страните от Западните Балкани в ЕС. За лично участвах като дипломат в срещата на върха ЕС-Западни Балкани, която се състоя в Солун през 2003 г. Разбира се, трябва преди това да изпълнят необходимите критерии за членство. Но имам усещането, че икономическата криза от последното десетилетие напълно е превзела вниманието ни. Но е време, и добре че се случва под българското председателство, да погледнем отново заключенията и ангажиментите от Солун и да си кажем какво реално е постигнато. Смятам, че е добра идея догодина през май в България да направим това. Такава позиция зае наскоро и нашият външен министър за предстоящата среща на върха със страните от Западните Балкани. С цитат от стих на ирландския поет Шеймъс Хийни, озаглавен „Лъчи през май“, че трябва да дадем надежда на тези страни. И се надявам да го постигнем на срещата през май. По-рано споменахме Северна Ирландия и трябва да кажем, че ЕС беше много важен фактор в мирния процес в Северна Ирландия. Не като страна в Споразумението от Разпети петък, а като измерението, в което то да се случи. Това е Европейският съюз. Хората го разглеждат като следствие от Втората световна война, но той е много повече. ЕС дава възможност да се разрешат всички конфликти в Европа, като своеобразен мирен процес. И това може да се приложи и за Западните Балкани. Трябва да им дадем цел, която ако приложат необходимите реформи, да постигнат. Да виждат светлината в края на тунела. Това се има и предвид под „лъчи“ в този стих, който ви цитирах. Но както знаете, няма как да разговаряш с ирландски посланик и да не се стигне до поезия (усмихва се).

- Мислите ли, че страните от Западните Балкани са загубили надеждата да бъдат приети в ЕС?

- Работил съм в региона и преди, и се надявам, че не е така. Но така или иначе това е наша (на ЕС) отговорност и имаме възможност да направим нещо на срещата на върха, която инициира българското председателство идния май. Затова и казвам, че е много правилно, че именно България се заема с тази отговорност. Вашият министър-председател го формулира много добре наскоро – не става въпрос България да води страните от Западните Балкани, а да им даде възможност да работят заедно и с ЕС.

- А смятате ли, че ЕС е готов за приемането на страните от Западните Балкани?

- Европейският съюз се състои от все още 28 държави, всяка с различна гледна точка по въпроса. И несъмнено има страни, които виждат повече негативното, отколкото позитивното. Чашата им е наполовина празна, а не наполовина пълна, както се казва. Но в Ирландия гледаме на ЕС от една страна като на политическа сила, но от друга и от гледна точка на сигурността. Макар и исторически да спазваме военен неутралитет. Сигурността е много повече от армии и въоръжения. Добрата политика дава добра сигурност. И това според мен е най-важното, що се отнася до Западните Балкани. Регионът е част от Европа. Дори и в момента да е на периферията на ЕС, има голяма стратегическа важност. Затова и въпросът за сигурността трябва да се разглежда приоритетно, защото е в интерес на ЕС. И смятам, че точно това се опитва да постигне българското правителство. Председателството на ЕС не може да променя политики, но има задачата да улеснява прокарването им, и България като част от региона най-добре може да повдигне правилните въпроси, защото най-добре познава предизвикателствата. Особено, както го прави, подхождайки конструктивно, а не по натрапващ се начин. Важното е онези лъчи, за които ви говорих, да светят.

Нашият гост

Майкъл Форбс е извънреден и пълномощен посланик на Република Ирландия в България от октомври 2016. Преди мандата в София е бил постоянен представител на Ирландия в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и ЮНЕСКО в Париж. Между 2009 и 2012 е ръководител на дирекцията за Европа и Азия в Министерството на външните работи и търговията на Ирландия. Преди това е бил посланик на Ирландия в Израел. Завършил е икономика в “Тринити Колидж” в родния си град, Дъблин.