Заговори ли те камила, значи те лъже! - арабска поговорка

След вавилонската гмеж на международното летище „Ататюрк” в Истанбул аерогарата „Тунис-Картаген” си е направо спокойно място. Само на пръв поглед обаче - на този 22 декември 2016 г. Ден по-късно над водите на Средиземно море ще се води заложническа драма с отвлечени пътници и самолет на либийските авиолинии, в крайна сметка освободени в Малта.

А Либия си е траен проблем с множество измерения за привидно дребната (163 600 кв. км) спрямо съседите си държава Тунис. Разликата, разбира се, е в географското разположение спрямо климата - тунизийците разполагат с почти цялата си територия като обработваема земя, докато Алжир и Либия (съседите от запад и изток) са си предимно Сахара.

Академичните познания и общата култура се оказват недостатъчни, защото след честно попълнения входящ лист (бях ги забравил тези) с графа „професия” на граничния контрол трябваше надлежно да обосновавам пристигането си. Цивилният офицер, който бе привикан, за да се занимае с „моя случай”, също не изглеждаше първоначално убеден в добрите ми намерения, но в крайна сметка (и след консултация с по-вишестоящ) прецени, че нямам вид на „провокатор” или ловец на сензации, и ме пусна да вляза в страната му. Повишеното внимание не е по никакъв начин изненадващо, държавата е поредна година в състояние на извънредно положение. А сигурността и стабилността на Тунис като символ и пример са от изключително значение за целия регион на Северна Африка и Близкия изток (Магреба) и отвъд него целия свят. Не са малко повратните моменти в историята на човечеството, които имат географско местоположение, което да посещават съвременниците и където да се връщат идните поколения, за да преразглеждат миналото. Но Тунис събира на едно място хилядолетна история - от руините на Картаген, изгорен и построен наново от римляните, преминавайки през културния възход на арабския халифат, последвалите османското управление, западното колонизиране, та чак до „пролетта” на 2011 г.

„Жасминовата революция“ я наричат хората от тази страна на Средиземно море. На датата 14 януари е наречен и площадът в центъра на столицата, където се издигат часовниковата кула и паметникът на Хабиб Буркиба, извоювал независимостта на Тунис от Франция през 1956 г. и след мирното сваляне на монархията (Ламин Бей, последният владетел от династията на Хюсеинитите) избран за първи президент на тунизийската република. Около него е площадът с трите широки булеварда, където стотици хиляди тунизийци дадоха тласък на фундаменталните процеси, разтърсили и разтърсващи Арабския свят вече шест години. Народът, който упорито отказа да се поддаде на хаоса и анархията на гражданската война, овладя по демократичен начин възхода на местните ислямисти и заслужи Нобеловата награда за мир през 2015 г. именно заради единството си. А то е видимо навсякъде по улиците - хората се поздравяват радушно, непознати се ръкуват, забързан човек спира да подаде монета на бедняк, компании момичета и жени - едни с покрити коси, другите „по западен тип”, заедно обикалят магазините, хранят се по заведенията и коментират минувачите. Младежите също бродят на шумни компании. Смесените групи са винаги семейни или двойки - обществото си има устойчиви традиции, колкото и прогресивно да е настроена младежта. Цари общият средиземноморски дух, с идеален баланс на европейска и арабска култура и традиции. Но прогресът, както знаем, върви двупосочно. И напрежението във въздуха също е осезаемо.

Полицаи с тежко въоръжение присъстват на всяко по-важно кръстовище. Изходите на града и достъпите до вътрешните скоростни отсечки, които свързват разпрострелия се върху три оригинални града Тунис, се охраняват от армията. Внимание се обръща предимно на местните хора - заплахата идва отвътре. В съзнанието на европейците последната година на чудовищни атентати - с най-кървавите в Ница и Берлин - Тунис се свързва със страната на произход на терористите извършители. Но държавата, люлка на Арабската пролет, е не по-малко мишена и важна плячка за екстремистите. През март 2015 г. ислямисти от „Даеш“, които използват Либия за своя база, нападнаха националният музей „Бардо“, убивайки 22-ма души и ранявайки други 45, всичките туристи от различни краища на света. Лятото на същата година тежковъоръжен терорист от групировката откри огън на частен плаж, отнемайки живота на 39 души, предимно британци. В столицата транспортен камион на президентската гвардия беше нападнат от самоубиец с колан с експлозиви, който уби 11 военнослужещи. Последната година службите за сигурност на Тунис демонстрираха, че се учат от грешките си - ислямистка клетка бе разбита през октомври, друга през ноември; предотвратени са редица потенциални атентати. Въпреки това ударът на терористите върху тунизийската туристическа индустрия бе съкрушителен и продължава да кънти. На европейците навсякъде се кима приветливо, понякога те заговарят от любопитство. „Все по-малко идвате” - чуваш го от полицая, от продавача на сувенири или на плодове на пазара, с едва доловима в гласа носталгия по едни други, „по-сигурни” времена. Малко значение има откъде точно идваш. Важното е, че си дошъл. Пък и „те“ най-общо гледат на „нас“, както и ние на тях - „всичките са еднакви”.

„Няма ли туристи?” - към вежливия мъж на средна възраст край сергията за сувенири около притихналите руини на римските вили край пристанището на Картаген. След цял ден обиколка из различните архитектурни останки от древния град, пръснати измежду улиците на съвременния му наследник, и сам знам отговора - други не съм видял. Малцината, с които се разминах, бяха в центъра на столицата Тунис. Другите са по курортите от затворен тип, под охрана. „Не виждате ли?”, посочва той пустата улица със затворените щандове на колегите му. Повече коментар не е необходим. Споделям откъде съм. „България”, възкликва човекът, „Георги Димитров”, добавя победоносно. С което ми отлита шапката. Последните две + десетилетия в чужбина обикновено асоциират националността ми с някой и друг по-известен футболист. „Георги Димитров” в Северна Африка, в ХХІ век, не очаквах. Пък и в Тунис! Докато сам налучкам отговора на загадката, ми намекнаха, че е възможно човекът да е бил либиец. Сигурно и добре образован, независимо при какви обстоятелства сме се запознали на сергията за сувенири. Над милион и половина граждани на разпадащата се в агония съседна Либия намират убежище и прехрана в Тунис.

На тръгване от страната, след краткия престой, отново преминавам под зоркия поглед на граничните и „другите“ полицаи. И този път се разделяме по живо, по здраво. Дано взаимното разбирателство и разумът на света в крайна сметка надделеят!