Преди 110 години този успешен политически ход среща възторженото одобрение на българското общество

Заслугата е на решителните действия на министър-председателя Александър Малинов и неговите министри

Преди 110 години в историческата столица Търново донякъде неочаквано – не толкова за дипломатите, колкото за българското и европейското обществено мнение, е обявена независимостта на България. Възкръсналата три десетилетия по-рано държава скъсва окончателно с клаузите на несправедливия Берлински договор и се превръща в равнопоставен субект в международните отношения. На 22 септември 1908 г. в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ княз Фердинанд е обявен за „цар на българите“ – израз на суверенитета на страната, на приемствеността със славното минало, но и на единството на нацията. На всички българи – не само от територията на „новото старо царство“, но и на сънародниците ни от Македония и Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието. Събитията са добре известни, а и за тях на всеки 22 септември вече се говори достатъчно. Затова ще обърнем внимание на някои недооценени детайли, които очертават „профила“ на тогавашното българско правителство, и не само...

Не е тук мястото да коментираме цар Фердинанд като историческа личност. Би било погрешно актът на Независимостта да се отдава в позитивен план едва ли не само на неговия политически усет или пък, този път в негативна светлина, на прословутото тщеславие на Кобурга. Далеч по-важно е, че през 1908 г. имаме пример на единодействие между правителството и княза, т.е. за отношенията между институциите. Независимостта е успешен политически ход, който среща възторженото одобрение на българското общество. Заслугата е най-вече на решителните действия на министър-председателя Александър Малинов и неговите министри. Идеята за обявяване на държавен суверенитет, която витае в българската политика от дълги години, през 1908 г. няма алтернатива. С действията си Османска Турция засяга интересите на българите в неосвободените земи и на самата българска държава. Това е неприемливо за правителство от достойни българи, които не трябва да остават в нечия сянка. И като екип, и като индивидуалности те са пример за отговорност, просветен национализъм и политическа воля.

Правителството, тридесето по ред след Освобождението, двадесето след Съединението, е на Демократическата партия и се състои от осем души. Всеки от министрите покрива ресорите на по няколко от днешните министерства, агенции, комисии и т.н., но това е друга тема. Двама от министрите са безпартийни, повечето имат опит от предишни кабинети. Съставът на правителството е следният: Александър Малинов (министър-председател и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, с юридическо образование, родом от Пандаклия/Ореховка, Бесарабия), генерал-лейтенантът от запаса Стефан Паприков (министър на външните работи и изповеданията, с военно образование и опит на дипломат, родом от Пирдоп), Михаил Такев (министър на вътрешните работи, с военно и юридическо образование, родом от Пещера), Иван Салабашев (министър на финансите, математик по образование, родом от Стара Загора), Тодор Кръстев (министър на правосъдието, юрист, родом от Перущица), ген. Данаил Николаев (министър на войната, с военно образование, родом от Болград, Бесарабия), Никола Мушанов (министър на народното просвещение, юрист, родом от Дряново), Андрей Ляпчев (министър на земеделието и търговията, по образование икономист и историк, родом от Ресен, Македония). Ако продължим в „аритметическия“ дух на заглавието на тази статия, ще забележим някои важни моменти – не че математиката в случая е определяща.

Трима министри имат военно образование и това отразява духа на тогавашната българска армия, както и ролята й в обществения живот. Като образователен ценз нещата са показателни, но особено впечатляващи са националните измерения, „закодирани“ в самия състав на правителството. От осем министри трима според днешните ни понятия са от категорията „българи в чужбина“ – двама бесарабски и един македонски българин, а премиерът е от най-старата ни историческа общност. Трима са родом от пределите на съществувалата до Съединението Източна Румелия, двама – от градове в Княжество България, от територията му към 6 септември 1885 г. Ще припомним, че една от целите на акта на Независимостта е да бъдат окончателно елиминирани претенциите на Турция към някогашната автономна област. Така е, защото до 1908 г. българският княз „де юре“ е и румелийски генерал-губернатор, а тази двойственост крие рискове. Проблемът е държавен, но и личен не само за тримата „румелийци“ – бесарабският българин и бъдещ „патриарх на българското войнство“ Данаил Николаев има първостепенни заслуги за Съединението като командващ източнорумелийската войска. Македонският българин Андрей Ляпчев, бъдещ държавник от висока класа, като ученик в Пловдив е сред най-активните дейци на Съединението и дори е член на БТРЦК на Захарий Стоянов! Александър Малинов работи като съдия, прокурор и адвокат именно в Пловдив и познава „румелийския въпрос“ в самата му същина. Иван Салабашев заема високи държавни постове в Пловдив. Стефан Паприков, през 1885 г. с чин капитан, е началник-щаб на западния корпус на войската и е сред заслужилите офицери за победите при Сливница и Пирот в Сръбско-българската война. В същите боеве като юнкер във Военното училище участва и младият тогава 1885–1886 г. Михаил Такев. За членовете на правителството е пределно ясно, че пълното утвърждаване на Съединението може да бъде постигнато само чрез международно призната държавна независимост. Съзнават го не само теоретично, но и от собствения си жизнен, политически и военен опит.

За „румелийската връзка“ може да се говори още, но да кажем нещичко и за „бесарабската“. Ако за нас тя е донякъде външна, за тогавашните българи явно не е така. Старозагорецът Иван Салабашев, авторът на първия български научен труд по математика и действителен член на БАН (академик), през 1877–1879 г. е учител в знаменитата Болградска гимназия. Александър Малинов и Данаил Николаев са нейни възпитаници – в случая попадаме на важна ценностна и емоционална връзка, която на свой ред илюстрира националното единство. Ярка е и „македонската“ характеристика на правителството. Родом от този дял на българската земя е Андрей Ляпчев, а всички останали, както и преобладаващата част от тогавашния ни политически, военен и културен елит, са отдадени на каузата Македония. „Бесарабецът“ Данаил Николаев е активен деец и дори председател на Върховния македонски комитет. „Върховист“ е и Михаил Такев, лидер на т.нар. Македонска организация в Пещера, която поддържа комитите в поробените земи. Като началник на генералния щаб и военен министър в няколко правителства в края на XIX век Стефан Паприков има своя принос за подкрепата на българското освободително движение в Македония и Одринско.

Да не забравяме връзката на министрите от 1908 г. с борбите за национално освобождение преди 1878 г. – ако не лична (част от тях поради възрастта си просто няма как да са участвали в самите събития), то психологическа обвързаност с националните ценности в онази епоха. Роденият през 1872 г. Никола Мушанов расте с разказите за четата на поп Харитон и Бачо Киро. Тодор Кръстев е родом от героичната Перущица. При по-възрастните от министрите обаче има ярки примери, които си струва да припомним. Едва 17-18-годишният Стефан Паприков през 1875–1876 г. е учител в бунтовното Панагюрище и участник в Априлското въстание. През 1876 г. Иван Салабашев, тогава студент в Прага, постъпва като доброволец в Сръбско-турската война – както знаем, действията на българските чети в нея са продължение на Априлската епопея. В същата война участва и Данаил Николаев, а през 1877–1878 г. като млад офицер е командир на рота в Пета опълченска дружина. Бъдещият генерал води своите момчета в драматичните боеве на Шипка и при Шейново.

В обявяването на нашата независимост няма мистериозност и особени загадки. Героите в това събитие са отговорни, високо образовани и енергични политици, които дори и със своите биографии са олицетворение на националното единство. Това важи не само за правителството на Александър Малинов, но в случая неговата специфична „формула“ не е за пренебрегване. В крайна сметка, случилото се през 1908 година, е свидетелство за израстването на нашия политически елит и общество само за три десетилетия след петвековното отсъствие на България от политическата карта на света.