Предизвестената смърт на преференциите

Сделката е: „промяна в кодекса за нас, гаранции за пълен мандат за вас”

Партиите правят всичко възможно да запазят властта на своите политбюра за сметка на гражданите

Миналата седмица беше посечена преференциалната избирателна система. Въведоха висок и на практика недостижим праг за зачитането й. За Европейски парламент предпочитанията за отделните кандидати ще са валидни, ако кандидатът е получил действителни гласове не по-малко от националната избирателна квота. В общинските избори - ако е получил не по-малко от общинската избирателна квота. С други думи, на хартия гражданите ще могат да гласуват за личности от партийните листи, но на практика ефект от това няма да има. Нещо като „татко ще ми купи колело, ама друг път“.

Сред първите съм в най-новата ни история, които поставиха публично на експертно, а по-сетне и на парламентарно и политическо ниво, необходимостта от въвеждане на т. нар. „гъвкави листи“, които избирателите могат да преподреждат. Архивите пазят пространната моя статия в един от водещите ни седмичници, която публикувах на 25 май през вече далечната 2000 г. В нея се предлага пакет от идеи за реформа на партийната и избирателната система, въвеждане не гражданска инициатива за референдуми и нови, непознати дотогава у нас, механизми за контрол и прозрачност на партийното финансиране. Повечето от тях успях да прокарам като депутат в 39-ото НС в действащия и днес Закон за политическите партии, приет през 2004 г. Пак тогава, по инициатива на Емил Кошлуков през 2002 г. разработихме и внесохме първия в политическата ни история проект за Избирателен кодекс. С него се предлагаше въвеждане на германската избирателна система в изборите за парламент, която съчетава най-доброто от мажоритарната и пропорционалната система, а в местните избори – преференциален вот. Въпреки ожесточената съпротива на всички партии (без изключение!) с общи усилия на група разноцветни депутати – от ляво Гиньо Ганев, от дясно – Димитър Абаджиев, успяхме да го прокараме на първо четене. Това стана на 2 юли 2003 г.

„Голямото предизвикателство е да променим политическия модел, в чиято хронична болест се превърна капсулирането на политическата върхушка, корупцията, крещящото недоверие от страна на хората по отношение на институции, партии и политици“. Това заявих в дебатите от парламентарната трибуна на този ден. После НДСВ, БСП, ДПС и СДС блокираха реформата. Но обществената дискусия, която стимулира тези законодателна инициатива направи въпроса за въвеждане на мажоритарен елемент в изборите незаобиколим. Партийната съпротива беше толкова голяма, че това се случи няколко парламента по-късно, през 2014 г., и то само благодарение на личния ангажимент на Мая Манолова. Тогава приеха преференциите, не защото искаха, а заради силен граждански натиск, част от който беше и Института за модерна политика. Натиск, който произтичаше от енергията на февруарските протести, довели до оставката на първото правителство на Бойко Борисов, и плашеше партокрацията. И все пак партийните бонзи още тогава окастриха преференцията колкото можаха – въведоха висок праг за признаването й, обявиха водачите на листи за недосегаеми за свободния вот на хората.

Припомням тази фактология не за да изтъквам участието си, а по две причини. Първо, за да е ясно, че познавам от първа ръка развитието на партийните позиции по тази тема. И второ, за да се види, че това, което обсъждаме днес, не е нито ново, нито неочаквано. Липсата на последователна и принципна позиция в подкрепа на преференциалния вот у всички партии, създадоха благодатната почва за нейното обезсмисляне днес. Единствено ДПС винаги са били последователни в противопоставянето си на промените в избирателната система. Всички останали се въртяха като пумпали през годините. И това е така, защото даването на свобода на избирателите да изразяват лично предпочитание към кандидатите без прагове и условности е като тамян за партийните дяволи. Дори когато бяха принудени да я въведат, партиите правеха всичко възможно да запазят властта на своите политбюра за сметка на гражданите.

Мнозина от тези, които днес жертвено дерат ризи в полза на преференцията, през годините бяха нейни яростни отрицатели. А в политическата практика правеха всичко възможно преференцията да не сработва. Пускаха инструктаж на структурите си да не правят преференциални кампании, а на представителите си в секционните комисии – да не отчитат преференциалните гласове. Точно това партийно лицемерие и саботаж от всички части на политическия спектър през годините направи възможно обезсмислянето на преференциите, което гласуваха по късни доби ГЕРБ и ДПС онзи ден. От политическа гледна точка – ясна партийна сделка „промяна в кодекса за нас, гаранции за пълен мандат за вас“.

Надеждите, че това може да се поправи чрез Конституционния съд са неоснователни. Конституцията съвсем целенасочено не урежда какъв вид избирателна система ще се прилага у нас. Този въпрос е оставен изцяло в преценката на законодателната власт и текущия избирателен закон. Но това не означава, че борбата за мажоритарен елемент е приключила. Явно, партийната система в днешния си вид трябва тотално да се дискредитира, както вече стана в някои европейски държави, за да се установи широк консенсус, че хората, а не партийните политбюра, трябва да решават кой да ги представлява.

Все в тази посока – да се ограничава правото на гражданите да избират – беше запазено условието в населени места с под 350 души население да не се провежда избор за кмет. На фона на този регрес бледнеят всички останали промени, които по стара байганьовска традиция, управляващите гласуваха в „12 без 5“, няколко седмици преди изборите. Дори по-ясните срокове и стъпки за въвеждане на машинното гласуване изглеждат по-скоро като временно отбиване на номера. Подозрението е, че ще минат изборите тази година и ще има ново отлагане.

Още по-малко значение има иначе най-шумната партийна полемика - за изтичането на мандата на ЦИК. Интересно защо, след като само умрелите не знаят, че мандатът на комисията изтича непосредствено преди европейските избори, депутатите от всички цветове проспаха цялата изминала година и се сетиха за това едва онзи ден.

Въобще, жалко е, че почти две десетилетия след началото на дебатите за реформа на избирателната система, последните поправки в Изборния кодекс върнаха България назад. И то след като на национален референдум гражданите дадоха ясен сигнал за това, че предпочитат мажоритарното начало.

Политическият модел на българския преход е характерен с това, че изврати до крайност политическия избор. Даде монопол върху него на корумпирани партийни апаратчици, които продават места в партийните листи на килограм. Това е и една от причините за отрицателната кадрова селекция в Народното събрание. Вижте каква посредственост търка депутатските банки днес. Без извинение! И това е така, защото в основен критерий за партиен подбор на кандидатите се превърнаха не личните качества и защитата на реалните интереси на избирателите, а послушанието, безличието и честите поклони пред езическите капища на това или онова партийно племе. Никога не съм пледирал за изтласкване на партиите. Те са конституционен субект, който е безусловно необходим за канализирането и изразяването на политическата воля на гражданите. Целият въпрос е, че партиите у нас се капсулираха и изолираха от гражданите. Превърнаха се в партийна каста, която тъне в необяснимо охолство, обслужва компрадорски интереси и следва свой дневен ред, а не дневния ред на хората. Сред основните причини за това е именно избирателната система с твърди партийни листи. Политбюрата по дефиниция не са по-мъдри от гражданите. А в българския случай са даже тягостно некадърни да произвеждат компетентна и качествена политика. Представете си колко по-напред можеше да бъде България днес, ако съдбата й не се определяше от селектираните на тъмно от същите тези политбюра из задимените партийни канцеларии депутати и министри.

Парламентът трябва да преосмисли решението си за фактическо обезсилване на преференциалното гласуване. Нещо повече, крайно време е да се премахнат ограничителните прагове за зачитане на преференциите и да отпадне „имунитета“ на водачите на листи. Няма по-ефикасно лекарство срещу некадърността и партийния мързел от конкуренцията. Партийните кандидати трябва да намерят кураж и наистина да се изправят пред съда на избирателите. Само тогава правилото, а не изключението, ще бъде, че по-добрите печелят. И само тогава в парламента ще имаме политици, а не партийни апаратчици.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари