Неговите интервюта, повести, мемоари са написани със свежо чувство за хумор

Вестник „Труд” публикува поредица „Страници от забравените книги”. Тя се осъществява с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни стари български книги, които и до днес удивляват читателя със своята непреходна свежест и оригиналност.

Малцина от българските журналисти отпреди 1944 г. са събрали приживе в книга пръснатите си във вестници или списания текстове. Изключение прави Христо Д. Бръзицов. Той издава в два тома – “Когато те говореха” и “Един час при…”, излезли съответно през 1942 и 1943 г., интервютата си с видни българи, които води в рубриката “Един час при…” на в. “Литературен глас”.

Интервютата са водени десетина години по-рано, а както казва авторът в първия том, повече от 1/3 от хората, които е разпитвал, вече не са сред живите. Сред тях са Антон Страшимиров, генерал Кирил Ботйов, Ст. Л. Костов, Мара Белчева и др.

Христо Д. Бръзицов е роден в Цариград на 30 май 1901 г. Баща му, Димитър Бръзицов, е родом от Дойран, Македония, и е редактор на в. “Вести”, издание на Българската екзархия. След Балканската война семейството се премества в София, където бащата става коректор и редактор във в. “Мир”. Не щял да яде хляба на по-млади от него, нито да прави кариера в злочестата тогава България.

Христо дебютира като вестникар с действителна случка с майка му, която му я разказала:

“Подхлъзнах се на заледения тротоар и паднах. Дотича някакъв “господин” и ми помогна да стана. Но не се зодоволи само с тая хубава проява, а ме запита: “Кога ще ви видя пак?”. На което аз отговорих: “Когато се подхлъзна пак”…

Той записва случката и я праща на хумористичния вестник “К’во да е”, която излиза с псевдонима му Язека. Успехът го поощрява. Той се запознава с Христо Смирненски, с който по-късно издават хумористичния вестник “Смях и сила”.

Постепенно набира опит, работейки в големи вестници и списания. Поканен е от в. “Литературен глас” да дава интервюта в рубриката “Един час при…”, която поддържа няколко години. С незаменим принос са и текстовете му за починали великани като Вазов или К. Величков, като той разпитва подробно техни близки, което малцина са се сещали тогава да направят.

Изявява се и като автор на книги, между които следва да отбележим “Хумористична история на българите” (1928) и “Дневникът на един баща” (1936). В тях откриваме неговото бликащо чувство на хумор, каквото тук-таме проблясва и в интервютата му с великите българи.

От края на 1938 г. Бръзицов става главен редактор на русофилския вестник “Мир”, в който постъпва през 1926 г. След кардиналните промени, които той въвежда, вестникът е наречен “Българският Таймс”. Верен на завета и идеала на баща си Димитър – за обединяване ва всички българи в една държава, той напуска през 1941 г. “Мир” и почва работа в проправителствения официоз “Днес”. На следващата година му става директор. Заради това след 1944 г. е осъден от т.нар. народен съд на доживотен затвор, от който излежава 9 години. Съпругата му – известната оперна певица Катя Сперидонова, веднага е уволнена от Софийската опера, но я канят да пее в провинцията и така тя изхранва семейството. Техен син бе починалият миналата година композитор Александър Бръзицов.

Преоткриването не на журналиста, а на мемоариста Христо Д. Бръзицов започна през 1965 г. със спомените му “Някога в Цариград”, последвани от още 9, последните от които се появяват в предпоследната година от живота му. Спомените му от затвора излязоха посмъртно през 1992 г. На стр. 63 четем: “И ако все пак съм работил във вестник, който е поддържал политиката на правителството (което пък се бе свързало с германците), то беше защото в този политически момент тъкмо по тоя начин се провеждаше освобождението на моята истинска родина Македония и обединяването й с майка България”.

Христо Бръзицов умира на 31 януари 1980 г. в София. Преоткриването предстои.

 

Генерал Ботйов за брата си Христо

Христо Д. Бръзицов

При генерал Ботйов може да се отиде на поклонение, независимо от това, че е брат на станалия легендарен за българите Христо Ботйов.

Генерал Кирил Ботйов е жива история. И не само знае, но и умее да разказва. Макар и седемдесет и петгодишен, направи ми впечатление на бодър човек, комуто предстоят още много години.

Разговорът ни беше много приятен и ценен. Скърбя само, че генералът не погледна на посещението ми журналистически. И до края той не даваше вид, че знае целта на посещението ми. Поради туй поставен съм в неловко положение: да злоупотребя ли с искреността и скромността му, като изнеса някои части в разказа му, или да злоупотребя с вестникарското си чувство, като премълча и запазя за себе си чутото…

Мисля си: с първото ще ощетя само него; с второто - читателите на моите “часове”. Аз съм за мнозинството. Пък и не съм сигурен, че ген. Ботйов е съвсем прав, като ме поставя в такова затруднение. Най-сетне нека прекараме още веднъж легендата през действителността, за да ни се види още по-хубава и по-велика.

• • •

- Вие били ли сте в четата до загиването на брата ви?

- Неколцина души – аз, Иваница Данчев, Мито Цветков – на Веслец се разделихме от четата, с друго предназначение. Обретенов, мой добър приятел, който до последния миг е бил с брат ми, разправя точно как е ставало убийството. След сражение турците се оттегляли. Четниците изгорели за вода. Пръснали се на групи да търсят вода. Христо Ботйов заедно с щаба си – Обретенов, Войновски, Сава Пенев, Давид Тодоров и др., също отишли да търсят вода, но били обстрелвани от черкези и Ботйов паднал.

- Много се спори около лобното място на Ботйов, господин генерал. Какво знаете по това?

- Повече от това, което се знае, едва ли ще се узнае някога. Самите участващи в сражението – Обретенов, Тодоров и др. – са ходили тия години до мястото и са установили, че Вола е добре избрано място. След толкова години мъчно може да се установи точност с педи.

- Приличат ли разните портрети и бюстове на истинския Христо Ботйов?

- Не, нито един.

- Кой е най-верният му портрет от тия, които са известни?

- Той има три вида портрети. Един с Драсов и още едного… не мога да си го спомня… от Свищов. Там е брадясал и с по-голяма коса. Същият портрет стои в книгата на Захарий Стоянов. Друг вид – с голяма брада. Третият му портрет е най-верен – с малка брада! Така си ходеше той. Има още един портрет, когато за известно време ходеше с много малка брада. Там сме снети четиримата братя.

• • •

- Никак не му се подчинявах – разказва със смях братът. – Каже ми: “Иди тук, иди там”, а аз: “Не ща!”! Тупаше ме редовно, макар че ме обичаше много… Но и аз бях много немирен. Когато ме видя в Букурещ, първият му въпрос беше: “Не си ли още хванал гората?”. Той мислеше, че немирството ми ще ме закара в гората.

- Самият той не е ли бил немирен?

- Не. От братята аз бях най-немирният. (Тук генералът разказва редица случки из детинството си.) Па и не би могъл Христо да бъде много немирен, защото баща ни беше много строг човек. Аз залудувах след смъртта му. Най-смешно беше, когато след смъртта на баща ми, Христо стана учител. Никак не се погаждахме. Но учех много добре. И това ме спасяваше. Вечерно време подвързвах книги. Може би съм първият подвързвач в България…

Първият подвързвач? Не зная. Но генерал Ботйов сигурно е първият редактор на хумористично списание. На 15–16-годишна възраст, нейде преди 60 години, той е редактирал ръкописно хумористично списание “Бръмбар”, после “Око” и др. Бившият министър Тончев е преписвал екземпляри. Със силната си памет “редакторът” си припомни някои стихове, пълни с хумор и Ботйовско жило.. Усмиване на “модните дами” (какви ли са били тия “модни дами” преди 60 години в Калофер?”), подигравки с някои несимпатични първенци и др. такива.

- Най-интересното е – разказва моят духовит събеседник, – че аз още тогава, в Калофер, декламирах някои стихотворения на моя брат. Отде съм ги знаял, досега е тайна за мене.

Самият генерал има склонност към поезията, но военната служба го е отклонила. Навремето, като заточеник в Акия Калеси (Азия) и по-после, е писал стихове, някои от които си припомни пред мен. Хубави стиховтворения, силни, с чувство и техника. Навремето е и печатал. Па и наскоро четох едно негово стихотворение във в. “Отечество”. Чувства се Ботйовското. За едно негово стихотворение, мисля, “Лястовица”, писано в подземията на азиатската крепост, Иван Вазов е казал: “Та това го е писал самият Христо Ботйов!”.

Стиховете като че ли вече е зарязал генералът, но духовитостта си често проявява в списание “Ловец”. Самият той е голям ломец и с това занимава старческите си години.

• • •

По-нататък братът разказва за обичта на Христо Ботйов към съпругата, за трагичния край на Ботйовата дъщеря в София. Смърт – от една инфекция при една операция на гърло; за също така печалния край на другите си братя – един убит в Сръбско-българската война и пр.

И пак се връща на Христя Ботйов.

- Колко много държеше баща ми на Христя. Колко много искаше да го изучи! Когато брат ми се върна в Калофер, баща ми не го остави да стои, а пак го изпрати в Русия, но Христо предпочете да отиде във Влашко и да заработи с “момчетата”.

В Калофер не можех да го оценя добре, защото бях малък. Във Влашко обаче можах да видя колко голям човек е брат ми. Високонадарен човек. И самоук повече. Не беше висок, но бе левент и много сръчен. Голям гимнастик. Безстрашен. За него опасност не съществуваше. Но много си пилееше времето по общите работи. Все тичаше по ходатайства за тоя емигрант, за оня. Беше нещо като консул на многобройната българска емиграция. А да имаше време, би оставил след себе си голяма литература. Особено ако не беше се пожертвал, без особена полза, на Вола. Той пишеше набързо, между другото, все в последния момент. Стиховете, които излязоха на календарите “Левски” и “Хаджи Димитър” – насилиха го да ги напише в последния момент и той ги написа на крак. И удивително голяма памет имаше.

За него Любен Каравелов казваше: “Тоя човек трябва да го затворят и ще напише чудеса”.

- Дърпали са го емигрантите, дърпат го и сега, след смъртта му, господин генерале.

- Нищо: той е толкова широк, че покрива всички.

- И кръчмарите го дърпат. Турили са лика му на календара си…

- Не пиеше. Или – както всеки друг. При някои тържествени случаи, когато трябваше да държи реч, позволяваше си.

Езикът му се развързваше, а той никога не си подготвяше речите.

- Как трябва да го наричаме, господин генерале?

- Той сам се подписваше Ботйов. Аз също. Баща ни се казваше Ботйо.

• • •

Разделих се с генерал Ботйов с особено приятно чувство, че разговарях с един просветен човек и с брата на човека-легенда.

Разговорът с генерал Кирил Ботйов е воден през месец юни 1930 г.