Раците с впечатляващи делови предложения, Везните да не вкарват свои пари в инвестиции – Дневният хороскоп на Алена

На 10 април 2020 да почерпят

Пролет пукна, ние още не… Всички слухове за край на нацията са силно преувеличени

881 жертви на коронавируса във Великобритания за денонощие

Роб Лоу: Супергероите са в спасителните служби Звездата играе главна роля в „911: Тексас”

Страните от ОПЕК + са се договорили да намалят производството на петрол с 23%

Проф. Радка Аргирова, председател на българското дружество по вирусология, пред “Труд”: Без дисциплина ще станем Ломбардия след празниците

Орбан удължи извънредното положение в Унгария за неопределено време

Прототип на българска ваксина срещу COVID-19 може да бъде готов до 1 година

Доц. д-р Атанас Мангъров пред “Труд”: За лечението на COVID-19 няма доказателства

СЗО ще поиска 1 млрд. долара за борба с коронавируса

90% от сиренето – от българско мляко Свинско и зеленчуци задължително от местни ферми

Дават евтини кредити на туроператорите Със средствата ще се връщат пари за предплатени ваканции

Живко Тодоров оглавява ББР (обзор) БНБ одобри назначението на 2 април

Боян Магдалинчев: Никой не се е възползвал от уязвимостта на системата за разпределяне на дела

Приятелят Бойко Пет години откак ни напусна един от най-добрите поети с китара

Бойко Георгиев е двукратен лауреат на фестивала за поети с китара “Солени ветрове”.

Наричаха го Спасителя – защото лятото работеше като такъв на плажа

Скоро ще станат 5 години от смъртта му. Бойко Георгиев, когото останалите родни бардове признават като един от най-добрите сред тях. Знае го и една намаляваща общност на приятелите на поетите с китара. Ако не е отнела досегашните, то чалгата пречи да се появяват нови. Медиите – там не ги допускат. Щото страшно, подиграват се, развенчават, държат се политически некоректно, свободомислят. А и не им пука, тъй като писането на текстове и музика и свиренето не им носят хляба. Имат си друга професия. Бойко – цели две. Основната – електротехник, лятно-сезонната – спасител на морето. Работеше на държавно, където с колегите си бяха организирали перфектна система, та да им остава и за частното. Но взимаше малко, а от приятели – нищо или почти символично. Според мене изпитваше гордост от спасителството и не допускаше иронии и намеци за практикуването му. По причина на другите им занимания фукащите се професионалисти ги смятат за втора ръка.

Въпреки разтроеността си Бойко приемаше като призвание текстовете и китарата. И като всеки поет беше чувствителна душа. До невъзможност. Ще дам пример още преди да заговоря за общата ни работа. Та правим Театър на словото. Пред публиката сме той, аз и актьорът Любомир Бъчваров. Бойко пее по сценарий някаква песен. Изведнъж зрител, изживяващ се като важна литературна фигура, се развика, че не пеел по верния според него текст. В залата няма банки, иначе щеше да се изуе като бае Хрушчов в ООН. Провокатор по неизвестен сценарий или по поръчка. Озаптих го с поглед като Кобрата Джошуа в упор. Но Бойко спря. След много утеха се успокои и завършихме представлението. И после трябваше бая убеждаване, за да продължи с нас. Беше неособено приказлив и чудо бе как си побъбрихме при запознанството ни в двора на музея “Дебелянов” в Копривщица. Озовахме се сами, подранили с присъствието на Дебеляновите чествания. Не ми се върза отведнъж китарата на гърба му с намерението, като те свършат, да отпраши обратно към морето. Но вечерта в ресторанта оцених какво може с тази китара и как тихият му глас се преобразява в съзвучие със струните. Тогава се роди желанието ми да работим заедно. Вярно, щом запееше, навсякъде го посрещаха добре. Но не си знаеше силата. Поради скромност, сериозно възприемане на изкуството и стеснителна неготовност да си разпери крилата докрай.

Направих сценарий за честване на Вапцаров в Банско. Ролята на Бойко бе да осъществява музикалните антракти между подбраните в теми словесни късове. Но се оказа, че той има песен с негов пародиен текст на “Песен за човека” на Вапцаров. Същото, само че в затвора попада не човек, а мутра. И се почва една… Но звучеше по Вапцаровски убедително. И в тон с времето. А строгите към волностите с големия поет банскалии го аплодираха. Трябваше само време, за да мога да осмисля хрумването и да го превърна в поредица за най-големите български писатели. Нарекох я Театър на словото и първите поканени, с които стартирахме, бяха актьорът Любомир Бъчваров и Бойко. Всеки сценарий правя по модел: подбрани представителни текстове за писателя, мое есе за него и музика за емоционална илюстрация и за зрителски отдих. Но модел не значи еднаквост, защото внимателното вслушване в писателската индивидуалност ражда разнообразието в сценариите. Започнахме с Л. Каравелов. На финала Бойко подхвана “Хубава си, моя горо”. Така, че с него запя публиката. И стана причина да превърнем песента в наш химн, с който завършвахме всяко представление.

Бойко беше прегърнал идеята, но стеснителността му пречеше да си повярва, че той е подходящият изпълнител. Все мислеше, че не му достига репертоар или пък кой знае какво още. Но започна да разбира, че когато имаш основата, другото се прибавя и учи. Уви, за малко. Нашият пръв сезон свърши без него. Тръгна по-рано към морето, защото спасителството беше неотменно. Беше изтормозен, че не успява да покрие някакъв задължителен плувен норматив. Утешавах го, но работата била далеч по-сложна. Обади се от морето, че се връща, тъй като му открили страшна болест. Нататък е ясно. Но беше много бързо, за да привикне човек.

Чета стиховете му. Те не са много. А събраните в посмъртно издадената книга са съвсем малко. Но колкото са. Впечатляващото е, че са честни към творчеството. Няма намусени усилия от рода на “да няма ден без ред”. Всяко едно е по важен повод. Свързван с преживяване, прераснало в негово откритие и обобщение. Станало важно и за читателя и слушателя. Той като че ли винаги улавя границата на взаимоотношенията с изкуството на останалите. А и в отношенията си с другите. Правилото важеше и за границите пред познатите му в общуването с него. Добряк, готов да помага и дори да жертва нещо, но – дотам. До нивото, което ти е отредил.

Петър Георгиев – Пешето и Васко Кръпката на концерт в памет на барда Бойко Георгиев, който бе сред любимците на феновете и на морските спасители.

Безработен в филхармонията

Добре живях, но хубавото свърши,
без работа останах и пари.
И с висшето, което бях завършил,
в бюро за безработни се явих.
А там ми казват без капчица ирония:
“За друго нямаме места при нас.
Само в някаква си филхармония
свирачи на фагот и контрабас.”

Фагот? Фагот – това не знам какво е,
а аз нали съм с моя ишиас…
Бе само нещо по-лекичко дано е,
къде ще мъкна тоя контрабас?!
“А има – викат – за цигулка място,
там цигу-мигу, ясно е, нали?
Ще Ви обучим, няма нищо страшно,
храна, квартира – всичко без пари.”

И тъй се мина половин година,
с тапия вече съм за цигулар.
Цигулка имам – помощ от чужбина
и даже мъничко репертоар.
В оркестъра от смях как не умряха,
на работа, когато се явих.
Маестрото си скубеше косата:
“Ни звук! – ми вика. – Инак те убих!”

Колегите от свирене ги сбърка,
а мен не пипа и съм си добре!
По цял ден с лъка по дървото търкам,
защото даже струните ми взе!
Но някой ден, като ми свърши стажът,
насред концерта ще се извися.
И колко съм добър ще им покажа
с едно грамотно “Та-да-да-даа”.
Да видят те!

 

Саламът

Към залата “България” отивах на концерт.
Със Бах да бъдем двамата – с концерта №5.
Ала във магазина със ужас най-голям
видях народа граби от скъпия салам.

След малко се усещам – отивам на концерт
облечен, парфюмиран – тъй както му е ред.
В една ръка с чадъра, а в друга – срам не срам,
размахал цяла пръчка от скъпия салам.

Жената в гардероба ми казва: “Дайте тук!
Все някъде ще сложим и Вашия суджук.”
Но аз, нали съм печен, по погледа разбрах.
Палтото си предадох – салама си прибрах.

Концертът щом започна, във моята ръка
саламът замириса – потече мазнина!
Народът неспокойно взе да се върти
а групата с тръбите преглъща и сумти.

Знам! Да, знам! Мирише на салам!
Какво да го направя – усещам укор ням.
Знам! Да, знам! Не е “Шератон-Балкан”,
а зала музикална – симфоничен храм.

Съседката отляво с лек, дискретен жест
подава ми бележка, прегъната на шест.
Там диригентът пише – останем ли сами,
салам да му отрежа, пък той ще си плати.

Срам, не срам, ако ще ям салам,
е време да изчезвам! Е, Бах оставям сам.
Срам не срам, но нужда от салам
Бах отдавна няма, а аз все още ям.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.