Приятелят Бойко

Бойко Георгиев е двукратен лауреат на фестивала за поети с китара “Солени ветрове”.

Пет години откак ни напусна един от най-добрите поети с китара

Наричаха го Спасителя - защото лятото работеше като такъв на плажа

Скоро ще станат 5 години от смъртта му. Бойко Георгиев, когото останалите родни бардове признават като един от най-добрите сред тях. Знае го и една намаляваща общност на приятелите на поетите с китара. Ако не е отнела досегашните, то чалгата пречи да се появяват нови. Медиите - там не ги допускат. Щото страшно, подиграват се, развенчават, държат се политически некоректно, свободомислят. А и не им пука, тъй като писането на текстове и музика и свиренето не им носят хляба. Имат си друга професия. Бойко - цели две. Основната - електротехник, лятно-сезонната - спасител на морето. Работеше на държавно, където с колегите си бяха организирали перфектна система, та да им остава и за частното. Но взимаше малко, а от приятели - нищо или почти символично. Според мене изпитваше гордост от спасителството и не допускаше иронии и намеци за практикуването му. По причина на другите им занимания фукащите се професионалисти ги смятат за втора ръка.

Въпреки разтроеността си Бойко приемаше като призвание текстовете и китарата. И като всеки поет беше чувствителна душа. До невъзможност. Ще дам пример още преди да заговоря за общата ни работа. Та правим Театър на словото. Пред публиката сме той, аз и актьорът Любомир Бъчваров. Бойко пее по сценарий някаква песен. Изведнъж зрител, изживяващ се като важна литературна фигура, се развика, че не пеел по верния според него текст. В залата няма банки, иначе щеше да се изуе като бае Хрушчов в ООН. Провокатор по неизвестен сценарий или по поръчка. Озаптих го с поглед като Кобрата Джошуа в упор. Но Бойко спря. След много утеха се успокои и завършихме представлението. И после трябваше бая убеждаване, за да продължи с нас. Беше неособено приказлив и чудо бе как си побъбрихме при запознанството ни в двора на музея “Дебелянов” в Копривщица. Озовахме се сами, подранили с присъствието на Дебеляновите чествания. Не ми се върза отведнъж китарата на гърба му с намерението, като те свършат, да отпраши обратно към морето. Но вечерта в ресторанта оцених какво може с тази китара и как тихият му глас се преобразява в съзвучие със струните. Тогава се роди желанието ми да работим заедно. Вярно, щом запееше, навсякъде го посрещаха добре. Но не си знаеше силата. Поради скромност, сериозно възприемане на изкуството и стеснителна неготовност да си разпери крилата докрай.

Направих сценарий за честване на Вапцаров в Банско. Ролята на Бойко бе да осъществява музикалните антракти между подбраните в теми словесни късове. Но се оказа, че той има песен с негов пародиен текст на “Песен за човека” на Вапцаров. Същото, само че в затвора попада не човек, а мутра. И се почва една... Но звучеше по Вапцаровски убедително. И в тон с времето. А строгите към волностите с големия поет банскалии го аплодираха. Трябваше само време, за да мога да осмисля хрумването и да го превърна в поредица за най-големите български писатели. Нарекох я Театър на словото и първите поканени, с които стартирахме, бяха актьорът Любомир Бъчваров и Бойко. Всеки сценарий правя по модел: подбрани представителни текстове за писателя, мое есе за него и музика за емоционална илюстрация и за зрителски отдих. Но модел не значи еднаквост, защото внимателното вслушване в писателската индивидуалност ражда разнообразието в сценариите. Започнахме с Л. Каравелов. На финала Бойко подхвана “Хубава си, моя горо”. Така, че с него запя публиката. И стана причина да превърнем песента в наш химн, с който завършвахме всяко представление.

Бойко беше прегърнал идеята, но стеснителността му пречеше да си повярва, че той е подходящият изпълнител. Все мислеше, че не му достига репертоар или пък кой знае какво още. Но започна да разбира, че когато имаш основата, другото се прибавя и учи. Уви, за малко. Нашият пръв сезон свърши без него. Тръгна по-рано към морето, защото спасителството беше неотменно. Беше изтормозен, че не успява да покрие някакъв задължителен плувен норматив. Утешавах го, но работата била далеч по-сложна. Обади се от морето, че се връща, тъй като му открили страшна болест. Нататък е ясно. Но беше много бързо, за да привикне човек.

Чета стиховете му. Те не са много. А събраните в посмъртно издадената книга са съвсем малко. Но колкото са. Впечатляващото е, че са честни към творчеството. Няма намусени усилия от рода на “да няма ден без ред”. Всяко едно е по важен повод. Свързван с преживяване, прераснало в негово откритие и обобщение. Станало важно и за читателя и слушателя. Той като че ли винаги улавя границата на взаимоотношенията с изкуството на останалите. А и в отношенията си с другите. Правилото важеше и за границите пред познатите му в общуването с него. Добряк, готов да помага и дори да жертва нещо, но - дотам. До нивото, което ти е отредил.

Безработен в филхармонията

Добре живях, но хубавото свърши,

без работа останах и пари.

И с висшето, което бях завършил,

в бюро за безработни се явих.

А там ми казват без капчица ирония:

“За друго нямаме места при нас.

Само в някаква си филхармония

свирачи на фагот и контрабас.”

Фагот? Фагот - това не знам какво е,

а аз нали съм с моя ишиас...

Бе само нещо по-лекичко дано е,

къде ще мъкна тоя контрабас?!

“А има - викат - за цигулка място,

там цигу-мигу, ясно е, нали?

Ще Ви обучим, няма нищо страшно,

храна, квартира - всичко без пари.”

И тъй се мина половин година,

с тапия вече съм за цигулар.

Цигулка имам - помощ от чужбина

и даже мъничко репертоар.

В оркестъра от смях как не умряха,

на работа, когато се явих.

Маестрото си скубеше косата:

“Ни звук! - ми вика. - Инак те убих!”

Колегите от свирене ги сбърка,

а мен не пипа и съм си добре!

По цял ден с лъка по дървото търкам,

защото даже струните ми взе!

Но някой ден, като ми свърши стажът,

насред концерта ще се извися.

И колко съм добър ще им покажа

с едно грамотно “Та-да-да-даа”.

Да видят те!

 

Саламът

Към залата “България” отивах на концерт.

Със Бах да бъдем двамата - с концерта №5.

Ала във магазина със ужас най-голям

видях народа граби от скъпия салам.

След малко се усещам - отивам на концерт

облечен, парфюмиран - тъй както му е ред.

В една ръка с чадъра, а в друга - срам не срам,

размахал цяла пръчка от скъпия салам.

Жената в гардероба ми казва: “Дайте тук!

Все някъде ще сложим и Вашия суджук.”

Но аз, нали съм печен, по погледа разбрах.

Палтото си предадох - салама си прибрах.

Концертът щом започна, във моята ръка

саламът замириса - потече мазнина!

Народът неспокойно взе да се върти

а групата с тръбите преглъща и сумти.

Знам! Да, знам! Мирише на салам!

Какво да го направя - усещам укор ням.

Знам! Да, знам! Не е “Шератон-Балкан”,

а зала музикална - симфоничен храм.

Съседката отляво с лек, дискретен жест

подава ми бележка, прегъната на шест.

Там диригентът пише - останем ли сами,

салам да му отрежа, пък той ще си плати.

Срам, не срам, ако ще ям салам,

е време да изчезвам! Е, Бах оставям сам.

Срам не срам, но нужда от салам

Бах отдавна няма, а аз все още ям.

Коментари

Задължително поле