На 15 август 2018 да почерпят

Не е било възможно да се предвиди срутването на моста в Генуа

Христо Иванов заложил „бомбата“ в Търговския регистър Бившият правосъден министър оставил стратегическото звено без резервен център

Екопроблеми в Рила няма, те са на плажната ивица по Черноморието

200 хил. коли остават без „Гражданска“ От събота шофьорите трябва да сключат нова полица

Тереза Мей: Заплахата от тероризъм във Великобритания остава много висока

Гуардиола с часовник за 170 000 евро

Български тираджия оцелял по чудо в Генуа Жертвите на срутването вече са 35

Обжалваме, ако ни скъсат на шофьорски изпит Комисия отменя решението на изпитващия, ако установи нередности

Влизаме в топ 10 по ръст на БВП Инвестициите се увеличиха с 4,4%

МВР строи Дворец на паспорта за 370 млн. лв. Обявяват утре обществена поръчка за нова система за лични документи

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 15 август 2018

От последните минути: Освобождават двамата гръцки военни от затвора в Одрин

39 общини взимат до 20 млн. лв. 200 фирми получават до 1 млн. евро

Мотор с фалос се заби в автомобил

Проф. Божидар Димитров през 2015 г.: Мутри с бухалки искаха да спасят Историята на Паисий (СНИМКИ)

Божидар Димитров с копие на една от короните на български средновековни царе

Отиде си един от най-големите български патриоти и защитници на българщината. Забележителен като историк и като Българин. Професор Божидар Димитров бе истински приятел на „Труд”. Последните осем месеца той водеше всеки петък рубриката „Политически разкопки”. Чувахме се почти всеки ден по няколко пъти. Всеки път се вълнуваше за дописките си, които винаги се очакваха с голям интерес от читателите. А той направо гореше в тях. Непрекъснато даваше идеи за теми…

Имам честта да бъде мой приятел от години. Сърце не ми дава да говоря за него в минало време… Разговорите с Божо винаги са били едни от най-увлекателните, най-смислените, които съм имала като журналист. Правила съм много интервюта с него. Ето едно от тях, което е от 2015 година, когато той публикува прословутото си досие в книгата „За кожата на едно ченге”. А тя моментално се превърна в български бестселър – претърпя няколко издания.

Царство ти небесно, приятелю на „Труд”.

Аз съм завършил българска история при проф. Николай Генчев и антична история при проф. Александър Фол. Бях шеф и на двата кръжока при тях

– Професор Димитров, превърнахте агентурното си досие в ДС в необичайна книга. Защо избрахте този нетрадиционен начин да осветлите какво пише в комунистическите тайни служби за вас като агент Кардам и агент Тервел?
– Издадох досието си в книга, защото ми омръзна да ме питат: ти защо се съгласи да сътрудничиш. А отговорът е съвсем прост. Аз съм историк и винаги съм искал да бъда такъв, още от 7-8-годишен, когато събирах стари монети и парчета рисувана антична керамика, търкалящи се по ровините на стръмния бряг при родния Созопол.

С години обаче разбрах истината – историята се прави по документи. Сега все ще се намери някой да ми каже, като политолога Антоний Гълъбов – „Ама защо не си отказал на ДС, аз го направих”. Е, ако ми бяха предложили да сътруднича на Шести отдел и да клепам състудентите си – да, щях да откажа. Но как да откажа на предложение да отида във Ватикана? Та там е раят за всеки историк! Трябва да съм луд да го направя.

– Противниците на ДС пак ще кажат – „омръзна ни от реклама на комунистическите тайни служби, този мръсен и гаден агент пак се появява по медиите”…
– (Усмихва се.) Аз от малък съм свикнал да съм по вестниците. Знаете ли, че когато съм се родил през декември 1945-а, съм бил обявен за най-тежкото бебе, родено през тази година – 5 кг 525 грама! Публикували и снимката ми в „Народно здраве”. Така че не ме плашат коментарите за мен.

– Вие сте работили в „Океански риболов” – пътували сте с месеци по корабите, но съдбата е решила друго за вас. В предговора на книгата разказвате за това, а случилото се през 60-те наистина изглежда като на кино.
– Точно така е, тогава буквално за двайсетина секунди се разминах с възможността сега да съм пенсионер в „Океански риболов” или някой друг български флот. Оставаха ми два часа до крайния срок, когато можех да се запиша История в Софийския университет. Пред вратата обаче беше такава тарапана, че се отказах да чакам, беше невъзможно да вляза. И тръгнах надолу по стълбите да търся телефон, за да се обадя на бившия ми шеф-механик от кораба „Феникс”, където бях работил. Тъкмо щях да му кажа, че приемам предложението му да стана част от екипажа на чисто нов кораб. Точно в този момент по стълбите срещу мен се качваше Николай Генчев, за когото нямах никаква представа, че е известен професор по история. Знаех, че той е знатен комбайнер и орденоносец…

– Много легенди се носят и днес за проф. Генчев, какъв човек беше той, кажете за някои от странностите му.
– Тези, които го познават, знаят, че това бяха част от номерата му. Той беше много весел и приятно скандален човек – често се представяше за такъв, какъвто не е. Запознахме се в Созопол, където беше дошъл заедно с приятели – журналистът Тома Томов, философите Петко Симеонов и Желю Желев. Запихме се и като си тръгнахме от ресторанта с Генчев, започнахме да търкаляме кофи за смет по улиците. Милицията, разбира се, ни арестува и – в кауша. Там Генчев като се развика, заплаши всички, че ще се оплаче в ЦК на партията и лично на другаря Живков. И артистично им обясни кой е – знатен комбайнер, ожънал 1200 дка през юли и награден с орден „Червено знаме на труда”.

Същият този човек сега разбирам, че всъщност е професор по история във факултета. И като разбра, че съм решил да се връщам в океана, направо изрева: „Ти си кръгъл идиот!” Хвана ме за ръкава и ме вмъкна при декана…

– Споменахте Желю Желев, с когото сте се запознали още като младеж. Какво правеше той в Созопол?
– Желю беше много вглъбен. Излизахме с другите да пийнем, а той оставаше вкъщи. Казвал съм му няколко пъти: „Един ден, ако умреш преди мен, на мойта ограда на къщата ми ще пише – „тук Желю Желев написа „Фашизмът” и други книги.” Не съм сигурен дали точно у нас е написал прочутата си книга, но е напълно възможно.

Томата тогава пък още не беше телевизионер, работеше в списание „Младеж”, учеше английски, мъчеше се да говори на него. Знаеше, че прилича на Джон Кенеди и го имитираше често с жестове и поведение.
Проф. Генчев наистина беше голям кодошлия. Когато през 80-те писателят Николай Хайтов се опита да направи някакво събиране за книгата си за гроба на Васил Левски, историкът светкавично организира контра събитие – литературно обсъждане на друга негова книга „Шумки от габър”, като се представяше за литературен критик. Дори пусна и афиши за това събитие.

– Да се върнем на книгата ви, как всъщност станахте сътрудник на Държавна сигурност?
– Първо ще ви призная нещо – преди да приема предизвикателството бях цялостно подготвян психологически за това предложение три години и половина от моите професори. Имам предвид работата, с която щях да се занимавам. Та това беше в кръвта ми – историографията. И проф. Александър Фол, и проф. Николай Генчев, които ми бяха преподаватели, ми казваха, че нашата е закъсняла исторически. В българската история имаше огромни бели петна като периода 15 – 17 век, които официално бяха наричани тъмните векове и основно информацията идваше от чужди източници. Един от начините, по които можеше да се стигне до данни, бе чрез службите за сигурност.

И на 23 декември 1973 г. в апартамента, в който живеех, рано-рано сутринта цъфна офицер от службите и ми предложи да се включа като секретен сътрудник. Чак в наши дни научих, че този XIV отдел (за културно-историческото наследство) към Първо главно управление на ДС е бил създаден същата година и аз съм един от първите вербувани в него. Основната и единствена задача беше издирване на нови документи за българската история.

– Трябваше ли ви време да размислите или не сте се колебали в отговора ви?
– Какво колебание?! Та аз и за минутка не съжалявам и сега. За мен това беше гордост. Като си прочетох досието видях от документите по проучването, което са правили за мен, какви хвалби са се леели – не е имало в последните 10-15 години такъв студент като мен… Все неща, от които и сега ми се червят ушите. Най-куриозна обаче е оценката ми като мъж: не съм гонел жени, но не съм отказвал на никоя, която ми предложи (смее се).

– Двете големи операции на вашия XIV отдел към ДС са „Цитаделата”, свързана със Зографския манастир, и „Островът” – с Ватикана, в която участвате. В досието ви изобилства със срещи, говорите с голямо уважение за един високопоставен служител на Ватикана. Кажете нещо повече за него.
– Става дума за монсеньор Жозе Руискар, който бе шеф на школата по палеография (признат е за най-добрия специалист в света) – в нея трябваше да уча. Освен това той бе вицепрефект на Апостолическата библиотека към Ватикана и шеф на секретния й архив. Руискар бе любител на ракията и оттам тръгна близостта ни. Още на първия ни протоколен обяд изпихме цяла еднолитрова бутилка и той реши да играе ва банк: „Казвай защо си тук, ние знаем, че палеографията я знаеш…”

Реших и аз да играя с открити карти и му казах: „Тук съм за да търся нови документи за българската история, скоро ще празнуваме 1300-годишнината на държавата ни, а не си знаем историята, защото архивите ни са били унищожени от турците в края на XIV век.” Жозе Руискар ме разбра и заяви, че ще ми съдейства със силата на позицията си. След това така му влязох под кожата, че настояваше всеки ден по обед да идвам при при него да уча безплатно класически гръцки. Още първия път обаче като отидох, разбрах, че няма да уча нищо – на масата видях голяма салата, две огромни пържоли и бутилка изстудена грапа (ракия). Човекът просто си търсеше събутилник, във Ватиката никой не пиеше ракия, а само уиски и водка.

– Да не би да намеквате, че този високопоставен монсеньор е помагал за българската кауза?
– Да, той наистина стана искрен наш приятел и работеше за нас. Помогна ми да заснема Асеманиевото евангелие, за да го издадем луксозно и да прибавим към издателя БАН и „Ватиканска апостолическа библиотека”. Това се смяташе за един от най-големите успехи на културно-историческото ни разузнаване.

– А вие самият били ли сте с нещо полезен на Ватикана?
– (Усмихва се.) Разбира се, ако не бях аз, можеха да убият папата. Шегувам се, разбира се, но много се гордея, че имам похвала от ватиканската служба за сигурност. Въпреки, че Руискар ми беше казал, че са взети всички мерки папата да не бъде убит от снайперист, аз намерих пролука. Както се разхождах пеша по шосето на хълма над Ватикана, на една от извивките се откри великолепна гледка към площад „Сан Пиетро”, място отстоящо на 500 метра. От тази позиция снайперист с най-обикновен армейски „Драгунов” би могъл да простреля папата, когато минава с папамобила си. Казах за откритието си на Руискар и след три дни изразиха специална благодарност за това.

– Успяхте ли по време на престоя във Ватикана да се срещнете с папа Йоан Павел II?
– Да, през 1979-а. Тогава уредихме голяма изложба с най-ценните славянски открития от Ватиканските архиви. Автори бяхме аз и проф. Аксиния Джурова. Полският папа, както го наричаха, бе с невеворятно чувство за хумор. Пита ме дали говоря полски, а аз му отговорих, че знам т.нар. плажен полски от контактите ми с полякини на плажа в Созопол, но седящият до мен акад. Петър Динеков го владее отлично. Оказа се, че двамата са учили заедно в Ягелонския университет в Краков и като почнаха едни спомени за студентските години…

– Имали ли сте интересни сблъсъци с чужди разузнавания?
– Имах много любопитен случай с румънците. Срещнах трудности с отпечатването на една моя книга с морски карти. Случайно попаднах на румънския археолог Петре Дякону, който реши да ми помогне да я издам в Букурещ. Имаше обаче едно малко условие – да махна от книгата всички карти, на които на север от Дунав пише „Булгариа”. Чаушеску щял да им се разсърди и да ги подгони. Теглих една майна на Чаушеску, а Петре се съгласи с мен и каза, че Чаушеску е най-големия успех на българското разузнаване за всички времена. Той съсипал Румъния така, както и Трета българска армия не успяла през 1916-1918 г.

– В какъв смисъл успех за нашето разузнаване?
– И аз това го попитах. Румънецът ми разкри, че Чаушеску бил от едно българско село до Букурещ, истинското му име е Николай Чаушев и на погребението на баща му, което било неотдавна, се е говорело само на български език.

– Вие трябва да сте били в чужбина, когато е убит писателят Георги Марков – септември 1978-а. Когато чухте за случилото се, уплашихте ли се за сигурността си, какво си помислихте?
– Не го познавах, но наистина бях извън България, когато са го убили. Всъщност Марков изглежда е бил приятел на моя професор офицер. Двамата бяхме в Рим, когато му се обадиха, за да му кажат, че негов приятел е убит. Той запали много нервно цигара. А преди това тъкмо ми беше казал да не се страхувам – разбрали сме се със западните служби да не се убиваме.

Осъзнавайки какво е казал, допълни: „Ще ти дам съвет – да ти е за урок, няма да ставаш двоен агент каквото и да ти предлагат, колко и тежко да ти е положението. Двойните агенти живеят пет години.” Не съм сигурен, че е ставало дума за писателя Георги Марков, но не си спомням друг да е убит по това време.

– Професоре, знам че много се гордеете с „История славянобългарская”, която е в НИМ. Още обаче се чуват какви ли не легенди около връщането на черновата й на гърците през 1997-а, каква е истината за онези събития?
– Първо, искам да ви кажа, че нямам нищо общо със задигането й. Тя почти година и половина беше при мен, даде ми я ген. Бриго Аспарухов, шеф на разузнаването тогава. Правителството се сменяше и той ме викна в кабинета си, отвори касата и черновата на Историята се оказа в ръцете ми. Тогава пипнах тази българска светиня за първи път… Беше през 1996-а. Подписах му документ, че е при мен.

– Тогава току що избраният президент Петър Стоянов обаче реши да я върнем на гърците и България настръхна.
– Преди това обаче президентът Желю Желев, Бог да го прости, отказа да я върне, което му прави чест. Него много го обвиняваха, но когато дойдоха монасите и му казаха: „Историята е много нужна на осемте монаси от Зографския манастир”, той им каза следното: „Може да е нужна на осемте монаси, но е още по-нужна на осемте милиона българи.” В края на януари Петър Стоянов встъпи в длъжност и нещата се обърнаха. Мисля, че той безкрайно съжаляваше, след като видя после какво стана.

Без да си мръдна и пръста музеят беше заобиколен от няколко плътни редици хора в онзи януарски студ, които плачеха. България оплакваше светинята си!

– Стоянов обаче твърдеше, че спазва закона, и вие трябваше да се съобразите с него, колкото и да се съпротивлявахте…
– Никой обаче не ни я искаше, но това вече е минало. Имах обаче много по-интересен момент – в онези драматични дни в кабинета ми влязоха четирима мъже класически мутри – с ланците, с веригите. Гледат ме и викат: „Ти ли си директорът? Знаеш ли, че народът долу плаче? Някакви гърци искали Историята и ти ще им я даваш? Веднага ни напиши адреса на офиса на тия гърци.”

Изчаках ги да се изговорят и им викам: „Момчета, но офисът им е в Гърция”. – „Абе, кажи град, улица и номер“, продължават те. Обясних им човешки каква е ситуацията. Единият от тях взе мобифона и навъртя някакъв номер. Нареди нещо подобно: „Пешо, вземи два джипа, да не забравиш и бухалките.” Това е. Сигурен съм, че който и офис да им бях посочил, щяха да го смелят.

– И какво дадохте на гърците, г-н Димитров, мнозина още си задават този въпрос?
– Истината е, че гърците взеха това, което им дадохме, и си отидоха. Толкоз по въпроса. Взеха черновата на История славянобългарска, но след 10 дни като свидетелство, че Господ е българин, на бял свят се появи и беловата й. Днес тя е най-важният и моят най-любим експонат в НИМ. Беловата на Паисиевата история е книгата, която е събудила България и я е направила държава. Тя е нашата безценна реликва.

Визитка

Божидар Димитров е роден през 1945 г. в Созопол в семейство на бежанци от Източна Тракия. Завършва история и археология в Софийския университет, негови преподаватели са митичните професори тогава Александър Фол и Николай Генчев. През 70-те проучва архивите на Ватикана, където попада на „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 г. През декември 1994 г. е назначен за директор на НИМ. След четири години е уволнен от правителството на Иван Костов, а през 2001-а е „възстановен“ след конкурс. Оттегли се сам на 1 ноември 2017 г. От тогава сътрудничи на вестник „Труд” с неговата рубрика „Политически разкопки”.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (20)

  1. БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД эагуби
    Божи-Дар…един голям
    РОДОЛЮБЕЦ
    ПОКЛОН ПРЕД
    СВЕТЛАТА МУ ПАМЕТ

  2. На митичният Фол жената
    Путанат@ й беше пръсната
    От голям раэведчик баш
    По средата м/у краката

  3. ТОЙ, Бог да го прости,
    Беше работа ГОЛЯМА
    АРАБКИТЕ ЖАЛЯТ
    Эа таэи беэ него драма

    Спомням си в Бейрут
    Кацнах на одном моторе
    И НА ЧЕСТНОМ СЛОВЕ

  4. Минаха години
    Но эа бунта с/у Нимейри
    Остават спомени
    От брега на Нил неэабравими

    Эатова си эаслужава да се живее
    И СЪС МИНАЛОТО ДА СЕ ГОРДЕЕ

    А сега всички на оружье
    Эа ТРЪМП И БОГОЛЮБИЕ

  5. Последно предупреждениЕ
    Не сме били агенти на ДС
    Эатова сме Американски
    Граждани с въэнагражденниЕ

  6. А СИ БЯХМЕ КРАСИВИ
    ПРЕВОДАЧИ НА МЛАДИНИ
    ЭА КОИТО ВСИТЕ СТЮАРДЕСИ
    ЩЕ СТРАДАТ ДО ДЪЛБОКИ СТАРИНИ

  7. Еврейския кон петьо и мангала костов подариха на византийците една българска светиня.

  8. ..
    …Спомени…
    Летя от София птеэ
    Рим до Судан,
    Където е абсолюте капан…
    Лесно кацаш и трудно иэлиташ,
    Ако на Любимият Внук на
    Великият Вожд не раэчиташ
    Эа Элатното Находище
    На ЮГ ще кажа друг път
    Така и не стигнах,
    Ако има години
    ще опитам пак…

  9. Отиде си един голям Българин, един БОЖИ-ДАР за България, дал много за нашата история.
    Той създаде партия, за да се бори със статуквото, но Господ го прибра без време…Помня последното му интервю при Слави Трифонов, когато каза, че желае прахът му да бъде разпръснат в Созопол и на военното гробище в Ново село. Мир на праха му и съболезнования на близките и приятелите му. Вечна му памет – велик Човек.

  10. Един истински Българин! Един Човек посветил живота си на България. Поклон, дълбок поклон пред последователя на Паисий Хилендарски! България помни! Почивай в мир!

  11. Демек мутрите са по българи от седерасткото племе на петър стоянов…

  12. Бог да те прости Божо, все та мислех за фанариотска издънка, пък те пишат за тракиец. Ми свикнали сме, държавните ни мъже да ги виждаме като бащици, пък те майнички. Нали и плевнята не стана житница, ми Желю от ливадите Бог да го прости, от ДС беше и на Седевчо пушламата -Гоце. От бездържавници си отиде второто ни Българско царство, след което дете в утробата на Българска майка е проплакало. Сега в Историята си, дойде ред и бухалките да описваме – Дай Боже с това да е краят на бездържавието ни. От памтивека, като библейско племе все човечеството обгрижваме, време е, и за държавата, и народа си да създадем покой – дай Боже.

  13. Мутриэация, чуканиэация
    и чиста иэлагация, това е
    светата българиэация

  14. Ония от 2-ро и 6-то са гадни,
    А по Ватикана и Париж,
    Сме родолюбци гладни

    А и не се энае дали
    Марков и минал на
    Двойна реэба,
    Дето направо го прийба

  15. И Папата спасихме,
    Само дето документа
    Не получихме

    Ама сите Ватиканци
    Повтаряха, ние энаеме,
    Че не сте поганци

    Лично Мутра # Едно эаяви
    Че сме приятели най-добри

    При туй положение
    Мариелчето се раэплака
    Па раэтвори коленца с уважение

  16. Иван Костов е национален предател, който тъпчеше българският народ със сила, докато лижеше американски подметки. Да си уволнен от него е повод само за гордост.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.