В края на седмицата София ще бъде домакин на среща на върха в рамките на инициативата „Три морета“. Какво може да се очаква от този висок форум и насочен ли е той срещу Русия. Разговаряме по тези и други въпроси с проф. Нина Дюлгерова. Тя споделя и вижданията си за напрежението в Черноморския регион, както и в държави, които допреди 30 години бяха част от СССР.

- Проф. Дюлгерова, в края на седмицата (на 8 и 9 юли) в София ще се проведе среща на президентско ниво на инициативата „Три морета“. Какво може да очакваме от този форум?
- Факт е, че инициативата „Три морета“, който е политически проект, набра голяма скорост, което означава, че проявите, дискусиите и особено резултатите ще бъдат обект на сериозен медиен и експертен интерес. България на ротационен принцип е председател на инициативата, което дава възможност на президента Румен Радев да прояви своите възможности да балансира между интересите на 12 държави-членки на ЕС между Балтийско, Черно и Адриатическо море. Трябва да се има предвид, че това не е международна организация със съответните структура, бюджет и администрация. Предполага се на този бизнес форум да се постигнат определени цели, подчинени на основната идея, ориентирана към гарантиране на силна политическа подкрепа за ускорено икономическо развитие и засилено вътрешнорегионално и трансгранично сътрудничество и свързаност между страните-членки на инициативата. Вероятно ще се осъществи българското предложение от последния форум член на „Три морета“ да стане и Гърция. Очаква се да участват и представители на технологични гиганти, чието присъствие ще увеличи шансовете на участниците, но надявам се, най-вече на България, да постигнат изгодни споразумения за развитие на регионалната цифрова инфраструктура. Продуктивното стратегическо партньорство и съвместните усилия на държавите членки, Европейския съюз и САЩ ще доведе до подобряване и модернизация на критично важни инфраструктурни връзки в региона главно в областта на транспорта, енергетиката и цифровите комуникации.

- Всичко това звучи много добре, но сме свидетели на много европейски инициативи през последните десетилетия, които са изпълнени с надежди и ентусиазъм, но голяма част от тях завършват безславно. Големият въпрос е дали има сериозно финансово обезпечаване за този амбициозен проект?
- Това е важен въпрос, на който отговорът е следният. Набрани са във фонд „Три морета“ близо 1 млрд. евро от планираните 5 млрд. евро. От тях се знае, че са инвестирани 440 млн. евро в три проекта. Това е доказателство, че инициативата е финансово-инвестиционен инструмент за работа в трите направления - транспортна, енергийна и цифрова инфраструктура.

- Това звучи обнадеждаващо, но за „Три морета“ устойчиво се твърди, че той има антируска насоченост?
- Действително в международното пространство упорито се коментира тази идея. Това обаче няма как да бъде избегнато предвид предисторията на Триморието. В модифициран план това е идеята на полския маршал, а по-късно и президент Юзеф Пилсудски. През 1917 г. той се опитва да реализира план за създаването на буферна зона от Литва, Латвия, Естония, Украйна и Беларус, която да спре настъплението на Червената армия на запад. През 2015 г. Хърватия и Полша актуализират в модифициран вариант полската идея. От териториалните единици на бившата Руска империя, включени от Пилсудски в санитарния коридор, в съвременната инициатива отсъства само Беларус.

- Какво имате предвид с този исторически паралел? 
- Това, което наблюдаваме от миналата година, когато светът премина в пандемичен режим на коронавирус. От лятото на 2020 г. в постсъветското пространство започнаха процеси, които напомнят събития от зората на т. нар. цветни революции известни като „Революцията на розите“ в Грузия, „Оранжевата революция“ в Украйна и незавършената „революция на лалетата“ в Киргизстан. След радикалната промяна на политическия режим в Украйна през 2014 г. сериозни сътресения на постсъветското пространство до миналата година нямаше. След президентските избори в Беларус през лятото обаче започна мащабна многовекторна и финансово добре обезпечена кампания за свалянето на Александър Лукашенко от власт, което с различна степен на интензивност продължава и до днес. През есента беше активиран един от най-устойчивите замразени конфликти, а именно Нагорно-Карабахският между Азербайджан и Армения. 6-седмичната война, в която участва с военна подкрепа за Баку и Турция, промени коренно съществуващото през последните близо три десетилетия статукво. Ереван загуби войната, Баку си върна голяма част от териториите около Нагорни Карабах, а Москва разположи военни миротворчески сили по Лачинския коридор, свързващ Армения с Нагорни Карабах. Третият постсъветски субект, в който се случиха събития, които повлияха на вътрешнополитическата ситуация, бе Киргизстан. Протестите срещу президента Джеенбеков и правителството, доведоха до освобождаването на политически затворници, както и до оставки и до предсрочни президентски избори. Битката между южните и северните кланове през годините засега завърши с избора на независимия кандидат Садир Джапаров за президент. Това може да се определи като добър ориентир за създаването на един достатъчно устойчив баланс в държавата.

- Какво имате предвид с излагането на тези факти?
- Тази поредица от събития дава основание да говорим за периодично повтарящ се геополитически модел, насочен към дестабилизиране на ключови територии на постсъветското пространство. Както преди близо 20 години, така и сега създаването или възстановяването на проблемни зони за сигурност се осъществява в европейската част, в южен Кавказ и средноазиатското постсъветско пространство. Няма как да бъде пренебрегнат фактът, че през последните месеци Беларус беше присъединена към Русия в американските и евроатлантическите планове за политически натиск, икономически санкции и военни провокации.

- Това означава ли, че тази ескалация ще доведе до драстично преструктуриране на геополитическото пространство в Черноморския регион?
- Все още не. Не трябва да се забравя, че има взаимозависимост между вътрешните проблеми и процеси в САЩ и тези в широкия Черноморски регион, който включва не само Европа, но и Евразия, Азия, Близкия Изток и Африка. Както президентската кампания през миналата година, така и управлението на американския президент Джо Байдън вече шест месеца, разкриват засилващата се политическа, икономическа и социална ерозия. Тя във външнополитически план се проявява в използването на всички форми на хибридна война срещу основните конкуренти Русия и Китай. Овен това агресивният тон и поведение към Москва и Пекин едва ли решава екзистенциалните въпроси на американската власт и общество. Досега САЩ традиционно получават подкрепата на своите съюзници от ЕС и НАТО. Забелязва се обаче, че тя вече не е еднозначна и монолитна.

- Какво имате предвид, може би европейското турне на Джо Байдън и резултатите от срещите на високо равнище с лидерите на държавите от Г-7, ЕС, НАТО, или срещата му с руския президент Владимир Путин?
- От всичко по малко. Политическата динамика е много голяма. Все по-ясно на преден план излизат засилващите се противоречия между САЩ като проводник и застъпник на транснационалните корпорации, чиято американска принадлежност е неоспорима, и останалия свят, в който съюзниците трябва да са послушни, а не със собствено мнение и политика. Императивният тон вече е не само към малки държави като България по спора u със Северна Македония, но и към такива като Германия и Франция. Не може да не се отбележи, че ако държавите-членки на ЕС гласуваха послушно за пореден път превърналите се в традиция икономически санкции срещу стратегическия враг Руската федерация, то Вашингтон не получи безрезервна подкрепа във водената от тях митническа война срещу обявената в икономически план за системна заплаха Китай.

- Как могат да се оценят решенията и поведението на САЩ и другите членове на Алианса в Черноморския регион?
- Нееднозначно. На срещата на върха на НАТО в Брюксел въпросът за членството на Украйна и Грузия не беше на дневен ред, а те бяха определени като ценни партньори. Вашингтон продължава политиката на Доналд Тръмп за увеличаването на военните бюджети на държавите-членки на НАТО. От съществено значение обаче е не толкова какви дискусии и какви документи се обсъждат на среща на североатлантическия пакт, колкото действията на съюзниците в Черноморския регион.

- Имате предвид различния формат на военни учения?
- Да, спомням си, че преди няколко години българският премиер Борисов заяви, че Черно море трябва да бъде за туризъм, газопроводи и фериботи. От няколко месеца обаче то е терен на различни морски, въздушни и наземни учения. Ескалацията започна с дислоцирането на украинските войски на границата с Донбас, което предизвика руската реакция. Струпването на различни видове войски и техника на границата с Украйна засили напрежението в региона. След речта на президента Путин на 21 април като с магическа пръчка се обърна ситуацията от взривоопасна в контролирана.

- Според вас каква е причината за тези процеси?
- Всичко, което се случва през този период, чиято своеобразна кулминация в политически план са поредицата от ключови срещи през юни, оставят усещането, че Вашингтон съсредоточава усилията си в Черноморския регион не само, за да предизвика Москва към диалог, но и да засили политическата и икономическа дестабилизация на ЕС. Това се проявява в неизгодната за европейския бизнес политика на икономически санкции срещу Русия, а от няколко месеца и срещу Беларус. Освен това увеличаващите се военни разходи за многобройните учения в Черно море в различен формат и участници по време на пандемията едва ли е позитив за икономиката на отделните държави на Европа и като цяло за Съюза.

- Все пак очакванията бяха насочени към срещата Путин-Байдън. Какво промени тя и дали доведе до някаква реална промяна?
- Да, обществените очаквания бяха големи, но не и на участниците в срещата. Едва ли скоро ще се разбере какво е договорено там. Ясно е, че е постигната договореност за ограничаване на средствата за ядрено въоръжаване, както и в сферата на киберсигурността. Интересен факт е изнесената от Владимир Путин информация за поискани от американска страна и дадени от руска сведения за 12 кибератаки от територията на Русия, но отсъства такива за поискани сведения за 80 кибератаки от територията на САЩ. Ако проследим процесите след двустранната среща се оказва, че нищо в обичайната сфера на политически и икономически атаки не се е променило. ЕС разшири санкциите срещу Беларус, а САЩ - срещу Русия.

- Като продължение на тази тема може да се разглеждат и провокациите на английски кораб, а след това на норвежки по време на широкомащабните учения в Черно море?
- Да, така е. Освен това повече от странна беше историята с намерените на автобусна спирка документи, разкриващи предварителната организация на английската провокация. Да не забравяме и отправената от Борис Джонсън покана за среща с руския президент, която продължава да е без отговор. Такива факти като търсените не от Кремъл, а от Вашингтон и Лондон двустранни срещи, както и отказът на САЩ от възпрепятстване на изграждането на газопровода „Северен поток 2“, могат да бъдат посочени като определящи неустойчивостта и непредсказуемостта на процесите във Великобритания и САЩ. Към това обаче може да се добави последователната и засилващата се през последните години политика към съзнателна фалшификация на събитията, свързани с Втората световна война, за която упорито се повтаря лъжата за решаващия принос на САЩ и Великобритания за разгрома на хитлерофашизма и несъществената роля на СССР в този процес. Фактите обаче говорят за обратното.

- Къде е Русия в тези динамични процеси, в които политиката, дипломацията и историята кръстосват шпаги?
- Тя е там, където поредната провокация предопределя и поведението на Кремъл и правителството. Тонът вече е директен и определен. Дипломатичният тон отстъпва на ясните позиции и действия. Във физиката има закон, съгласно който на всяко действие има противодействие със същата сила. Проблемът е кога това надграждане на двустранната политическа, икономическа и военна ескалация ще спре? Може би след парламентарните избори в ключовите в Черноморския регион държави - Германия и Русия. Ключът може да се търси и в решаване на властовия въпрос в САЩ, бъдещото развитие на Великобритания и на неолиберализма.

Нашият гост
Нина Дюлгерова е професор по международни отношения, доктор на икономическите науки (енергийна сигурност), доктор по нова и най-нова обща история. Специализирала е в Русия, Италия, Полша, САЩ, Холандия, Азербайджан. Преподава теория и история на международните отношения във Варненския свободен университет “Черноризец Храбър” и в ЮЗУ “Неофит Рилски”. Автор на няколко книги и десетки статии.