Психологът Катя Кръстанова пред „Труд“: Борбата с агресията започва в семейството

В началото на седмицата България беше потресена от . То се запознава с момче на 15 години от родния им Бургас, уговарят се за нещо, нещо се обърква и хлапето убива момичето с нож. След това започват въпросите, които нямат край.

- След трагедията в Бургас, където едно петнайсет годишно момче уби единайсет годишно момиче, след запознанство във фейсбук, всички родители се питат дали влияят социалните мрежи на насилието сред децата. Има ли подобна зависимост, госпожо Кръстанова?

- Социалните мрежи на първо място влияят на тинейджърите при създаването на контакти, които не са достатъчно сигурни и стабилни. Връзките, които произтичат чрез социалните мрежи носят също достатъчно рискове. От една страна децата не познават същността на мрежите. От друга страна, виртуалните познанства не развиват достатъчно социалните умения на общуване с връстниците в реалния живот, поради начина, по който се общува в социалните мрежи. Простото обяснение е, че общуването през социалните мрежи, защото то не е напълно автентично, а таке се изменя и общуването между половете.

Може би след време ще може да се направи пълен анализ как се е отразил този тип общуване в социалните мрежи на поколенията. Сега обаче това е едва началото на наблюдение на ефектите от този процес. Това, което сега се забелязва е, че като цяло има по-несигурни контакти, в които човек няма истинска възможност да опознае достатъчно добре другия и съответно може да се подведе.

- Не може да се отрече, че пък социалните направиха общуването и по-лесно. Позитивното е, че човек може да се свързва с свои приятели които са далеч.

- Наистина комуникацията стана много по-удобна, ако трябва да бъдем откровени. В генерален план има много позитиви от общуването в социалните мрежи - човек може лесно да сподели мнението си, може да разбере какво мислят неговите приятели и познати по даден въпрос. Това се случва с много голяма скорост. Достъпността е прекалено лесна. Може да си част от бита и ежедневието на приятели, които живеят на другия край на света, и с които нямаш възможност да си общуваш по друг начин. Можеш да намираш хора от твоето минало, с които живота те е разделил, но пък са останали близки до теб. Разбира се, че има плюсове. Проблемът е за хората, които разполагат само с този вид общуване и нямат достатъчно друга социална активност. Това би могло да създаде една илюзия на контактите и да доведе по-късно до реални срещи с хора, които са създали фалшиви имиджи, които са коренно различни от представеното в мрежата. Така че това е по-специфичното. В негативния случай срещата в социалните мрежи е на образи, а не на хора. Тинейджърите си изграждат някакъв образ в социалните мрежи и може би така спада и защитата на децата, защото този образ става първото нещо за което те мислят, и в името на което общуват.

- Какъв е проблемът при симулираните образи?

- До известна степен се получава проблем със завишените очаквания, защото социалните мрежи, създавайки образи, всъщност създават нереалистични очаквания от някой към друг човек и може би реалните хора много се разминават. По-старите поколения общуват предимно с приятелите си - тези, които вече познават в живота си, но по-младите създават виртуални познанства, които не винаги са реалистични. Съответно идва и разочарованието, това, което би могло да доведе до агресия.

- Съвет, който можете да дадете на млади хора, които общуват в социалните мрежи с непознати хора, как да имат по-правилна преценка?

- Вижте, ние не сме много специализирани, нямаме дори терапия през социалните мрежи – нещо, което е популярно в други държави. Има терапевтични техники, които са свързани с аватари (други симулирани образи във виртуалното пространство, чрез които се влияе позитивно на децата, б.р.), но това все е още не е разпространено в България. Ние не сме толкова напреднали.

- Как един родител да разпознае, че в детето му се заражда подобен тип агресия, преди тя да е ескалирала и наранила някого?

- Децата до голяма степен се формират под въздействието на родителите си. Така че, едно дете се научава да контролира агресивните си импулси в резултат от отношението на своите родители. Разбира се и от средата. Но на възраст от една до седем години детето общува най-вече със семейния кръг и там се кове характерът. Семейния кръг е ориентир за неговия живот и начина, по който той да контролира емоциите си и себе си. Уменията се създават вкъщи. След това дали средата влияе или не влияе на детето, зависи от това как са създадени уменията и вътрешното преживяване за себе си и начина по който се чувстваш. Струва ми се, че дали един родител ще разпознае дали в едно дете се поражда агресия, по-скоро е въпрос на комуникация. Дали в семейството, в което живее детето има възможност да се говори за начина, по който се чувства. Да се споделят дори лошите чувства, тежките преживявания. Това е основата, която определя дали едно дете ще стане агресивно или не. Ако то расте в среда, в която е нетолерирано, в която не получава възможност да споделя какво чувства и как се чувства, много е вероятно да стане агресивно.

В света, и за щастие и „Анимус“ вече е част от това да подпомага децата да се научават да разпознават своите чувства и да говорят както за позитивните, така и за негативните си чувства. Ние имаме един доста амбициозен проект , който продължава. „Приятелите на Зипи – бъдещите граждани на България“ - това е една програма, която се състои от 24 учебни часа, тя е за деца до 6-годишна възраст. В нея децата в рамките на 24 учебни часа през годината се научават да говорят за начина, по който се чувстват. Да могат да кажат „Аз съм тъжен“, „аз съм обиден“, „аз съм разочарован“, “разгневен съм“, „сърдит съм“. Така те ще могат по друг начин да изразят чувствата си и да направят промяната, която искат и в резултат да не се стига до агресия към другите деца – физическа и психическа. Това се учи с целия клас, не едно конкретно дете.

- Тоест те се учат да споделят пред целия клас реално те как се чувстват?

- Точно така. Така и другите деца в групов формат се научават как да реагират, когато едно дете се чувства зле и да му помогнат, за да се почувства по-добре. Така има шанс никой да не бъде наранен. Това е една много успешна практика, която ние внедрихме преди 3 години и продължаваме да развиваме. Тя се надгражда с формат за деца от първи до четвърти клас, както и в прогимназиалните класове. Точно тогава е времето, когато се развива училищният тормоз. Той представлява агресия и тормоз дългосрочен от едно дете над други деца, като крайната цел на този тормоз е не толкова едно дете да бъде наранено, колкото тормозителите да са добре представени пред групата на връстниците като мощни и справящи се. Те стават важните. Всъщност всички тези програми намаляват и този феномен.

- Каква е правилната реакция от страна на жертвата?

- Тук проблемът е в българските училища. Проблем е изключителния толеранс на училищната общност към училищния тормоз. Това, което се случва обикновено, е че училищата неглижират и покриват проблема. Мога да дам примери с много училища в страната и столицата. Те минимизират училищния тормоз, не му обръщат внимание, считат го за нещо нормално. Обичайно децата, които са жертва на тормоз напускат училищата и отиват в друго училище. Децата, които са извършители на тормоза, заедно с групата на зяпачите остават. Проблемът е, че бидейки групов феномен училищният тормоз намира нова жертва на мястото на старата. Поради липсата на умения и практика, никой не работи с този конкретен клас за да изкорени причината за тормоза, той си остава в класа и продължава да се върти като групова комуникация в този клас. Това е проблемът.

За съжаление тук има много какво да се желае в тази област. Предлагат се много обучения, но не всички са научно базирани и свързани с конкретния проблем.

- Какво им липсва на децата, че го запълват с агресия и престъпления?

- Като цяло заключенията ни от практиката се, че децата имат изключително голяма нужда от общуване с родителите си. Говоря за пълноценно общуване, а не просто за присъствие. Така че авторитетите да са достъпни и да подпомагат изграждането на сигурна връзка на децата от една страна, от друга страна да развиват умения у тези деца да общуват с възрастните и респективно да се чувстват спокойни в общуването с връстниците си. Всъщност това е големият проблем - отсъствието на ефективно общуване деца-родители. В този ред на мисли, ние също имаме един проект, който е от голям консорциум от организации, който е за развиване на бащинството. Проектът е за насърчаване на активното бащинство, в който бащите да участват активно в живота на децата си и да се включат в повече от дейностите там.

- Значи не можем да кажем децата не се раждат насилници и според вас става дума за възпитание?

- Семейната среда основно е фактор. Затова толкова дълго време се водеше дискусията за затварянето на домовете за деца например. Там няма системно обгрижване от един авторитет, какъвто е майката. Децата в домовете имаха проблем със сигурността, с привързаността, с базисното усещане за стабилност и затова имат толкова голям проблем при социализацията, при когнитивните умения, при трупането на знания, ученето.

Бедността също е голям фактор. В някои части на страната, където бедността е сериозен проблем, от една страна родителите отсъстват, защото се опитват да работят на няколко места, за да се справят с издръжката или оставят децата и заминават на гурбет. Там се получава големият проблем с гурбетчийските деца, защото те са на практика са неглижирани до голяма степен. За щастие забелязвам от общуването с колегите в страната, че там има склонност и родителите в голямата си степен да изтеглят децата в европейските държави, където работят. Все по-малко деца остават тук да ги гледат бабата и дядото.

- Какво би било адекватното наказание за тежко престъпление, извършено от дете?

- Чувството за безнаказаност е изключителен проблем и при домашното насилие. Тоест чувството за безнаказаност кара извършителя да продължи да върши това престъпление. Естествено, че възмездието трябва да бъде пропорционално на щетата във всяко едно отношение. Въпросът е колко ефективно работи правораздавателната система и колко бързо се случва да има възмездие за жертвата. Това, което ние сме видели от дългогодишната си практика е, че жертвите на насилие-деца например, е че възмездието идва изключително бавно. Почти всички деца, които са идвали в нашите програми и са били жертви на сексуално насилие в семейния кръг, са минали през едни много мъчителни и бавни процедури по събиране на данни, по образуване на дело, изслушване, първа и втора инстанция. Почти всички деца, с които сме работили са получили възмездие, след като са навършили пълнолетие.

 

Нашият гост

Катя Кръстанова-Караиванова е психолог и психотерапевт в Центъра за консултиране, психотерапия и психоанализа и фондация “Асоцация Анимус”. Магистър по психология от Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Има 20-годишна консултативна и психотерапевтична практика в работа с хора с травматичен опит, деца и семейства в риск. Супервайзор и обучител на социалните и консултативни центрове и отдели за закрила на детето от цялата страна. Член на Българската асоциация по психотерапия.

**

Гореща линия за пострадали от насилие: 0800 18676

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта