Турция удължи извънредното положение в страната с още 3 месеца

Ограничено е движението за всички превозни средства през Троянския проход

Тир се обърна на пътя Монтана-Видин

С лихвоточки да се плащат данъци Жилищно-спестовните влогове ще може да се наследяват

Двоен самоубийствен атентат в Нигерия взе най-малко 12 жертви

Президентът награди разузнавачи посмъртно Депутатът Таско Ерменков с отличие от министъра на отбраната

Пълна каша с Истанбулската конвенция Няма нужда от нов превод, документът се ратифицира на езика, на който е договорен

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в четвъртък, 18 януари 2018

Искрен Веселинов: Ние от ВМРО сме категорични, че няма да подкрепим Истанбулската Конвенция, независимо колко превода и бъдат направени

Болниците искат парите си от НЗОК по съдебен път Въпреки решението на съда, здравната каса отказва да плати надлимитната дейност

Училища и градини с по-ниски сметки за парно Потребили сме по-малко топлоенергия през декември

Без субсидии за хора с увреждания, ако имат фирма Отпускат до 20 хиляди лева на кандидат за започване на собствен бизнес

Населението на Велико Търново се увеличава За кратко време жителите на старата столица са се увеличили с 1000 души

Прокуратурата образува досъдебно производство по случая с дъщерите в Свищов Анкета е показала, че са лица в риск, а нямат личен лекар

Слаба охрана улеснила атентата на летището в Сарафово Никой не е забелязал терориста, поставил бомбата в автобуса с израелски туристи

Ралица Кандова: Харесвам мъжки парфюми, но нямам гадже

Хубавицата, станала Мис Гранд България, тренира малки художествени гимнастички

Ралица Кандова е от София, на 21 г., студентка е по предучилищна педагогика с чужд език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и едновременно с това – треньор по художествена гимнастика на деца. Това лято се яви на консурса „Мис София“, организиран от Венета Кръстева и „Бок стар моделс“, и спечели титлата Мис Гранд България. Тя й дава възможност през октомври да представи страната ни на световния конкурс „Гранд Интернешънъл“, който ще се състои във Виетнам. Това е третият по престиж конкурс за красота в света. Досега само една българка се е явявала на него – Венета Кръстева. Тази година ще участват над 80 държави. Конкуренцията ще е голяма, затова Ралица си е поставила за цел да се представи на много добро ниво.

Преди да говорим за конкурса обаче, не можем да не се зарадваме заедно на изключителния успех на новите ни „златни момичета“, които на дебюта си на световното първенство по художествена гимнастика в Италия завоюваха сребро в многобоя за ансамбъла, бронз на топка за Невяна Владинова и бронз на смесеното съчетание 3 топки и 2 въжета. Като бивша тяхна колежка, тренирала дълги години художествена гимнастика и печелила медали за своя клуб, Ралица е изключително щастлива от успеха на българките.

– Ралица, ти си била спортистка. Разкажи за твоя опит в художествената гимнастика.

– Тренирам от 4-годишна и от 2 години съм треньор. Състезавала съм се и индивидуално, и в ансамбъл, в страната и в чужбина. Имам над 30 медала от различни състезания, повечето са с ансамбъла. Не съм се борила чак толкова сериозно да вляза в националния отбор, наблягах повече на ученето. Играех за моя клуб – „Левски-Триадица“.

– Помага ли ти следването в работата с деца?

– Да, сега ще съм трети курс в университета и предучилищната педагогика много ми помага да се занимавам с деца. Имам две групи, едните са начинаещи, даже някои са на по 3 годинки, другите са по-големи, на 12-13 години.

– Толкова малки – на 3?!

– Да, има такива, записват ги. Аз самата започнах на 4. В гимнастиката трябва да започнеш много рано, за да успееш. На 7 години вече е късно.

– Най-малките разбират ли за какво става дума?

– Е, в началото възприемат всичко като игра, но започват да разбират.

– Може би майка ти е била гимнастичка или треньорка? Как те записаха на художествена гимнастика?

– Не, аз съм първата в семейството. Бяхме няколко приятелки и ни записаха заедно. Ходехме заедно на тренировки, връщахме се заедно, защото живеем в един квартал – „Овча купел“, а тренирахме в зала „Раковски“. И така – всеки ден.

– Сега пак ли ходиш в залата всеки ден?

– През лятото тренировките са в понеделник, сряда и петък, бяхме и на лагер на море. Режимът става по-усилен преди състезание.

– Сигурно имаш хубави спомени?

– Беше забавно, когато пътувахме на състезания или на лагери, защото се събирахме по много деца. Не съжалявам, че тренирах този спорт.

– Той обаче изисква много усилия и саможертви…

– Да, тренировки всеки ден по доста часове, но си заслужава.

– Като треньорка ли смяташ да се развиваш?

– Да, педагогиката ми помага за това, но смятам да следвам и моделството. Преди година и половина започнах във „Визаж“.

– А там как попадна?

– Напълно случайно. Просто реших един ден да си изпратя материалите и ме одобриха. Попаднах направо в професионалния курс за подготовка, прескочих началния – заради гимнастиката.

– Какъв стил предпочиташ? Спортен?

– Точно обратното, обичам да нося рокли, по-елегантни дрехи. Не съм по точно определени марки, взимам това, което ми харесва. Рядко се гримирам обаче. Мога да се приготвя за излизане за 10 минути.

– Любим парфюм?

– Нямам определен, но харесвам мъжките. Аз самата обичам да се пръскам с мъжки парфюм, дамските са ми сладникави.

– Хоби?

– Хобито ми е гимнастиката. Обичам да танцувам, но това пак е свързано с нея.

– Имаш ли гадже?

– Не, нямам. Има време, животът е пред мен. Въпреки че съм много заета, ако има желание, има и начин.

– Имаш ли много участия на ревюта?

– Не, много момичета сме, а малко ангажименти. Участвах в ревюта в Нов български университет, когато завършваха студентите по моден дизайн.

– Сигурно е лесно от гимнастичка да станеш модел?

– Да, по-лесно е, защото имаш стойката, походката, държането. Когато си на терена, всичко това трябва да бъде отработено. После не е трудно да го пренесеш на подиума.

– Явявала ли си се досега на конкурси за красота?

– Да, на още два, нямам чак толкова голям опит.

– Сама ли ще пътуваш до Виетнам?

– Да, сама, сега се подготвям с помощта на Венета Кръстева – поведение, фризура, рокли, хореография, фотосесии… Официалният тоалет ще е от дизайнера Стоян Радичев. Венета има опит на международния подиум, но няма да идва с мен.

– Ще бъдеш във Виетнам почти един месец – от 4 до 26 октомври. Не се ли притесняваш?

– Не знам с колко куфара ще трябва да тръгна, но ще се справя. Не се притеснавям, сигурна съм в себе си. Шмам достатъчно време да се подготвя. Пътуванията със самолет не са нещо ново за мен, ходила съм по състезания, макар че това ще е най-далечното ми излизане от България. Колкото до самото явяване на сцената, свикнала съм с това – първото ми състезание беше, когато бях на по-малко от 7 години, така че притеснението отдавна е изчезнало. Излизам и давам всичко от себе си. Разбрах, че във Виетнам има много интересни места за разглеждане, така че съм изпълнена с очаквания.

 

Народният певец Добрин Добрев:

У нас политиците не знаят или не искат да смятат

Нищо не се е променило от 10 ноември, само хората по етажите са станали по-алчни, споделя изпълнителят

Добрин Добрев е известен изпълнител на народни песни, предимно от Добруджанския край. Роден е в Добрич, израснал в крайграничното село Росица, откъдето е и репертоарът му.

Завършва Училището по изкуствата в София. По-късно става ученик на голямата певица Верка Сидерова и наследник на репертоара й. Записва над 100 песни в Радио София и радиата във Варна, Пловдив и Стара Загора, издава компактдисковете „Песента на колелетата“ и „Добрин Добрев – Добруджански песни“, снима филми в БНТ – „Сараджански легенди“, „Фолклорна география – Добруджа“.

Добрин е и поет, носител на литературната награда „Владимир Башев“ на в. „Пулс“. Работил е в служба „Звукозапис“ на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и Народния театър „Иван Вазов“. От години живее и работи в Кипър. С песните и културната си дейност поддържа будна българщината сред сънародниците ни там.

– Добрине, кой насади любовта ти към народната музика и как стигна до голямата сцена?

– Роден съм в Добрич, но пораснах на село. Моите родители работиха дълги години в Албена – баща ми бе строителен техник, а майка ми беше в Културно-информационния център на курорта, страшно ангажирани. И там, на село, моята баба Станка ми разказваше текстовете на народните песни вместо приказки. Тя не можеше да пее, но имаше отношение към песните. Легнем вечер, ей така на двора, направо върху сеното, под големите звезди на Добруджа, и баба започва да ми разказва за румънското господство, което сама е преживяла, и започваше да пее тихо, кротко, едва-едва и продължаваше да рецитира. Аз мълча и слушам, страх ме е да попитам нещо, за да не я прекъсна. Така сам запях. Някъде към есента на 1985 г. постъпих в Детската студия на Добруджанския ансамбъл в родния ми Добрич, в класа на певицата Далина Енчева. Там получих първите уроци по пеене и солфеж, но и още нещо много важно – заобичах хоровата музика, тази, която изпълняваха държавният ансамбъл на Филип Кутев и Радиохорът. Представяте ли си, още при първото турне на „Филип Кутев“ зад океана през есента на 1963 г. Америка прави поклон на България с възклицанието: „Има мит, че Орфей е роден там, дето сега е България – и изглежда, че това е не мит, а факт, щом неговите дъщери още пеят там“ – заглавие на в. „Ню Йорк таймс“. И сега ме побиват тръпки… През същата тази година в курорта Албена в работата на мама дойдоха трио „Българка“ – Янка Рупкина, Ева Георгиева и Стоянка Бонева. Янка с една бяла рокля и шапка, като слезе от колата, все едно английската кралица видях. Слушах ги онемял… пееха ангели. Яна ме дръпна на сцената и ме обяви да пея, без репетиция. После ми казаха, че в радио София има конкурс и трябва да се явя. Направих го и спечелих лауреатско звание в конкурса „Родна стряха“ на БНР. В комисията се случи легендарната певица на Добруджа Верка Сидерова, която ми предложи да се преместя в София, за да уча пеене при нея. Тръгнах, казах на нашите, че ако не ме пуснат, ще избягам. Това беше началото… преди повече от 30 години.

– В музикалния фонд на Българското радио и телевизия са записани над 80 песни от село Росица, в което си пораснал. Колко от тях са в твое изпълнение?

– Всички до една са в мое изпълнение. Това са песни – седенкарски, жътварски, сватбени, обредни, коледарски. „Засвирил кавал в усое“, Прочуло се Бояново“, „Тодорке, сербез добруджанке“, „Иван Добранка думаше“ и т.н. – все красиви песни от Добруджа. Имам обаче една, написана от Верка Сидерова, която се превърна в символ на Добруджа – много силна песен, силни думи и мелодия: „Миличка ми е Добруджа/ свидничка ми е земята/ дето ма е мама добила/ в трудни времена отгледала…“ Това е единствената авторска песен на Верка Сидерова, написана в момент на носталгия по Добруджа и нейните близки. Ние, добруджанци, сме особени хора – както казва нашата Дора Габе: „Ние, добруджанци, дето и да идем, като болни жерави кръжим над нея“. Това е защото добруджанецът знае какво е да загубиш земята си, когато Румъния окупира Добруджа през 1913 г. Жестоки са били румънците спрямо българското население. Спомняте ли си, дето Йовков пише във „Вълкадин говори с Бога“: „…селото беше в България, а гробището му в Румънско“, трябва да минеш границата, за да посетиш мъртвите близки. Трагедия – да не ти позволяват да говориш на български у дома и това да се смята за престъпление. Боже, каква мъка е имало – а днес се оплакваме за всичко – прави ли сме? Румънската окупация за Добруджа има само една, ако мога така да кажа, добра страна, че Йовков като учител в моето село и съседните Красен и Изворово преживява окупацията и написва едни от най-хубавите си разкази. Прадядо ми Саръ Еньо Алексиев е прототип на Еньо кафеджията в разказа му „Серафим“, както много типажи в творчеството му са селяни от Сараджа и околните села – Каралии, Мосу Бей (където днес стои мелницата на Куцара от разказа „Албена“), както и Филиповото кафене в Красен. В това кафене Йовков е обичал да сяда, там е слушал разказите на селските хора и е черпил сюжети за разказите си. Какво щастие са за Добруджа Йордан Йовков и Дора Габе. Каква гордост са за нас и е хубаво, че в Добруджа ние много ги тачим и почитаме. Аз мога да се обзаложа, че няма дете в Добрич, което да не знае за тях двамата или да не е прекрачвало прага на Дом-паметника и литературен музей. Това ме радва. Много мога да говоря за моя край, с часове, защото да си роден в Добруджа е привилегия. Там небето е друго, сякаш слънцето грее по-силно.

– В България последната ти длъжност е била като експерт в кабинета на министъра на културата Вежди Рашидов. Звучи авторитетно, но ти решаваш да напуснеш България и да се установиш да живееш в Кипър. Защо?

– Там завеждах „Сцена 47“ и зала „Колегиум“ – записвах и осигурявах срещите на министъра с делегациите. Интересно на пръв поглед, но много работа за цифром и словом 311 лева. Срамно -заплатата ми 300 лева, парното у дома – 350 на месец… Е, в коя държава го има това. У нас политиците не знаят или не искат да смятат. Един ден се ядосах… и тръгнах за Кипър. Да отворя една скоба – министър Рашидов е един изключителен човек, когато кажете за някой „добър човек“, това може да се каже за Вежди, но неговият главен проблем е, че бе обграден от много елементарни хора, кариеристи, алчни за пари и власт, с мания да се возят на държавни коли. Абе, нищо не се е променило от 10 ноември насам, само хората са променени по етажите – по-алчни и елементарни от едновремешните при Тодор Живков.

– Докато си работил в министерството, си открил бюст-паметник на Людмила Живкова в мазето и си накарал Вежди Рашидов да го подарите на Италианския лицей в Горна Баня.

– Всички знаят колко много Людмила Живкова направи за българската култура, нищо че не го казват на глас. Отивам един ден в мазето на министерството за не знам какво и намирам, моля ви се, бюст-паметника на Людмила Живкова, наврян в боклуците – сигурно седи от 1981-ва, след кончината й. Абе „аланкоолу“, може ли да сме толкова нищожно долен народ и неблагодарен, че да се изгавриш с паметта на тази, която отвори България за света, която беше приета в Белия дом и при речта й пред Общото събрание на ООН й ръкопляскат 20 минути – ами само това ли? Къса памет носим ние, българите, за всичко! Отидох при Вежди и му казвам това, което казвам сега на вас, и предложих паметникът да се даде на италианския лицей в Горна Баня – основан от Людмила като училище по изкуствата. Браво на Рашидов – днес паметникът е в лицея на почетно место. Това е история – хубава, лоша, трябва да я пазим, щото и лошата история има своите добри страни – поуките от нея.

 

И още…

Антония Петрова става телевизионна водеща

Ели Гигова отрича да е родила бебе

Дебора била пребивана от гаджето си

ДесиСлава официално излезе в майчинство

Ути Бъчваров стана татко на близначки

Черната Златка – сервитьорка на Каваците

Венета Райкова поема „Папараци“

Маги Бадер се пусна гола на рождения си ден

Психолог: Еродган възприема всяка критика като обида

Синтия Никсън – жена, влюбена в друга жена

Джорджо Армани не купува Пикасо, а къщи

Принцовете Уилям и Хари имали сестра?

Безсолната диета крие рискове

Арктика – люлка на човечеството

Извадете жилетката за есента

 

Тези и други четива – във в. „Жълт Труд“ от 6 септември!

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.