Една кино продукция като мост между България и Америка

Цветана “Сиси” Денкова емигрира със семейството си САЩ от България на 10-годишна възраст. Прекарва десетилетие в Ню Йорк, учи и работи в театъра и независимото кино. Режисира „Без изход“ от Жан Пол Сартр в “45th Street Theatre“. В работата си с късометражни филми тя е направила „The Bureau of Short-Term Affairs“ и два 16-милиметрови филма, озаглавени „Bklyn'17“ и „Sabine“, след което работи в продукции на филми в Gidden Media, в Лос Анджелис. През 2021 г. Сиси режисира нейния дебютен игрален филм „Аромат на липа“ с български състав и финансиране от The Film Collaborative. Екипът получава одобрение от имиграционната служба на САЩ за 8 визи за български артисти, което прави проекта първият пълнометражен американски филм за българската общност, продуциран в САЩ. Сиси има и диплома по политически науки от университета в Мемфис. В момента е консултант по сценарии и член на Women in Film LA и Film Independent.

- Г-жо Денкова, от десетгодишна живеете в САЩ. Колко силна е връзката ви с България?
- С България съм свързана чрез нашите летни пътувания през годините, чрез приятелите от училище и тези на родителите ми. Много от моите спомени са в Добрич, Варна, Албена и с приятелите ми от детството. Този филм ми даде изцяло нова връзка със София, с България и възможност да прекарвам повече време там. Беше наистина различно, защото преди всичко беше свързано с миналото, около което винаги се събирахме отново и отново. Сега моите срещи са в настоящето. И това не е свързано със завръщане или заминаване, а с кино.

- Защо избрахте имигрантската тема за Вашия пълнометражен дебютен филм „Аромат на липа“?
- Защото е най-лична. Тази тема съответства и на моя вкус към комедията и развитието на човешки персонажи. Мислех дълго време по този въпрос и по възгледите си към него, които винаги съм искала да изразя под някаква форма. Чувствата на носталгия, неяснота и несигурност, които движат нашия имигрантски живот винаги са ме съпътствали, но също и много други хора около мен. В обществата, в които влизах в САЩ винаги се говореше по тези теми. Моето поколение сякаш винаги е имало отношение по въпроса. Но темата за имигрантството се променя. Затова мисля, че създадохме капсула на времето за тази конкретна епоха и за нас в нея.

- Какви са реакциите сред прожекциите на София филм фест и на Cinequest в САЩ?
- Благодарна съм, че основните реакции на публиката в България и на имигрантите са одобрителни. Филмът потвърждава истинските им чувства, в този смисъл е правдив. А това беше най-големият тест. Филмът е творчество, предназначено да бъде показвано. Затова тази позитивна среща с публиката е онова, с което процесът на продукцията завършва. Наскоро заведох родителите си на обиколка на студио Paramount в Лос Анджелис, където на стената има голям знак на основателя Адолф Зукор - “Публиката никога не греши!” Изглежда лесно за разбиране, но ние, артистите и професионалистите често живеем в отношения на любов и омраза с публиката. Искаме публиката да купува билети, но не смятаме, че тя е специалист в нашата материя. Но аз вярвам, че хората от публиката са експерти в техните собствени емоции и добре усещат онова, което е истинно.

- Как успяхте да убедите американския екип в каузата на филма?
- Първо ги накарах да осъзнаят какво означава филмът за мен и нашата имигрантска общност. И какво означава да сме именно в Мемфис. Местният екип има силна връзка с Мемфис и са работили заедно по проекти в продължение на много години. И аз бях част от тази кино общност още от гимназията, така че беше лесно да се свържем, обединени от общи мотиви. А и е по-трудно да убеждаваш някого, когато преследваш неавтентични цели. Споделих им и моите недостатъци, но и как смятам да ги преодолея. Това даде необходимата увереност на всички, че имаме реален проект, а не само сценарий. Така, имахме доверие и работна етика от самото начало. Това ни даде и ентусиазма и възможността да се състезаваме напред с времето. И да имаме енергия, за да реализираме целия филм.

По време на снимки

- За кого е този филм?
- За българите навсякъде по света. И за хората, които чувстват, че искат да избягат от дома си, но също така знаят, че домът е най-доброто нещо за тях. Разбира се, с нашия актьорски състав и нашия език, основната публика на филма сме ние самите - българите.

- Кое е общото между повечето имигранти в САЩ, независимо от техния произход?
- Когато хората сравняват живота тук с живота някъде другаде и говорят за заплати, трафик или качество на живот, мисля, че всъщност не говорят защо са в САЩ. Основна характеристика на живота в САЩ е инвестицията в бъдещето. Американците изграждат богатство за поколенията, с мисъл за пазара, за инвестирането и увеличаването на активите. Мисълта за дългосрочното въздействие, за утрешния ден, за това, което хората преследват е тази обща посока, изказана или недоизказана.

- Какво означава да бъдеш “българин”?
- Да имаш голямо сърце, например, докато си изграден от материя, повлияна от нашите предци и многогодишна история. Всъщност, на всеки от нас е предадено огромно човешко богатство на съществуване в историята на този свят.

- Къде тревата е по-зелена - в България или в Америка?
- Замислям се над фразата „Камъкът си тежи на мястото“. Не съм сигурна в това. Да, знам какво означава. Чувствам се пълноценно в България. Не го чувствам в САЩ. Но се и чудя дали се чувствам на място в България поради фалшиво чувство за безопасност. Предполагам, че е свързано и с това къде човек се чувства щастлив. Ако сте щастливи - чувствате се добре в дома си. Не знам дали ние емигрантите можем да усетим това. Мисля, че моите деца ще усетят чувството на приемственост между поколенията, за безопасност и сигурност и в САЩ, за да могат един ден децата на моите деца да се чувстват комфортно и пълноценно. Ние сме просто опитните зайчета в този експеримент за адаптация.