Режисьорът акад. Пламен Карталов: За изкушения зрител няма ред

- Маестро Карталов, срещаме се, за да говорим за дългоочакваното от вагнерианците събитие - премиерата на операта "Парсифал" на 4, 6, 8 и 10 юли в Софийската опера. Как тече подготовката?

- В момента репетираме почти по 12 часа на ден, събота, неделя - без почивен ден. Ще видите какъв огромен труд е хвърлен в продължение на една година - толкова е нужно, за да се сътвори едно вагнерово произведение.

- Колко е дълга операта?

- "Парсифал" ще бъде 6 часа с два антракта.

- Вагнер не е допускал аплодисментите между действията. Кажете сега - ще бъде ли позволено на българската публика да ръкопляска в края на първо действие?

- В Байройт дълго време имаше традиция артистите да не излизат да се покланят пред завесите между действията, за да не губи публиката концентрация. Още при тетралогията "Пръстена на нибелунга" нашата публика наруши протокола, като ръкопляска по време на действието! Всички вагнерианци от чужбина бяха ошашавени: "Как така по време на действие ще ръкопляскат?" Това се случи при появата на валкюрите. Толкова ефектно бяха поставени те в действието, че зрителите спонтанно се поддадоха на емоцията. Нестандартно поведение, но и самата постановка е по-различна от стандартните. За изкушения зрител няма ред. Въпреки че немците в нашата опера шъткаха, когато някой си бъркаше в чантата: "Шшт!"

По принцип имаше един голям дискусионен момент: дали между частите на симфониите да се ръкопляска, или не. Едното мнение е, че не може да се прекъсва музикалната форма. Другата страна обаче казва: защо пък да не се отприщи душата и да изкаже своята емоция на благодарност? А сега де!

- Кажете коя е най-скъпата постановка, която сте правили? Тетралогията на Вагнер ли?

- "Рингът" (цикълът от 4 опери "Пръстенът на нибелунга" - бел. ред.) не е скъп, защото от едни и същи елементи ставаха декорите за различните части - с малки допълнения. Най-скъпите постановки са тези, които се правят на открито. Защо? Защото там отиват пари за трибуни, сцена, за осветление, за съоръжения, декори.

Скъпи са и постановките на Хуго де Ана, защото хонорарите са му високи, а и той идва с петима асистенти. Но ако го искаш, търсиш пари, спонсори, плащаш.

- А най-евтината ви, но ефектна постановка?

- Най-евтината е "Борислав" на маестро Георги Атанасов. Взех наклонения под от "Тоска", имах няколко копия встрани вляво и вдясно и едно голямо копие с набучения договор, който нарушава Теодор Комнин. Тя е най-евтгината, но е доста ефектна. Сега ще я играем в Ловеч на средновековната крепост. С нея в Ловеч започват тържествата, посветени на 830-годишнината от подписването на Ловешкия мир, с който се поставя началото на Второто българско царство.

- Тази година разширявате летните фестивали с още един град - Видин. Как се случи това?

- След този първи голям бум - фестивалът “Сцена на върховете“ в Белоградчик, от Видинската община веднага ме потърсиха и казаха, че искат и при тях да направим фестивал в началото на август. Започнахме да мислим къде. Отидох във Видин - един много хубав град с прекрасна крайдунавска градина. Разхождайки се покрай реката виждам един шлеп. Ахнах! Питам ги: "А този шлеп какво прави тук?" "Акостирал е постоянно", отговарят. "Ами вие знаете ли, - казвам, - че Пучини е написал една опера, "Мантията", в която мястото на действието е на един шлеп на река Сена.

Старият Микеле си има млада, хубава жена. Тя се залюбва с един от хамалите, правят си любовна среща, като се уговарят, когато Микеле заспи, тя да драсне клечка кибрит и по светлинката той ще се ориентира че теренът е чист, ще отиде при нея. Обаче Микеле е обзет от ревност и се пита защо така жена му е хладна с него. Излиза навън, вади си лулата, пали я, и по светлинката любовникът разбира, че теренът е чист, и идва на шлепа. Микеле го хваща, удушава го, пристига Джорджета и така...

- Къде ще седи публиката по време на това представление?

- Публиката е поставена на самия бряг. Там се изгражда една трибуна. Много е хубаво. И самата река участва в действието, и шлепът участва. Този хомогенен синтез между драматургия, либрето, музика, текст и околната среда - природната даденост, то е интересното тук.

Другото представление ще бъде "Шегобишко в страната на чудесата". Крепостта Баба Вида ще бъде мястото, където пиратите са заровили своето съкровище. Те пристигат с една лодка по реката. В крепостта ги чакат публиката и Шегобишко. Тръгват из двореца и на 4 сцени - на 4 места търсят съкровището. Накрая го намират и какво се оказва най-доброто съкровище? Приятелството!

- Вие сте човекът, въвел у нас оперните фестивали на открито. Създадохте "Сцена на вековете" на крепостта Царевец във Велико Търново. Как се случи това и защо се отказахте от Царевец?

- През 1985 г., когато се честваше 800 години от въстанието на Асеневци, бях поканен да направя първия спектакъл в крепостта Царевец. Усещането беше уникално. Това е самото място, където се е развивало историческото действие. Всичко на Царевец беше в разкопки и строежи. Трябваше да работя в този ужас - кал, мръсотия. Тогава дадох името "Сцена на вековете". Казах си: "Тук са вековете, тук е мястото където можем да правим исторически опери". Две години по-късно сбъднах и мечтата на Панчо Владигеров да направим "Цар Калоян". След демокрацията през 1989 г. повече от 10 г. никой не се интересуваше от този фестивал. Аз тогава две години убеждавах кмета доктор Рашев, че трябва да възстановим фестивала. Две години! с големи мъки убедих общината и го възстановихме. В продължение на осем години Софийската опера правеше тези фестивали, но от общината го превърнаха в летен театър. И вече не работим там. На Белоградчишките скали е по-удобно, по-атрактивно, много е хубаво. Това е един нов културен импулс за хората.

- Какво предстои на Софийската опера догодина? Ще пътува ли трупата в чужбина?

- Да, имам една дългосрочна програма: Япония през октомври 2018 г., преди това ще играем четирите опери от "Пръстена на нибелунга" в "Болшой театър", искам още веднъж през септември да отидем в Германия и пред замъците на Лудвиг Втори да направим още един "Ринг".

- Защо решихте след успеха на "Пръстена на нибелунга" да поставите последната опера на Вагнер "Парсифал", а не първо някоя друга, например "Лоенгрин"?

- "Лоенгрин" е написана много по-рано, да. Но аз отдавна исках да поставя "Парсифал" в София. Много отдавна, преди да си мисля, че ще направя "Пръстена". Има нещо необичайно в "Парсифал" - тази мистика, това вдъхновение, родено от търсенето на Светия граал. Много хубаво действие има, много интересно съдържание. В "Парсифал" има философия, метафизика...

А има и още една причина. В момента имаме много добри певци. Няма нито една постановка на "Парсифал" по света, която да е с артисти само от една националност, тази на съответната държава. Ние постигнахме това - българи пеят Вагнер! Дори в Германия. А за разлика от Ринга, "Парсифал" е много по-вокално благодатна за певците, тя е изляна от мелодичност и звуци.

Искам да благодаря на артистите за този "Парсифал", който ще се роди на сцената, благодарение на тях, на тези, които ми повярваха и вече седми сезон творим заедно вагнеровите творби. Те написаха една нова история. Те са уникални и не ги давам на никого.

- Как избрахте този толкова ексцентричен артист Свен Йонке за сценограф?

- Винаги търся нови ракурси в режисурата и провокирам художници, които нямат рутината да предъвкват и повтарят едни и същи неща, затова си търся сценографи по мой вкус, които да отговарят на потребността ми да развия моя вид театър в един прочит. Сценографът Свен Йонке е от Хърватия, живее в Берлин, изключително интересен, находчив, продуктивен намерихме общ език. Художничката на костюмите е словенка, Станка Вауда, с която съм работил в чужбина. Ще видите синтез на хомогенно мислене между режисьор, сценограф и художник на костюми.

- Имате доста нестандартни решения - например една гигантска червена надуваема възглавница, върху която артистите не знам как изобщо успяват да запазят равновесие...

- Говорите за втората картина. Една надуваема възглавница с площ сто квадратни метра представлява царството на любовта, където танцуват шестте съблазнителки, начело с Кундри. Нищо не сте видели още! Ще има и лазери, които очакваме всеки момент да пристигнат от Берлин, и един гигантски 7-метров граал. Много е интересно, ще видите.

- Защо едната от изпълнителките на ролята на Кундри Гергана Русекова каза, че Кундри не е една жена, а три, а според другата прима - Радостина Николаева, Кундри не е жена, а е прототип?

- Образът на Кундри е много сложен. Кундри не може да се обясни. Когато Христос го водили към Голгота, една жена се изсмяла. Той я приковал с поглед и й казал: "Защо ми се смееш?" Това е тя. И така Кундри е обречена на една постоянна реинкарнация и живее хиляди години, докато стигне до момента на спасението. Такова ще има и за публиката в края на операта.

- И все пак 6 часа не са ли много за опера, която не е чак толкова голям екшън?

- Напротив! Аз не намирам "Парсифал" за статична опера. Разбира се, тя може да бъде и много скучна. Всяка една италианска опера с гениалните си мелодии може да бъде дори и по-скучна, ако всичките изпълнители се изтъпанят на авансцената и направят един костюмиран концерт. В "Парсифал" има съдържание, развитие, повествование. Когато Кундри донася последната спасителна напитка от Арабия, за да излекува краля Анфортас от постоянно кървящата рана, се разбира, че само едно свещено копие - копието с което римският войник е пробол Христос, може да го спаси. Но то е загубено от самия крал поради похотливостта му.

- И в края на разговора ни - какво е посланието на "Парсифал"?

- Последната опера на Вагнер напомня едно много важно нещо - че хората трябва да имат мисия и вдъхновение, дарено от небесната закрила и мъдрост. И ще имат силата на Парсифал за това свещено причащение, спасение и просвещение, ако могат да служат на хората с чиста душа. Самите вибрации на музикалния език на творбата в цялото й оркестриране носят тази мистичност, святост, духовност, едно извънземно притегляне към божественото.

 

НАШИЯТ ГОСТ

Академик Пламен Карталов е специализирал оперна режисура в Германия и кинорежисура в Националната академия за театрално и филмово изкуство в София. От 2007 г., когато за втори път заема поста директор на Софийската опера и балет, въвежда ефективна организация за самофинансиране на принципа на международно сътрудничество и копродукции. Заглавията на поставените от него опери са неизброими, наградите му също са много, сред тях са Кристална лира, “Златна книга” (Русия), орден “Кирил и Методий” – I степен, и на най-големия правителствен бразилски орден “Рицар на южния кръст”. Едно от най-важните му постижения е че успя да постави Вагнер в Бъгария и единствено с български оперни певци. Неговите постановки на цикъла от 4 опери "Пръстена на нибелунга" са изключително високо оценени от световната оперна критика. През 2016 г. беше премиерата на "Тристан и Изолда". Поводът "Труд" за това интервю е предстоящото важно културно събитие - последната сценична мистерия на Рихард Вагнер, операта "Парсифал".

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта