Две жертви и десетки ранени при пожар в хотел в Прага (ВИДЕО)

Европа ще рециклира всички пластмасови опаковки след 2030 г.

Молдова ще иска компенсация от Русия заради „окупацията“ на Приднестровието

Спряха камионите по няколко направления заради снега

Просветният министър: Привличането на млади учители е предизвикателство

Въоръжена атака срещу 5-звезден хотел в Кабул

Вижте акцентите от броя на „Труд“ в неделя, 21 януари 2018

Меркел и Борисов в отговор на “Труд”: България влиза много скоро в Шенген Премиерът събира европейските лидери и Реджеп Ердоган във Варна

Командоси щурмуват пробно прототипи на стената на Тръмп

Махат незаконни билбордове в София Столичният инспекторат откри 14 такива само по бул. „Черни връх“

Ципрас: Македонска нация никога не е имало Ще е абсурдно обаче в името на страната да няма Македония, смята гръцкият премиер

Хиляди румънци се събраха на протест в Букурещ (ВИДЕО)

САЩ и Русия призоваха Турция и сирийските кюрди към сдържаност

Турция нанесе въздушен удар по позиции на сирийските кюрди

Григор искал да е бегач и да знае френски език

Режисьорът Ивайло Христов: Каръците са на Земята, готините – на другите планети

Не мога да не започна интервюто с поредния успех на филма „Каръци”. След като взехте Голямата награда от кинофестивала в Москва – „Златна роза“ за най-добър български игрален филм, сега лентата е и българското предложение за „Оскар”.

Лично мен това предложение много ме зарадва, защото е още едно признание за „Каръци“ и за екипа на филма, разбира се. Относно бляновете за „Оскари“, още сме много далеч от тях, тъй като има доста неразбории във филмопроизводството в България и много проблеми от системно естество. Може някой филм да стигне до номинации, а защо не и да вземе „Оскар“, но смятам, че най-напред филмовата индустрия в България трябва да стъпи на стабилна почва, т.е. да се нормализира процесът у нас. Надежда има, защото иначе има доста млади и талантливи хора в България, които искат да се занимават с кино и го правят, но пак казвам – всичко това трябва да стъпи на здрава почва. След това трябва много работа и много време да мине и чак тогава да мечтаем за български „Оскар“.

– Казвате, че има доста млади и талантливи хора, които се занимават с кино. Това ли беше причината да съберете двата ви класа да участват във филма?

Аз този сценарий го написах за тях, за моите студенти. Основната причина беше – те трябва да си имат снимка за спомен. В него всички участват със собствените си имена, дори когато писах сценария не ми беше трудно да измислям имена, а всеки си носеше името, всеки си носеше характера, всеки се написваше на листа със собствената си речева характеристика и почерк. Изобщо не ми беше трудно, докато пишех сценария.

– Защо решихте филмът да е черно-бял?

– Това решение бе взето още докато пишех сценария.

– Може ли да го приемем като препратка към старото българско кино?

– Не, по-скоро е препратка към чешката вълна от 60-те години, на която съм голям фен. Има един епизод между момиченцето и Елена, където си говорят за цвета – „Харесва ли ти?”, „Много е сиво”. След този епизод някак естествено дойде решението за черно-бял филм. След като го написах, си казах, че филмът всъщност е сив, няма цвят.

Защо избрахте именно Кюстендил за локация на филма?

В Кюстендил е минало моето детство, дядо ми едно време живееше до влаковата линия. Вече къщата му я няма, но това е една много добра локация. Първо, близо е до София. Градчето някак е запазило вида си още от моето детство. Има една много приятна автентичност. Страшно удобно е за снимки, защото всеки един терен е на не по-голямо разстояние от две-три минути, което ни правеше много мобилни и ни позволяваше на ден да снимаме много сцени на различни локации. Това много помагаше на снимачния процес.

– Във филма зачерквате темата за провинцията. Смятате ли, че България е вече София?

– Ми не, аз смятам, че България си е провинция. Винаги, когато съм бил някъде и се връщам със самолет, когато кацна на малкото ни летище в сравнение с други огромни, подредени и красиви летища, се чувствам като в провинцията, това накърнява самочувствието ми като българин. Просто трябва да си го признаем, че сме малка страна. Тя за жалост е и по-бавно развиваща и във всички статистики фигурираме на последните места. Не се оплаквам, но казвам това, което виждам.

– Каръци ли сме българите?

Каръци има навсякъде. Изключително останах изненадан, когато в Люксембург прожектирахме филма и той получи наградата на зрителите. Оказа се, че Люксембург е пълен с каръци, независимо че заплатите им са в пъти по-високи от тези в България. Просто темата за каръщината и каръка е световна. Каръци има навсякъде. Има една такава реплика във филма: „Каръците сме на земята, готините пичове са по другите планети.”

– По време на София филм фест казахте, че доста сцени във филма са базирани на истински случки.

Много е особено, че всичките ми сценарии се базират на нещо истинско. Аз неведнъж съм пътувал на турнета с рок групи, с мои приятели музиканти. Цялата линия на рок групата ми е дълбоко позната. Много мои приятели музиканти се припознаха във филма и споделиха, че това в много от сцените са виждали и чували техните преживявания, техните лафове. И най-вероятно наистина съм се повлиял от общите ни преживявания и подсъзнателно съм вкарвал персонажите в техния свят, но през моята гледна точка. Сцените не са просто взети и сложени във филма. В „Каръци“ няма нищо буквално. Но все пак е нещо в съзнанието ми, което е останало, което се е случило и после го доразвивам и се получава някакъв епизод във вид на художествен образ.

Кое е най-голямото предизвикателство за вас ?

Човек да съхрани нервната си система, да съумее да остане верен на себе си въпреки натиска отвън.

Вие сте режисьор, актьор и преподавател. Къде ви е най-трудно?

– Не мога да преценя коя от трите професии е по-тежка, но едно е сигурно – отговорността е сериозна, много сериозна. Като преподавател имам изключителна отговорност към студентите, като режисирам е не по-малка. Е, като играя отговорността е по-малка и повече се забавлявам. Това съвсем не означава, че се отнасям с пренебрежение към тази си работа.

– Наблюдавате ли възход в българското кино и театър?

– Аз за съжаление нямам много наблюдения върху театъра, може би защото не съм на щат в театър и не мога да преценя.

Има представления, на които залите са препълнени, но има и такива, при които не са. Аз си спомням обаче времената, когато по ул. „Раковски“ имаше направо километрични опашки и хора, които ходеха и питаха: „Имате ли още едно билетче?” Едно друго време беше, но тогава беше още и зората на телевизията. Тогава хората ходеха на театър, обличайки най-новите си дрехи, защото това бе събитие. Сега обаче е друго време, в което живеем. Дано да е вярно, че младите хора обичат все повече българското кино, българския театър, въобще българската култура.

– Българинът в провинцията по-жаден ли е за култура?

– Аз имам възможност да пътувам из страната и със сигурност мога да кажа, че е така, защото не навсякъде има киносалони, читалища, където, особено през зимата, да функционират и да приютяват зрители. Въпреки това аз съм ставал свидетел как при страшен студ в салона хората стояха стоически, навлечени с шапки с шалове – седят и гледат и се радват. От една страна, ми е мъчно, от друга страна, си казвам гадно е, студено е, но това не може да победи желанието да са в съприкосновение с изкуството. Точно заради тези хора ние живеем и работим!

– Каква е следващата стъпка, но не в пясъка, след „Каръци”? Обмисляте ли вече нов проект?

– Да, имам в главата си идея, дори сценарий за нов игрален филм. Засега обаче той е на втори план. Следващата ми стъпка е със студентите ми, които тази година ще са ІV курс, и ще направим с тях един дипломен спектакъл по произведение на Шуши.

Нашият гост:

Ивайло Христов е български театрален и киноактьор, режисьор и преподавател в НАТФИЗ. Той е сценарист и режисьор на едни от най-успешните български филм през последните години – „Стъпки в пясъка” и „Каръци”. Последният спечели най-високото отличие на Международния кинофестивал в Москва.

Черно-белият филм „Каръци” разказва историята за мечтите на младежи от провинциален град в навечерието на голям рок концерт. Главните роли във филма играят младите надежди в българското кино и театър Ованес Торосян и Елена Телбис. Той бе избран от Националния съвет за кино за българско предложение за „Оскар“ в категорията чуждоезичен филм.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.