Тежка катастрофа затруднява движението на АМ „Тракия”

Младеж за втори път изнасилва възрастна жена 19-годишният бил съден като непълнолетен за изнасилване на същата жена

Лекарският съюз в Сливен: Всеки е невинен до доказване на противното

Ремонтите в някои училища и детски градини в София ще продължат и след 15 септември

Заместник-председателят на КФН Ралица Агайн подаде оставка (СНИМКИ)

Евакуираха над 40 души от сградата на Социалното подпомагане и данъчната служба в Казанлък заради изтичане на газ

„Майкрософт“ спряла руски кибератаки срещу политически организации в САЩ

Канадският премиер Джъстин Трюдо ще се бори за втори мандат

Иран показа първия си изтребител собствено производство (ВИДЕО)

Асоциацията на здравните работници настоя за адекватна превенция срещу насилието над медици

Държавният глава поздрави българските мюсюлмани по случай празника Курбан Байрам

Ловец отрови защитен вид ястреб по погрешка

70 деца диабетици почиват на море

„Олимпик“ пали застрахователна война с Кипър Няма яснота кой ще изплати парите в България

Солисти на Софийската опера и балет представят спектакъла „Любов“ По време на 26-тото издание на "Любовта е лудост"

Режисьорът Ивайло Христов: Каръците са на Земята, готините – на другите планети

Не мога да не започна интервюто с поредния успех на филма „Каръци”. След като взехте Голямата награда от кинофестивала в Москва – „Златна роза“ за най-добър български игрален филм, сега лентата е и българското предложение за „Оскар”.

Лично мен това предложение много ме зарадва, защото е още едно признание за „Каръци“ и за екипа на филма, разбира се. Относно бляновете за „Оскари“, още сме много далеч от тях, тъй като има доста неразбории във филмопроизводството в България и много проблеми от системно естество. Може някой филм да стигне до номинации, а защо не и да вземе „Оскар“, но смятам, че най-напред филмовата индустрия в България трябва да стъпи на стабилна почва, т.е. да се нормализира процесът у нас. Надежда има, защото иначе има доста млади и талантливи хора в България, които искат да се занимават с кино и го правят, но пак казвам – всичко това трябва да стъпи на здрава почва. След това трябва много работа и много време да мине и чак тогава да мечтаем за български „Оскар“.

– Казвате, че има доста млади и талантливи хора, които се занимават с кино. Това ли беше причината да съберете двата ви класа да участват във филма?

Аз този сценарий го написах за тях, за моите студенти. Основната причина беше – те трябва да си имат снимка за спомен. В него всички участват със собствените си имена, дори когато писах сценария не ми беше трудно да измислям имена, а всеки си носеше името, всеки си носеше характера, всеки се написваше на листа със собствената си речева характеристика и почерк. Изобщо не ми беше трудно, докато пишех сценария.

– Защо решихте филмът да е черно-бял?

– Това решение бе взето още докато пишех сценария.

– Може ли да го приемем като препратка към старото българско кино?

– Не, по-скоро е препратка към чешката вълна от 60-те години, на която съм голям фен. Има един епизод между момиченцето и Елена, където си говорят за цвета – „Харесва ли ти?”, „Много е сиво”. След този епизод някак естествено дойде решението за черно-бял филм. След като го написах, си казах, че филмът всъщност е сив, няма цвят.

Защо избрахте именно Кюстендил за локация на филма?

В Кюстендил е минало моето детство, дядо ми едно време живееше до влаковата линия. Вече къщата му я няма, но това е една много добра локация. Първо, близо е до София. Градчето някак е запазило вида си още от моето детство. Има една много приятна автентичност. Страшно удобно е за снимки, защото всеки един терен е на не по-голямо разстояние от две-три минути, което ни правеше много мобилни и ни позволяваше на ден да снимаме много сцени на различни локации. Това много помагаше на снимачния процес.

– Във филма зачерквате темата за провинцията. Смятате ли, че България е вече София?

– Ми не, аз смятам, че България си е провинция. Винаги, когато съм бил някъде и се връщам със самолет, когато кацна на малкото ни летище в сравнение с други огромни, подредени и красиви летища, се чувствам като в провинцията, това накърнява самочувствието ми като българин. Просто трябва да си го признаем, че сме малка страна. Тя за жалост е и по-бавно развиваща и във всички статистики фигурираме на последните места. Не се оплаквам, но казвам това, което виждам.

– Каръци ли сме българите?

Каръци има навсякъде. Изключително останах изненадан, когато в Люксембург прожектирахме филма и той получи наградата на зрителите. Оказа се, че Люксембург е пълен с каръци, независимо че заплатите им са в пъти по-високи от тези в България. Просто темата за каръщината и каръка е световна. Каръци има навсякъде. Има една такава реплика във филма: „Каръците сме на земята, готините пичове са по другите планети.”

– По време на София филм фест казахте, че доста сцени във филма са базирани на истински случки.

Много е особено, че всичките ми сценарии се базират на нещо истинско. Аз неведнъж съм пътувал на турнета с рок групи, с мои приятели музиканти. Цялата линия на рок групата ми е дълбоко позната. Много мои приятели музиканти се припознаха във филма и споделиха, че това в много от сцените са виждали и чували техните преживявания, техните лафове. И най-вероятно наистина съм се повлиял от общите ни преживявания и подсъзнателно съм вкарвал персонажите в техния свят, но през моята гледна точка. Сцените не са просто взети и сложени във филма. В „Каръци“ няма нищо буквално. Но все пак е нещо в съзнанието ми, което е останало, което се е случило и после го доразвивам и се получава някакъв епизод във вид на художествен образ.

Кое е най-голямото предизвикателство за вас ?

Човек да съхрани нервната си система, да съумее да остане верен на себе си въпреки натиска отвън.

Вие сте режисьор, актьор и преподавател. Къде ви е най-трудно?

– Не мога да преценя коя от трите професии е по-тежка, но едно е сигурно – отговорността е сериозна, много сериозна. Като преподавател имам изключителна отговорност към студентите, като режисирам е не по-малка. Е, като играя отговорността е по-малка и повече се забавлявам. Това съвсем не означава, че се отнасям с пренебрежение към тази си работа.

– Наблюдавате ли възход в българското кино и театър?

– Аз за съжаление нямам много наблюдения върху театъра, може би защото не съм на щат в театър и не мога да преценя.

Има представления, на които залите са препълнени, но има и такива, при които не са. Аз си спомням обаче времената, когато по ул. „Раковски“ имаше направо километрични опашки и хора, които ходеха и питаха: „Имате ли още едно билетче?” Едно друго време беше, но тогава беше още и зората на телевизията. Тогава хората ходеха на театър, обличайки най-новите си дрехи, защото това бе събитие. Сега обаче е друго време, в което живеем. Дано да е вярно, че младите хора обичат все повече българското кино, българския театър, въобще българската култура.

– Българинът в провинцията по-жаден ли е за култура?

– Аз имам възможност да пътувам из страната и със сигурност мога да кажа, че е така, защото не навсякъде има киносалони, читалища, където, особено през зимата, да функционират и да приютяват зрители. Въпреки това аз съм ставал свидетел как при страшен студ в салона хората стояха стоически, навлечени с шапки с шалове – седят и гледат и се радват. От една страна, ми е мъчно, от друга страна, си казвам гадно е, студено е, но това не може да победи желанието да са в съприкосновение с изкуството. Точно заради тези хора ние живеем и работим!

– Каква е следващата стъпка, но не в пясъка, след „Каръци”? Обмисляте ли вече нов проект?

– Да, имам в главата си идея, дори сценарий за нов игрален филм. Засега обаче той е на втори план. Следващата ми стъпка е със студентите ми, които тази година ще са ІV курс, и ще направим с тях един дипломен спектакъл по произведение на Шуши.

Нашият гост:

Ивайло Христов е български театрален и киноактьор, режисьор и преподавател в НАТФИЗ. Той е сценарист и режисьор на едни от най-успешните български филм през последните години – „Стъпки в пясъка” и „Каръци”. Последният спечели най-високото отличие на Международния кинофестивал в Москва.

Черно-белият филм „Каръци” разказва историята за мечтите на младежи от провинциален град в навечерието на голям рок концерт. Главните роли във филма играят младите надежди в българското кино и театър Ованес Торосян и Елена Телбис. Той бе избран от Националния съвет за кино за българско предложение за „Оскар“ в категорията чуждоезичен филм.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.