- Поднасям ви искрен комплимент, проф. Митков, за възхода на Сатиричния театър. Билетите се изкупуват месеци преди спектаклите. А в Камерната зала дори се слагат допълни столове за “крайно желаещи” зрители. Как го постигнахте?

- Опитах се и успях, струва ми се, за тези три години и половина да изчистя репертоара от постановки със съмнителни естетически качества, които разчитаха само на повърхностния смях. И паралелно се опитах да направя нови постановки, които, без да странят от смеховото изкуство и от комедията, да търсят по-високи образци както в самата драматургия, така и в метода на реализирането й. Най-голямата гордост за мен е, че този сезон го открихме с една френска комедия, която задължително носи пред себе си прилагателното интелектуална. И въпреки това салоните са ни пълни и за нея се търсят билети.

- Постановката на “Арт”, която също спада към т.нар. интелектуално е една от най-гледаните. Изненадващо влечение към извънчалговата комедиография, така ли?

- “Арт” вече се играеше тук, когато дойдох като директор, и оцених високо майсторството на тримата актьори (Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Юлиян Вергов - б.а.), които съвсем справедливо са търсени от публиката, понеже продават не само телевизионно известните си лица, а доказват личното си майсторство и същинския си талант. Но все пак пробивът, който направихме с “Името” (на френския автор Александър дьо ла Пателиер - б.а.) показа нещо, което винаги съм знаел - дори и най-примитивната публика никога не се съпротивлява, когато й се поднесе висок артистичен резултат. Тя някак си по интуиция го схваща, даже когато не е на интелектуалното ниво на драматургията. Докато евтините заглавия, които се родеят с чалгата - да, те могат да взривят салона със смях и френетични овации, но не означава, че такъв е вкусът на хората… Та това правих през тези три сезона като директор на театъра.

- С какво представление отбелязвате 60-годишнината на Сатиричния театър, легендарен не само за столичната публика?

- С премиера на пиеса, която човек трудно би могъл да си представи в репертоара на Сатиричния театър. Тя не е комедия, а е остра политико-социална сатира - “Щастливецът” на Руси Божанов за смъртта на Алеко Константинов.

- Имате предвид “Щастливецът иде”, такова е оригиналното заглавие, доколкото си спомням.

- Питате ме защо го съкратих ли? Познавахме се много добре, бяхме приятели с Руси Божанов. Изключителен човек. Не знам какво е имал предвид точно с тази наставка “иде”, но имам дълбокото подозрение, че тя е прибавена, за да пребори цензурата през 1978 г., когато излезе пиесата… На второ място, не ми се вижда днес “Щастливецът” да иде. Не, не ми се вижда.

- И ако преди е влияла цензурата, сега идването на “Щастливецът” е неуместно. Не иде той, не иде…

- Неуместно е, да. Но ако видите спектакъла, ще установите, че 40 години след създаването на произведението, то звучи сякаш вчера е написано. И сякаш визира това, в което живеем в момента.

- Чудесно е, че сте се сетили за тази полузабравена пиеса. Сега байганьовщината е в най-гротескната си форма.

- Да, тя перфидно проникна навсякъде.

- Перфидно и брутално, бих рекла. Кажете по този повод - срещахте ли съпротива при усилията ви за възхода на театъра? Витаеха силни съмнения, че ще се справите.

- Съпротива ли? И то каква! Жълтата преса с помощта на някои гневни личности буквално ми съсипа първата година и половина. Бях постоянна мишена на упреци - и справедливи, и несправедливи, и лъжливи, от всякакво естество. Даже сега, като се обърна назад, се чудя как издържах. Но ето току-що един приятел ми се обади, че в някакво, отново жълто издание пак ме атакували - вече във връзка с празненството по повод годишнината. Защото, видите ли, в почетните плакети, които сме подготвили, липсвали някои имена. А че може ли човек да раздаде награди за 60-годишнината от съществуването на един театър на абсолютно всички хора, които имат принос? Не е възможно, разбира се. Но ето, ползва се всеки удобен случай да бъда атакуван. Ще трябва и това да преживея очевидно.

- Поне имаше известно затишие в последно време.

-Да имаше го. Отразиха се и успехите на театъра. Той е отличник на Министерството на културата по всички сложни компоненти на оценка. Получихме почетна грамота за най-добър мениджмънт и артистично развитие на театъра. На някои поизпаднали от играта хора изглежда това не се харесва. Тяхна работа.

-Обичайната завист. Без нея не може.

-Както се казва в „Щастливецът“: „Ние българите или си завиждаме, или се съдим.“

-Направи ми впечатление, че на всеки стол в салона е поставена многозначителна бележка за встрастените в комуникационната техника. Какво подтикна към този ход?

-Бележката е полезна, защото често пъти в салоните се натъкваме на едно неадекватно поведение. През последните години се наблюдава едно ужасно уродливо явление, което според мен се е прехвърлило от чалга концертите. В момента, в който завърши представлението, младите хора, които не са научени как трябва да се държи човек в театрална зала, скачат прави и почват да ръкопляскат. Правото ръкопляскане е изключителен жест, когато си гледал свръхталанти. Такова нещо никъде по света не можеш да наблюдаваш - само в България. И това стана в годините след 1989-а. Дотогава родителите, училищата водеха децата на театър, те знаеха правилата. В последно време това ме вбесява, но не можем да се преборим. Така че следващият надпис, който трябва да завари човек на стола, е: „Моля, аплодирайте седнали!“

-А възторженото свиркане като на футболен мач как ви допада?

-Е, то донякъде е прието. С него съм се примирил. Не знам какъв е световният опит в това отношение. Но някак си този тип изразяване на възторг съм склонен да го приема.

-Предстоят ли изненади в репертоара?

-Ние все се надяваме всеки следващ спектакъл да е приятна изненада. Наскоро започва репетиции Ивайло Христов с една известна пиеса на Дарио Фо - „Кради по-малко“. А по-нататък ще направим копродукция с Пазарджишкия театър на една нова френска комедия от авторите на „Името“. Представление, което ще се играе паралелно в двата театъра. Това са усилията ни до края на сезона.

-А има ли българска драматургия, подходяща за вашия репертоар?

-Много трудно се намира, честно казано. Няма заглавия от ранга на произведенията на Станислав Стратиев, почти не се появяват, за съжаление. Сигурно има ред причини за това, но на нас много ни пречи. Аз съм от хората, които знаят, че каквито и високи образци от световната драматургия да се вземат, един национален театър не може да се развива без национална драматургия.

-В една своя рецензия Сирак Скитник заключава, че леките жанрове са много по-тежки от сериозните. Много по-лесно е да разплачеш един човек, отколкото да го разсмееш.

-Това е така. Но, от друга страна, се подценява професионализма. Има хора с идеи, с хрумвания, но те не знаят, че идеите и хрумванията трябва да бъдат облечени в достатъчно дълбоки познания по законите на драматургията. Оттук започват катастрофите. Почваш да четеш едни реплики с претенцията да са смешни и може би понякога са смешни, но нещо цяло, последователно не се получава. Което не може да бъде база за един професионално изграден спектакъл. Може би не съм съвсем справедлив, но трудно е.

- Каква е атмосферата в театъра?

-В театъра атмосферата никога не може да бъде определена еднозначно. На пръв поглед, тъй като сме много успешен театър с добри приходи, добро допълнително заплащане, усещам някаква добронамереност. Разбира се, никога всички не могат да бъдат доволни. Подозирам, че в щатната трупа има хора, които са по-малко търсени от режисьорите, и те вероятно не са доволни от тази ситуация. И както често се случва с хората от нашите среди, никой от тях не търси причината в себе си, а я търси някъде навън. Така че не мога да кажа - о, колко много ме обичат в театъра. Но засега атмосферата е спокойна, артистична, има ведър дух. И докато сме в първите редици на успешните театри, вероятно ще е така. В момента, в който по някакви причини не дай Боже изпаднем, ще ми отрежат главата без пощада.

- Кое най-много ви радваше през този период на тегоби?

-Въпреки трудностите при сформирането на трупата, при наличието на една трупа, която е фиксирана в щатни бройки, все пак успях да привлека няколко млади актьори, а на някои от младите актьори, които вече бяха тука, да им дам по-значителни задачи. Това ми е най-голямата радост. Тази година назначих двама завършващи актьори от НАТФИЗ. Имам намерение да каня още млади актьори. Прави впечатление, че те са хора с друг дух, с друго отношение към работата и по някакъв начин прехвърлят този тип творческо настроение в част от старата трупа и това е едно положително движение според мен.

Нашият гост:

Здравко Митков е роден на 11 март 1952 г. Следва българска филология в Софийския университет и театрална режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където е преподавател, заместник-ректор (1999-2000) и ректор (2000-2003).Негови са 103 театрални и оперни постановки в България, САЩ и Република Македония. Гост-професор в Колорадо Колидж в Колорадо Спрингс, САЩ. Многократно е отличаван с престижни национални награди.

От септември 2013 г. е директор на Сатиричния театър „Алеко Константинов“.