Сърбин и албанец разследват убийството на Оливер Иванович

Евродепутатите обсъждат влиянието на руската пропаганда

Еврокомисията опроверга поредна лъжа за „Труд”

Диктатурата на пролетариата, Народния съд и Възродителния процес влизат в 10-и клас

7 жертви при катастрофа на колумбийски военен хеликоптер

Борисов представи приоритетите на българското председателство пред парламентарната група на ЕНП

Съседка на трите жени от къщата на ужасите в Свищов: Като деца момичетата бяха даровити, пишеха стихове и рисуваха

Летим до Баку за 29 евро Всеки вторник ще има полети до София и до столицата на Азербайджан

Новото чешко правителство загуби вот на доверие в парламента

Наемите на лукс имотите поскъпнаха Ръст в продажбите на жилища около НДК и в центъра на София

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 17 януари 2017

Васил Велев: МВР е префинансирано, заплатите там не са толкова ниски, колкото казват

Звънят от остров в Атлантика

Пощальон влезе в затвора, открили 19 000 писма в дома му

Отпада идеята за двойно по-скъпа синя зона в София (обзор) Ще се забранява влизане в центъра на града според номерата на автомобилите

Режисьорът Стефан Командарев: На ръба на пропастта сме – разпадът е повсеместен

– Г-н Командарев, вашият документален филм „От признателните потомци“ въздейства по-силно и от най-острата публицистика. Може ли да се излъчва периодично по телевизията? Наложително е според мен.

– Освен режисьор съм и продуцент на филма и съм го предоставил на БНТ безвъзмездно точно с тази цел – да го излъчват повече, защото целта му е да бъде видян и ако може, да предизвика размисъл и промяна някаква. Надявам се да стане. Телевизията е добронамерена, особено след отзвука, който получи от социалните мрежи и от медиите.

– Наричате своя герой един от последните мохикани на идеализма. Какво ще стане, ако и последният мохикан изчезне? Какво ни очаква?

– Надявам се да не изчезне и най-последният мохикан. Героят на филма Георги Шопов, невероятен човек, дано да е дълги години жив и здрав, да дава своя пример. Но надеждата е този човек да има и последователи в крайна сметка. Както да има хора, макар и единици, които да следват неговия пример, така и да има някаква промяна на ниво държава, институции и пр. Във филма се разказва за отношението на днешните потомци към миналото и предците, което е показателно за цялостната криза на ценностите, в която е изпаднало обществото. До такава степен, че е на път да престане да бъде и общество. Защото онова, което крепи едно общество са културата и образованието, критериите за добро и зло, уважението към предците и т.н.

– Спомням си, че когато нахлу т.нар. демокрация, наред с еуфорията, митингите, надеждата за бъдещето, начена и мародерството по гробищата. Тогава Вера Мутафчиева го нарече „безпредел“. Започне ли се кощунстване над гробовете, значи оттук насетне всичко най-лошо да се очаква. Тъй се оказа, нали? И как може да се възпре?

– Това е тема на много дълъг разговор. Със сигурност не може да се възпре с някакъв епизодичен акт на един човек или институция. Единственият начин е да се появи някакво ново поколение политици с нов поглед към онова, което става в България. Но трябват спешни, екстрени, извънредни мерки по отношение и на образованието, културата, науката, защото разпадът е толкова повсеместен, че реално става дума за спасение. Ние сме вече на ръба на пропастта, ако не и направили първата крачка надолу. Виждам какво се случва като ниво на образование, нивото на студентите, което рязко пада в последните години, какво става в училищата, знае се, че в следващите три години 55% от българските учители ще се пенсионират, знае се, че мнозина от българските ученици са функционално неграмотни.

– Какво значи функционално неграмотен? Да го обясним?

– Значи, че чете и не разбира текста. Не разбира смисъла. И няма как другояче да е, когато България е страната, в която се отделя най-ниският процент от БВП в Европа за образование, наука и култура. Трябва да мечтаем и да се борим за промяна. Промяна, в която учителят отново ще бъде уважаван и професията му да бъде престижна, когато няма да кара такси, за да може да си плати парното, когато за култура ще се отделя много повече, отколкото сегашните нищожни пари и когато най-сетне се простим с тази невежа теза, че науката, образованието и културата трябвало да бъдат на пазарен принцип. Т.е. това, което се случва на гробищата, обект на документалния ми филм, е един от многото симптоми на голямото, което се случва тук и сега в България.

– Когато споменавате и образованието, понеже темата е паметта, как си обяснявате това, че все има пориви да се орязват класиците, понеже най-новите поколения не ги разбирали? Че те не разбират и физика, математика, но ги учат, нали?

– Не съм в течение, не съм запознат, но по принцип има вечни неща, които не се пипат, има и други, които търпят интервенции. Но иконите на една култура не бива и да се мисли да се махнат.

– И да се върнем отново на филма ви за идеалиста, който в гробищното запустение издирва и се грижи за паметта на нацията. Този филм според мен трябва да носи надпис „Забранено е излъчването му извън страната“.

– Защо?

– За да не се вижда позорът ни – какво ще кажат хората, както казваме открай време.

– Аха, значи ние тук да си гледаме позора и да не се излагаме пред чужденците. Според мен усилията са по-скоро да има с какво да се похвалим, а не да не се излагаме… Но това е реалността. И какво – да показваме нестинарки, балкантуристки песни и танци, това ли да показваме? Или да имаме реалност, с която да се гордеем? Но тъй или иначе един документален филм се показва и в родината, и по света. Така че този филм ще има и фестивален живот. Но акцентът за мен е да се гледа най-вече в България.

– Защо няма едно-едничко кино в столицата, което да прожектира документални филми?

– Защото по-забавно е в мола, хората да вземат кредити и да ги харчат в мола. Отиват там на кино и между другото пазаруват.

– Нека се пренесем към филма, който в момента монтирате. И той е на социална тема. Таксиметрови шофьори са ви героите. „Посоки“ сте го нарекли. Игрален на документална основа, доколкото разбрах?

– Един от шофьорите ми каза, че такситата са нещо като като социална служба. Тук идва всеки, който си е загубил работата. Има научни работници, учители, художници, държавни служители, от всички възможни професии. И какъв е единственият ход за тях – да станат таксиджии. Снимал съм и документален филм за двама учители – мъж и жена, които ловяха рапани. Заплатата им е 600 лв. Може ли да се живее така?

– Умен човек рече напоследък, че у нас няма вече работническа класа, няма и селячество, а има една новозародена класа по услугите. Сервитьори, певачки, готвачи и тям подобни. Шофьорите на таксита са част от системата на услугите. Тази класа би ли устроила някоя революцийка?

– Не мисля, че пътят минава през революциите, а чрез промени в образованието и културата.

– Е, добре, какво е посланието на филма ви „Посоки“? На ваше място бих го насочила натам – че тези хора са силата, която ще промени обществения ред.

– Не обичам да се говори за посланията на филмите ми. Добрите кинопроизведения разказват истории, които карат хората да мислят.

– Но нали всяко нещо, изречено в изкуството, води до поука.

– Разбира се, но не ми се иска аз да я дефинирам. Нека хората да видят филма, там нещата да са истински, реални – тук и сега, погледнати нито през черни, нито през розови очила. И в крайна сметка хората да се замислят какво се случва днес в България. Не искам да събера в две изречения едно послание и да кажа – ето, поуката от филма е тази.

А как бихте разсъждавали върху идеята, че доброто също трябва да си служи с юмруци, да не е пасивно и беззащитно?

– Доброто не е някаква абстрактна сила както в „Междузвездни войни“, където се противопоставят тъмната и светлата страна. То е в хората. Колкото повече добри хора има, толкова повече добро има. А за да да има повече добри хора, трябва да има ценности, които се създават по два начина – чрез семейството, родителите и училището. Това са двата пътя, двата начина, за да има повече добри хора.

– Пропускате най-важните – евроатлантическите ценности…

– Е, има всякакви ценности, но за да има повече добри хора, най-важни са тези. И оттам нататък, ако тези добри хора са достатъчно…

– Но те не са достатъчно, там е бедата.

– Насилието в името на добра цел е неприемливо за мен.

– А как да се реагира на насилието? Несъпротивление на злото, така ли?

– Има достатъчно добри примери за ефективна съпротива без юмруци.

– Но добрите примери имат ограничена аудитория. Да се върнем на „Признателните потомци“, веднъж прожектиран по телевизията. И какво от това?

– Няма да е веднъж, но ако направим и още добри филми, се надявам тази аудитория да нарасне. Няма друг начин. Какво да направим, да въведем задължителното гледане на филми?

– Защо пък не? Зависи от филмите.

– Е, не става. А кой ще подбира филмите, които ще се прожектират на децата, примерно? Помня как навремето ни водеха да гледаме филми под строй, задължително. Не бих искал да се връща това време. И кой ще каже кои са правилните филми? Отново ли ще ги делим на правилни и неправилни?

– Но филмите, в които изобилства насилие и вулгарност едва ли са приемливи, нали?

– Затова има държавни институции, които да категоризират филмите, кои са годни за съответната аудитория и кои не са. Т.е. отново държавата и институциите да си бъдат на мястото. Да не откриваме сега топлата вода, дето се вика.

– И сега злободневен въпрос, който не мога да избегна. Закле се новият президент Румен Радев. Какво ви е впечатлението от него?

– Е, нека да го видим в действие в крайна сметка. Дай Боже да е читав, да тежи на мястото си, полагат му се поне сто дни, в които да го преценяваме, и тогава да се правят изводи. Да му се даде възможност да покаже какво може и тогава да го обсъждаме.

– И накрая универсалният въпрос – какво да направим, за да се оправим?

– Първата стъпка към промяна за по-добро е да имаме куража да видим реалността, в която живеем.

 

Нашият гост:

Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е най-разпространяваният български филм в света – в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди, половината от които са награди на публиката. Достигнал до краткия списък (shortlist) от 9 филма в номинациите за чуждоезичен „Оскар“ за 2010 г..

Последната му лента „Съдилището“ дебютира в официалната селекция на Варшавския филмов фестивал, спечели „Златна роза“ на кинофестивала във Варна и още десетки награди.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (6)

  1. НЯМА ДА БЪДЕ ЛОШО АКО ВОДЕЩИТЕ ИНТЕРВЮТАТА ПРЕСТАНАТ ДА СЕ ПРАВЯТ НА СТРАШНО УМНИ , ДА ГОВОРЯТ КАТО ОСЛЕДНА ИНСТАНЦИЯ И НАЙ ВАЖНОТО …..ДА ПРЕСТАНАТ ДА МАНИПУЛИРАТ ТОЗИ , КОГОТО “ ПЪРЖАТ “ НА СТОЛА .ВЯРНО Е ЧЕ ЖУРНАЛИСТИТЕ СА ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ЧЕТВЪРТАТА ВЛАСТ , НО…… ВСЯКА ВЛАСТ ТРЯБВА ДА ИМА СПИРАЧКИ .

    1. Напротив, много умно поставени актуални въпроси ! Поздравления на журналистката! Точно така! Не им се харесва на хора като ВФС да им се казва истината в очите! Обществото определено запада и се разлага! Стигнахме дотам, че разни хора да забраняват на съкооператорите си дори на собствени разноски да боядисват стълбищата и поправят фасадите на сградите! Гратис бе братче искаш да го направиш и пак се дърпат и пречат саботьорите му със саботьори! Ако можеха да се погледнат отстрани! Срам и позор!

  2. Г-н Командарев, поискайте вашият документален филм „От признателните потомци“ да бъде инсталиран в интернет.Така ще го видим всички, които искаме да има силна и признателна българска памет.

  3. Режисьорът Стефан Командарев: На ръба на пропастта сме … Не, много отдавна паднахме в нея. Ситуацията вече е неспасяема.

  4. Да ама, ако питате крадливата свиня бойко, той ще ви каже, че българския народ цъфти и грее. Трябва да му вярвате иначе сте червени психари.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.