Кметът Фандъкова се срещна с изследователи от JRS

Скъпа „Гражданска“ само след катастрофа Цена на полицата от 156 лв. за шофьори без нарушения

Заснеха водно торнадо в югозападна Италия (ВИДЕО)

Изтеглиха локомотива, който се вряза в паднала скала в Кресненското дефиле

Харчим 17% повече за екскурзии в чужбина Даваме по 1100 лв. за командировка зад граница

Искат затвор за частен съдия изпълнител

Депутат гледа пищни мадами, докато текат дебатите за нов вицепремиер в парламента

ДАНС, митниците и НАП със спецоперация в петролна складова база във Враца

Робърт де Ниро се развежда със съпругата си

Шефът на НСО разпореди проверка заради спрян от катаджия Мерцедес на службата (ВИДЕО)

Френската прокуратура разследва част от финансирането на кампанията на Макрон

Спря сайтът на Министерството на финансите

Косово налага 100% мита за внос на стоки от Сърбия

Новият хеликоптер на Тръмп кацна пробно пред Белия дом

Вдигнаха цената за боклук на шуменското сметище

Режисьорът Стефан Командарев: На ръба на пропастта сме – разпадът е повсеместен

– Г-н Командарев, вашият документален филм „От признателните потомци“ въздейства по-силно и от най-острата публицистика. Може ли да се излъчва периодично по телевизията? Наложително е според мен.

– Освен режисьор съм и продуцент на филма и съм го предоставил на БНТ безвъзмездно точно с тази цел – да го излъчват повече, защото целта му е да бъде видян и ако може, да предизвика размисъл и промяна някаква. Надявам се да стане. Телевизията е добронамерена, особено след отзвука, който получи от социалните мрежи и от медиите.

– Наричате своя герой един от последните мохикани на идеализма. Какво ще стане, ако и последният мохикан изчезне? Какво ни очаква?

– Надявам се да не изчезне и най-последният мохикан. Героят на филма Георги Шопов, невероятен човек, дано да е дълги години жив и здрав, да дава своя пример. Но надеждата е този човек да има и последователи в крайна сметка. Както да има хора, макар и единици, които да следват неговия пример, така и да има някаква промяна на ниво държава, институции и пр. Във филма се разказва за отношението на днешните потомци към миналото и предците, което е показателно за цялостната криза на ценностите, в която е изпаднало обществото. До такава степен, че е на път да престане да бъде и общество. Защото онова, което крепи едно общество са културата и образованието, критериите за добро и зло, уважението към предците и т.н.

– Спомням си, че когато нахлу т.нар. демокрация, наред с еуфорията, митингите, надеждата за бъдещето, начена и мародерството по гробищата. Тогава Вера Мутафчиева го нарече „безпредел“. Започне ли се кощунстване над гробовете, значи оттук насетне всичко най-лошо да се очаква. Тъй се оказа, нали? И как може да се възпре?

– Това е тема на много дълъг разговор. Със сигурност не може да се възпре с някакъв епизодичен акт на един човек или институция. Единственият начин е да се появи някакво ново поколение политици с нов поглед към онова, което става в България. Но трябват спешни, екстрени, извънредни мерки по отношение и на образованието, културата, науката, защото разпадът е толкова повсеместен, че реално става дума за спасение. Ние сме вече на ръба на пропастта, ако не и направили първата крачка надолу. Виждам какво се случва като ниво на образование, нивото на студентите, което рязко пада в последните години, какво става в училищата, знае се, че в следващите три години 55% от българските учители ще се пенсионират, знае се, че мнозина от българските ученици са функционално неграмотни.

– Какво значи функционално неграмотен? Да го обясним?

– Значи, че чете и не разбира текста. Не разбира смисъла. И няма как другояче да е, когато България е страната, в която се отделя най-ниският процент от БВП в Европа за образование, наука и култура. Трябва да мечтаем и да се борим за промяна. Промяна, в която учителят отново ще бъде уважаван и професията му да бъде престижна, когато няма да кара такси, за да може да си плати парното, когато за култура ще се отделя много повече, отколкото сегашните нищожни пари и когато най-сетне се простим с тази невежа теза, че науката, образованието и културата трябвало да бъдат на пазарен принцип. Т.е. това, което се случва на гробищата, обект на документалния ми филм, е един от многото симптоми на голямото, което се случва тук и сега в България.

– Когато споменавате и образованието, понеже темата е паметта, как си обяснявате това, че все има пориви да се орязват класиците, понеже най-новите поколения не ги разбирали? Че те не разбират и физика, математика, но ги учат, нали?

– Не съм в течение, не съм запознат, но по принцип има вечни неща, които не се пипат, има и други, които търпят интервенции. Но иконите на една култура не бива и да се мисли да се махнат.

– И да се върнем отново на филма ви за идеалиста, който в гробищното запустение издирва и се грижи за паметта на нацията. Този филм според мен трябва да носи надпис „Забранено е излъчването му извън страната“.

– Защо?

– За да не се вижда позорът ни – какво ще кажат хората, както казваме открай време.

– Аха, значи ние тук да си гледаме позора и да не се излагаме пред чужденците. Според мен усилията са по-скоро да има с какво да се похвалим, а не да не се излагаме… Но това е реалността. И какво – да показваме нестинарки, балкантуристки песни и танци, това ли да показваме? Или да имаме реалност, с която да се гордеем? Но тъй или иначе един документален филм се показва и в родината, и по света. Така че този филм ще има и фестивален живот. Но акцентът за мен е да се гледа най-вече в България.

– Защо няма едно-едничко кино в столицата, което да прожектира документални филми?

– Защото по-забавно е в мола, хората да вземат кредити и да ги харчат в мола. Отиват там на кино и между другото пазаруват.

– Нека се пренесем към филма, който в момента монтирате. И той е на социална тема. Таксиметрови шофьори са ви героите. „Посоки“ сте го нарекли. Игрален на документална основа, доколкото разбрах?

– Един от шофьорите ми каза, че такситата са нещо като като социална служба. Тук идва всеки, който си е загубил работата. Има научни работници, учители, художници, държавни служители, от всички възможни професии. И какъв е единственият ход за тях – да станат таксиджии. Снимал съм и документален филм за двама учители – мъж и жена, които ловяха рапани. Заплатата им е 600 лв. Може ли да се живее така?

– Умен човек рече напоследък, че у нас няма вече работническа класа, няма и селячество, а има една новозародена класа по услугите. Сервитьори, певачки, готвачи и тям подобни. Шофьорите на таксита са част от системата на услугите. Тази класа би ли устроила някоя революцийка?

– Не мисля, че пътят минава през революциите, а чрез промени в образованието и културата.

– Е, добре, какво е посланието на филма ви „Посоки“? На ваше място бих го насочила натам – че тези хора са силата, която ще промени обществения ред.

– Не обичам да се говори за посланията на филмите ми. Добрите кинопроизведения разказват истории, които карат хората да мислят.

– Но нали всяко нещо, изречено в изкуството, води до поука.

– Разбира се, но не ми се иска аз да я дефинирам. Нека хората да видят филма, там нещата да са истински, реални – тук и сега, погледнати нито през черни, нито през розови очила. И в крайна сметка хората да се замислят какво се случва днес в България. Не искам да събера в две изречения едно послание и да кажа – ето, поуката от филма е тази.

А как бихте разсъждавали върху идеята, че доброто също трябва да си служи с юмруци, да не е пасивно и беззащитно?

– Доброто не е някаква абстрактна сила както в „Междузвездни войни“, където се противопоставят тъмната и светлата страна. То е в хората. Колкото повече добри хора има, толкова повече добро има. А за да да има повече добри хора, трябва да има ценности, които се създават по два начина – чрез семейството, родителите и училището. Това са двата пътя, двата начина, за да има повече добри хора.

– Пропускате най-важните – евроатлантическите ценности…

– Е, има всякакви ценности, но за да има повече добри хора, най-важни са тези. И оттам нататък, ако тези добри хора са достатъчно…

– Но те не са достатъчно, там е бедата.

– Насилието в името на добра цел е неприемливо за мен.

– А как да се реагира на насилието? Несъпротивление на злото, така ли?

– Има достатъчно добри примери за ефективна съпротива без юмруци.

– Но добрите примери имат ограничена аудитория. Да се върнем на „Признателните потомци“, веднъж прожектиран по телевизията. И какво от това?

– Няма да е веднъж, но ако направим и още добри филми, се надявам тази аудитория да нарасне. Няма друг начин. Какво да направим, да въведем задължителното гледане на филми?

– Защо пък не? Зависи от филмите.

– Е, не става. А кой ще подбира филмите, които ще се прожектират на децата, примерно? Помня как навремето ни водеха да гледаме филми под строй, задължително. Не бих искал да се връща това време. И кой ще каже кои са правилните филми? Отново ли ще ги делим на правилни и неправилни?

– Но филмите, в които изобилства насилие и вулгарност едва ли са приемливи, нали?

– Затова има държавни институции, които да категоризират филмите, кои са годни за съответната аудитория и кои не са. Т.е. отново държавата и институциите да си бъдат на мястото. Да не откриваме сега топлата вода, дето се вика.

– И сега злободневен въпрос, който не мога да избегна. Закле се новият президент Румен Радев. Какво ви е впечатлението от него?

– Е, нека да го видим в действие в крайна сметка. Дай Боже да е читав, да тежи на мястото си, полагат му се поне сто дни, в които да го преценяваме, и тогава да се правят изводи. Да му се даде възможност да покаже какво може и тогава да го обсъждаме.

– И накрая универсалният въпрос – какво да направим, за да се оправим?

– Първата стъпка към промяна за по-добро е да имаме куража да видим реалността, в която живеем.

 

Нашият гост:

Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е най-разпространяваният български филм в света – в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди, половината от които са награди на публиката. Достигнал до краткия списък (shortlist) от 9 филма в номинациите за чуждоезичен „Оскар“ за 2010 г..

Последната му лента „Съдилището“ дебютира в официалната селекция на Варшавския филмов фестивал, спечели „Златна роза“ на кинофестивала във Варна и още десетки награди.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (6)

  1. НЯМА ДА БЪДЕ ЛОШО АКО ВОДЕЩИТЕ ИНТЕРВЮТАТА ПРЕСТАНАТ ДА СЕ ПРАВЯТ НА СТРАШНО УМНИ , ДА ГОВОРЯТ КАТО ОСЛЕДНА ИНСТАНЦИЯ И НАЙ ВАЖНОТО …..ДА ПРЕСТАНАТ ДА МАНИПУЛИРАТ ТОЗИ , КОГОТО “ ПЪРЖАТ “ НА СТОЛА .ВЯРНО Е ЧЕ ЖУРНАЛИСТИТЕ СА ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ЧЕТВЪРТАТА ВЛАСТ , НО…… ВСЯКА ВЛАСТ ТРЯБВА ДА ИМА СПИРАЧКИ .

    1. Напротив, много умно поставени актуални въпроси ! Поздравления на журналистката! Точно така! Не им се харесва на хора като ВФС да им се казва истината в очите! Обществото определено запада и се разлага! Стигнахме дотам, че разни хора да забраняват на съкооператорите си дори на собствени разноски да боядисват стълбищата и поправят фасадите на сградите! Гратис бе братче искаш да го направиш и пак се дърпат и пречат саботьорите му със саботьори! Ако можеха да се погледнат отстрани! Срам и позор!

  2. Г-н Командарев, поискайте вашият документален филм „От признателните потомци“ да бъде инсталиран в интернет.Така ще го видим всички, които искаме да има силна и признателна българска памет.

  3. Режисьорът Стефан Командарев: На ръба на пропастта сме … Не, много отдавна паднахме в нея. Ситуацията вече е неспасяема.

  4. Да ама, ако питате крадливата свиня бойко, той ще ви каже, че българския народ цъфти и грее. Трябва да му вярвате иначе сте червени психари.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.