Почти няма музей в страната, който да не е получил дарение от Румен Манов. Той е страстен колекционер на различни артефакти, убеден е, че си струва да се съхранява автентичната част от историята в снимки, предмети, карти и документи. Лично участва в търгове, наддава, печели и после дарява, за да има памет. Румен Манов воюва със статуквото и институциите, и за своя сметка издава най-значимата, обемна и родолюбива „Приказка за България”. Номиниран за „Будител на годината 2017” от Радио FM+. 1 ноември - Денят на будителите, е повод да поговорим с г-н Манов за историята и родолюбието, за хората, които будят нацията

- Денят на будителите трудно кореспондира със съвременните ни представи за смислен живот. Коя е причината толкова лесно да заспиваме като народ, и толкова трудно да се будим, господин Манов?

- Будителството е състояние на духа. То е разбиране и усещане за памет и народностна страведливост. Не е вярно, че трудно кореспондира със съвремието. Просто сега са повече електронните будители - те комуникират по-бързо, но не по-задълбочено и като че ли по-мързеливо. Защото нещата, направени днес за удобство на човека, те карат да не задълбаваш съвсем до корените. Захващаш се с много въпроси и задачи, а в същото време се получава шарения от духовни щения. Без да бъде завършено всичко на 100%. Предишното и сегашното време се различават единствено по по-големия обем електроника, която ни заобикаля.

- Будителите виждат по-напред и по-надалеч - има ли такова личностно развитие днес? Най-баналният въпрос е има ли съвременни будители сега?

- Посредствеността днес е повсеместна и световна. В планетарен мащаб човешкото общество е в криза. Всеки може в собствената си професия да бъде будител. Най-универсалният будител е учителят. Той е будител на човешките души, той моделира, усъвършенства... Цялото това море от хора, които се занимават с нещо ново, с нови технологии във всички аспекти на живота, са един вид просветители, будители. Има и хора, надарени свише. Но! Какво се получава - прекалено много започна да се разчита не на собствения интелект и разсъждение, а на технологията. Компютърът ще реши проблема, ще даде готовия отговор. По този начин се стеснява хоризонтът. А на някои хора хоризонтът им е върхът на обувките, на следващите - нивото на очите, а само единици гледат звездите.

- Но оскотяването ни днес не е ли стигнало до точка, в която трудно можем до помислим за онзи хоризонт горе? Можем дори да кажем, че сме заспали от пристрастия, от взаимна хоризонтална омраза.

- Омразата е не само по хоризонталата, тя е и по вертикалата. Тук нещата са свързани с онази синусоида на обществото, с развитието му, което не върви само нагоре, не върви и само надолу. Има спадове, има възходи. Много дълго продължи този спад. Забравихме как след пет века робство ставаме за 20 години най-проспериращата нация в света! А сега без робство след 28 години сме най-бързо изчезващата нация. Живем във времето на големите сметки, малките заплати, празните хладилници. Кой ни докара дотук? Често казвам - не ни трябва да се съединяваме, трябва ни да се обединяваме. Но да се обединяваме не на масата в кръчмата, където всеки е герой. Не са ни нужни вече площадни изстъпления, а всеки да върви тихо по пътеката и да слага своя дан на купчината, на стената, на пирамидата, на кулата, на градежа България.

- Стигаме обаче и до интелигенцията, която днес вместо да е камбана на събуждането, мълчи и само единици говорят. Сега къде е, не е ли тя съучастник в разпада на нацията?

- А представяте ли си, ако цялата интелигенция започне да говори, каква микрофонияи какво бърборене ще настане! През някои години - и по соцвреме, и преди това са говорили само единици. Те или са били с властта, или са били черните овце против нея. Интелигенцията винаги е била двулика, дори трилика. Интелигенция с властта, против властта и сивата, снишената - да мине бурята. Точно тази интелигенция живее като мишка и умира като мишка. Без своя позиция. Аз я наричам площадна или копираща, така наречената страхлива интелигенция. Сега голяма част от дипломите станаха безпредметни, ерзац тапии. Това доведе до създаването на псевдо интелигенция. Но тя не е от вчера, и по соцвреме имаше такава.

- Властта обаче винаги е намирала начин да опитоми интелигенцията. Може би защото самата тя позволява това да се случи?

- Първо да видим кои са били и са във властта - не винаги хората в нея са интелигентни. Някои от тях са там по политически причини, други са поставени на дадени позиции като удобни хора, като послушковци, които могат лесно да се манипулират. Но в същото време те дълбоко в себе си вечер като легнат под завивката, знаят, че им липсва нещо. Не говоря дали става дума за първите 7 години, дали е за камиона с книги, който не са прочели, дали това, че не знаят почти нищо, свързано с българска история и литература... Тези хора обичат да се обграждат с имена и да се снимат с тях. Те дори могат да изпаднат в момент на подмазвачество. Купуват си част от интелигенцията и в същото време с услугите, които правят, ги държат зависими. А това е една тяхна индулгенция. Която те започват да слушат, да имитират, понякога се стига до комични ситуации. Много хора с властови позиции държат интелигенцията като свое обкръжение, като пажове, като част от дворцовата прислуга. Ето така се стига до опитомяването.

- И стигаме до смешния плач за духовни водачи. Ето, едно време българите са отишли не под прозорците на генералите и на политиците, а под прозорците на Вазов, за да го попитат какво да правят. Сега има ли къде и при кого да се отиде?

- Това е отколешна човешка мечта - да дойде Месията. От 2000 години насам те все чакат някой да ги поведе и да създаде на земята оня рай... В същотовреме дори тогава, когато се е създавала най-старата демокрация, на първите редове са били най-удобните седалки. Погледнете амфитеатрите, там винаги е имало първи сред равните. Представете си, че в България всички станем с научни титли, или всички завършат висше образование. Какво правим? Забравяме основния принцип - ние просто не се раждаме равни, не живеем равни и не умираме равни. Всеки идва на тази земя със своята мисия, със своя интелектуален багаж, със своите разбирания, странности, добродетели и недостатъци. Всеки е една собствена вселена и всеки търси сглобката с отсрещния. Това е универсалното движение на човешката мисъл към по-добро. Ние наистина забравихме, че трябва наше духовно, силно, народностно, здраво чувство на обединение, на идентичност, на съпричастност един към друг. Изстудяхме от това чувство и се получи една душевна хипотермия.

- Някога от интелигенцията са тръгвали будителите, но сега голяма част от нея участва в процеса на забравата. Само ще кажа името Сорос и ви оставям вие да продължите...

- Проблемът на интелигенцията е, че в основата си те са бедни, те нямат онзи обем финанси, които ще им позволи да се развиват. А когато са бедни и им дойде изведнъж, стават бедни духом. И остава само т.нар. купена интелигенция. От грантовете на Сорос. В същото време освен че стават купени, те стават и страхливи. Нека не се заблуждаваме - в историята ни имаме примери на смела интелигенция, участваща в процесите. Но по-голяма част от хората, които са направили някаква промяна, са т.нар. луди глави. Не само у нас, но в цялата световна история те са тези, които са нарушавали правилата, моралните и всякакви етични норми. Скандално за онези времена те са правили реформите и са променяли строя, държавността и границите.

- Уж у нас всичко се измерва с парични знаци, но в същото време всеки опит да се изхвърлят от учебниците в училище Ботев, Вазов, Вапцарови други класици поражда у обществото много остра реакция, и властта се страхува да го наложи. Което говори, че не сме толкова заспали.

- Точно това казвам, нали тези хора от властта са издънки на този народ. Затова съм убеден, че няма да загинем, няма да изчезнем, ще оцелеем. А София не е България. В същото време в провинцията живеят изключително скромни, честни и трудолюбиви хора, с останала здрава и запазена българска ядка. С онези универсални норми на чест и добродетел. Това е една немалка част. Тези неща ме карат да вярвам, че имаме бъдеще и ще преодолеем това историческо препятствие, което ни налага дългия демократичен преход.

- Вие, господин Манов, сте номиниран за „Будител на годината 2017“. Как приемате това?

- Откровено ви казвам - приемам го с чувство на благодарност, но и с голямо смущение. В компанията, в която съм, има хора от различни области, които са правили, правят и ще правят добри и красиви неща. Не смятам, че съм по-добър от лекарката, която дава светлина в очите на хората, от актьора и режисьора, чийто пиеси гледаме години наред, от жената, която се занимава с хляба наш насущний, или пък от борбената Нана... В тази компания се чувствам благодарен и смутен. Самата идея на Ива Дойчинова е прекрасна. Не,не мисля, че трябва да има състезателен принцип между будителите, защото гласуването винаги е субективно...

- Книгата ви „Приказка за България“ се радва на изключителен интерес, сега подготвяте и втори том. Нов пъзел на България ли редите?

- Сега баира, по който се катеря, е втори том. Там ще има неща, свързани с историята и паметта на България, но ще се опитам да включа доста по-уникални и редки предмети, всякакви артефакти, документи, ордени, знаци - неща, които са изработени с изящество и съвършенство, които са известни по една или две бройки в света, искам да покажа какви неща сме създали преди 100 и повече години, и с които може да се гордее всеки народ от Европа. Ние сме създавали творения, достойни за всяка нация.

- В първия том показахте и разказахте за България в над 2000 илюстрации, а сега бихте ли посочили поне две-три неща, които ще можем да видим във втория том?

- Има един уникален нагръден знак - досега не съм срещал втори - на македоно-одринското опълчение, който е направен от придворния бижутер на руския император Николай II. Сребърен знак с емайл от времето на Балканската и Междусъюзническата война 1912-1913 г. Или пък един масивен златен медал на Батенберг и на Фердинанд за заслуга. Това са единични бройки и са абсолютно неизвестни. Знаеше се, че има позлатени, че златен медал за заслуга е даван на Стефан Стамболов, но никога не бях държал в ръката си такова нещо, което според мен и според специалисти е уникално.

- Как стигнаха до вас тези предмети?

- От един голям български колекционер, който 30 години живее в чужбина. Пристигна си в България и реши да се раздели с някои неща и така те дойдоха до мен. Знаех за съществуването им от поне 10-15 години и чаках. Този колекционер е от много голям мащаб,купуваше български артефакти от всяка точка на планетата. Чест му прави, че не ги е продал през всичките тези години в чужбина, а ги донесе в България. И вместо да стоят скрити в сейфове и зад пет катинара, могат да станат достояние на по-голям кръг хора. За да се види, че и това сме имали. А нашите генерали, офицери, царете ни не са се различавали по нищо от Западните.

- А редки фотографии ще има ли?

- Разбира се, неща, докосвани от ръцето на първите владетели - снимки с автограф на Батенберг, на княз Фердинанд, има писма, писани от него. Докосвайки ги, все едно докосвам част от миналото. Когато човек е оставил подписа си на снимка, все едно е оставил част от душата си. И аз усещам енергията му, запазена за столетията, и стояла години наред в някое мазе, таван и слава Богу - неунищожена. Съхранявам ги, докато им намеря удобното място, ако пък са свързани с даден регион и са важни за него, ги нося в Държавния архив.

- Вие сте един от най-големите дарители - на музеи, на Архива, на Криптата на „Св. Александър Невски“ - само миналата година дарихте над 20 много редки икони отпреди два-три века. Купувате и дарявате - защо го правите?

- Ще ви отговоря с един простичък извод, до който съм стигнал. Изводът е, че човек не може да яде на две маси, не може да спи в две легла, не може да спи едновременно в две къщи. И душата ми поиска - да не ги гледам само аз, а да ги видят повече хора. Тогава би имало смисъл и полза. И ако 10 или повече години съм се любувал единствен на тях, сега могат да ги видят хиляди. Някои дарени от мен неща са помагали и за разрешаване на исторически спорове.

- Всичко това е прекрасно, но България намалява, Терминал 2 е пълен със заминаващи, а вие все още вярвате в чудото.

- Винаги съм бил оптимист. Много се радвам, че вече млади българи, завършили в чужбина, се връщат. Да, имаме проблем - и демографски, и социален, всякакъв. Но ние сме жилави. И затова съм абсолютно сигурен, категорично вярвам - няма да изчезнем, ще се възстановим от раните, които ни нанесе така наречения демократичен преход. И България няма да загине.

Нашият гост

Румен Манов е роден на 27 ноември 1964 г. в Кюстендил. Завършил е археология и право във ВТУ „Св. Кирил и Методий”. Собственик на столичната галерия „Нерон”. Автор на книгите „Модерният Кюстендил” и „Приказка за България”. Представил колекцията си от икони в каталога „Небесни закрилници на дома”. Колекционер и дарител на много музеи, галерии, библиотеки, държавни архиви и Криптата на катедралата „Св. Александър Невски”.