Морето упорито пази тайните си. Ако ги открехва пред някого, това са водолазите. Вероятно защото отдавна ги е приело като свои обитатели. За съжаление тази професия вече не привлича много хора да й се посветят. Опасна и трудна е, не носи и доходи. Но навремето да си водолаз е било престижно и гмуркачите се връщат към спомените си за риби и съкровища под водата. Има обаче две неща, които никой никога не казва, че е виждал - злато и русалки.

“Ама дори и някой да е открил злато на дъното, няма да седне да бие барабана”, смеят се стари морски вълци. И сигурно също пазят своите тайни.

Кръстьо Стоев е бил водолаз от 1958-а. След 28 години стаж прекъсва и после продължава още 18, но вече като гмуркач за рапани. През всичките тези години разказва, че най- ценното нещо, което е откривал под водата, са делви, пълни със зехтин и снаряди.

“Навремето служих на подводни лодки. Всяка година ходехме в Съюза (СССР - б.а.) за дълбоководни изпитания и минавахме през всички техни бази за дълбоководни водолази. Руснаците не ни пускаха да отидем на изпитанията, без да минем през тези бази и да учим теория и практика. Тогава придобих специалността леководолаз”, разказва бай Кръстьо. “Като се уволних, започнах да работя като среден водолаз - със скафандър, водолазна риза и телефонна връзка. В момента съм сред останалите може би трима ветерани.

Среден водолаз значи, че се гмуркаш със специален шлем. Обикновените са с неопренови костюми и се движат с апарати на гърба. На средния водолаз въздухът се подава отгоре, от кораба, с маркуч”, обяснява Кръстьо Стоев.

Специфичната професия го изпращала през годините къде ли не по света. По нашето море е участвал в разширяване на пристанището в Бургас, Рибното пристанище, Западното пристанище на града, работил е в Созопол, Поморие, на Дунав, на атомната централа. В Кувейт бил година и половина, после в Ирак...

“В Кувейт правихме водоземно съоръжение - 500 м дълъг тръбопровод, с бетонови тръби от морето, за да дойде вода до брега”, обяснява гмуркачът.

Осемнайсетте години, през които е бил ловец на рапани, си спомня с носталгия. Това е било доходен бизнес. Сега при изкупуването килограм от морския деликатес върви по левче, а тогава изкупвачите са плащали 40-50 цента за килограм. И още нещо: по дъното през този период имало много рапани. На едно гмуркане двама души вадели дори по един тон в района на Поморие, Несебър и Созопол. След това рапаните намалели. Били “странни животинки”. Като застуди водата, заравят се в пясъка. Започват да търсят да ядат бяла мида, иначе по принцип се хранят с черна.

Сега водолазите събират бяла мида, която върви по 4,50 лв. на килограм. Тя е деликатес, французите я отглеждат при специални условия.

Според опитния водолаз нашето море е бедно откъм риби. В Персийския залив например е несравнимо - разнообразие от риби, ефектни и цветни, много корали... Красива работа! “Нашето море няма много риба. Има пасажни риби, които идват и заминават през Босфора. Най-известни са попчето, сафридът и скумрията, но тя идва много рядко. Има малки акули. Хващал съм черноморска акула.”

Черноморската скумрия изчезнала, нямало я от доста години, ниже разказа си бай Кръстьо. През 1965 г. строили хелинг на предприятието “Черноморски риболов” и тогава паднала много скумрия. Но това било за последно. Оттогава се появявала от дъжд на вятър. Рибарите все се оплаквали, че я няма.

Риба лястовица имало, има и сега. Този вид били много красиви под водата, с прекрасни цветове. Морският определя лястовицата също като риба с особено поведение. “Наближиш я, тя се премества един метър и стои. Такава е и черноморската акула. Най интересната риба за мен обаче е калканът. Той лежи на дъното, вдига пушилка и пада, върху него пада пясъкът и се спотайва. Очите му само светят и като мине попче или друга плячка, изведнъж отваря огромната си уста и я налапва. Голям хищник е, но е много вкусен. Българската риба по принцип е по-хубава от турската и гръцката, защото морската вода тук има по-малка соленост...

Изчезват рибите, а нови не идват. Само наскоро колега ми каза, че видял едни специални раци, които в южните морета ги има – дълги, плуват с опънати щипки. А също и някакъв голям рак, ама с много големи щипки.”

Според Кръстьо Стоев на дъното злато и съкровища няма. Лично той е намирал единствено делви, пълни със зехтин. Кораб потънал при крушение с много такива делви. Морският съд бил дървен, от него вече нямало нищо, но те са останали. Даже вкъщи си занесъл от ценните гърнета. Зехтинът бил втвърден, изчистил го и останали делвите.

“Красиви са тези съдове. Но това наистина е най-ценното нещо, което сме намирали. Отделно сме изваждали много снаряди от залива”, спомня си той, същото казват и колегите му.

Сега вече много малко младежи се насочват към професията. Водолазни фирми работят, но те укрепват да речем брега. Всяка година морето взема километри от нашата държава, разрушава брега и отнема от сушата, смятат гмуркачите. Спомнят си и за странна находка на нос Урдовиза в Китен. Работили на това място, но археолозите ги спрели, защото открили там огромно конско гробище и вадили скелети на животни от морето.

След траленето на дъното остава лунен пейзаж, а рибарите все по- често тралят, всичко се унищожава, въздъхват накрая гмуркачите. Наскоро те се събраха в някогашната база на ДОСО в местността Отманлий, за да си спомнят славните времена.

Старите водолази всъщност имат последователи любители. Те не са избрали гмуркането за професия, но то им е страст, спорт, като авджилъка например.

Един от младите е Стефан Цинцарски. Преди година още той разказа за интересна находка, че под водата край остров Света Анастасия има истински феномен. Все едно че римски път минава през скалите. Става дума за 60-70-метрова галерия, която е широка над 3 метра. Той и негов колега заснели дъното. Гледката била поразително красива. Галерията била направо уникална, сякаш си на Карибите.