На 24 май 2019 да почерпят

Жълт код за дъжд и гръмотевици в 16 области утре

„Труд“ сезира прокуратурата за проекти на „зелените“

Заместник-кметът Христина Шопова: Нека не се делим! Благоевград се гордее с художниците си

Зеленски заяви, че няма да преговаря с Русия

Саудитска Арабия свали зареден с експлозиви дрон

Великобритания и Холандия откриха евроизборите

И вселенският патриарх Вартоломей предупреди за фалшивите новини

Локомотив на пътнически влак се е запалил край Роман

Последният робовладелски кораб открит в САЩ

Късметлия от Стара Загора спечели джакпота в „6 от 42“

Без камери в изборните помещения в деня на вота

Спасяват уникална църква с пари от ЕС

Сашо Дончев пред „Труд“: Държавата не струва нищо, ако не може да опази границите

Ако в една общност няма усещането за справедливост, тогава това общество няма шанс

– Няма как да не ви върна професионално към енергетиката, г-н Дончев.
– Е, може и да не ме връщате.

– Няма как. През последните месеци държавата отново прави завой и сме свидетели на реанимирането на погребани проекти като АЕЦ „Белене“, „Южен поток“, „Бургас-Александруполис“, роди се и новата идея за газов хъб. Има ли икономическа логика в тези идеи? И защо България се лута постоянно?
– Ще дам много кратки отговори. Ако от един проект има смисъл, той обезателно ще се осъществи, и то не държавите ще го осъществят, а частни инвеститори. В първия отговор се съдържа и част от отговора и на втория ви въпрос – за лутането. Нещата не стават у нас, защото с тях са се заели държавите. А онова време на социалистическата специализация, интеграция в стил СИВ, отдавна е минало. Това, че нашите западни партньори насърчават нашето правителство да се захване с такива енергийни проекти, има една-единствена цел – да могат да саботират самите проекти, да могат да пречат на тяхната реализация. Друг е въпросът, че нито един от тези проекти няма да се реализира с участието на държавата и няма никакво значение колко пъти ще правят опити да ги реанимират. В случая обаче чрез някакви лозунги се отварят единствено възможности да се откраднат още някакви средства.

– В случая не виждаме наплив на частен инвеститорски интерес.
– Не бива да правим веднага изводите, че тези проекти са икономически необосновани поради привидна липса на интерес на инвеститори. Един проект може да бъде икономически обоснован, но политическият риск да бъде твърде голям. В такъв случай никой няма да бърза да рискува. Ако условията за правене на бизнес не са такива, каквито са в България в момента, и тези проекти не се реализират, само тогава можем да кажем, че нямат обосновка.

– През последните години обаче сме свидетели на друг наплив – на преселници. Канцлерът на Германия Ангела Меркел е обвинявана сега, че робувайки на либерални ценности, на правата на човека, е допуснала тази вълна от мигранти в Европа.
– Не знам на какво робува госпожа Меркел, но мога да кажа, че всички анализи, свързани с функционирането на едно общество, няма как да бъдат правилно направени, ако не са базирани върху индивидуалните човешки права и свещената частна собственост. Във всеки анализ това трябва да бъде водещо. Когато говорим за мигранти и за граници, преди всичко трябва да е ясно, че границите на една държава са границите на комасирана частна собственост, върху която се простира юрисдикцията на тази собственост.
Болшинството в света са съгласни с тази теза, че у дома не могат да ти дойдат неканени гости, защото няма да ги пуснеш. Ако разглеждате границата на една държава като граница на един частен имот, прилага се същото правило. Държавата е частна собственост на гражданите на тази държава. Следователно ако някой влиза в тази частна собственост, трябва да е поканен. Трябва да почука на вратата и да получи съгласие. В този смисъл трябва да се анализира всичко това, което се случва днес. Ако лидерът на една държава въпреки желанието на обществото си допуска мигрантска вълна, той ще получи оценката на това общество на първите следващи избори, както впрочем виждаме, че се случва с Меркел на местните избори.
Според мен обаче трябва да се направят много други анализи, преди да се спори дали това, което става в Европа, е алтруизъм, криворазбрана християнщина на Меркел и другите, споделящи тези идеи. Много други въпроси чакат отговори. Защо и откъде тръгна тази мигрантска вълна? Толкова ли е страшна? Какъв е нейният потенциал?
И не на последно място – спекулациите, които вървят с Турция. Защо Турция може да ги задържа, а ние не можем да ги възпираме?

– Турция възпира няколко милиона имигранти, но през България преселниците минават като през прясно сирене. Българите се питат къде е държавата.
– Ако всички тези въпроси ги задаваме в контекста на миграционните процеси, при всички случаи хората правилно се питат къде е държавата. Защото държавата не струва нищо, ако не може да опази границите, ако не може да ти опазва собствеността. Ако не може да опази живота ти, тя няма никакъв смисъл.
Това, което напоследък ни лансира последното правителство като свои приоритети и задължения, е доста несъстоятелно. Да правим пътища, да изграждаме някаква инфраструктура – ние всички това го можем. И ще го правим доста по-ефективно, отколкото държавата го прави. Това е доказано. А да се пази границата, да се пази вътрешният ред – няма кой друг освен МВР. Ние сме дали нужните права, ние сме отчуждили свои права, ограничили сме своите права и сме въоръжили МВР с тях, за да изпълнява тези функции. Само че очевидно много неща не са както трябва. Професионализмът е нужен във всичко. Няма значение с какво се занимаваш, трябва да разбираш от него. Всяка работа се плаши от майстора си.

– Наблюдаваме една властваща носталгия по миналото. Това личи и по рекламите, личи и по разговорите между хората. Казват: „Ето, тогава границата беше сигурна, имаше три реда огради. Пиле не можеше да прехвръкне“, „Имаше ред, имаше спокойствие, сигурност.“ Има и носталгия по руската здрава ръка. Путин днес е герой. Какво е обяснението?
– Не съм сигурен, че знам отговора. Мога само да се опитам да разсъждавам по темата. Свободата няма алтернатива! За да си свободен обаче са нужни много неща. Първото нещо, за което се сещат българите, са парите. Това разбиране е погрешно. В България има много хора с много пари, които не са свободни. Мисля си, че когато дойде време и да ги попитат откъде имат тези пари, те ще станат още по-малко свободни.
Свободата е дух. Свободата е усещането, че притежаваш всички права и всички възможности на този свят. Когато си поробен от собствената си държава, когато съдебната система функционира в подкрепа на политически решения, а политическите решения определят кой е добър, кой е лош в една държава и чрез тези решения се прилагат законите, тогава ти, който се считаш за свободен и искаш да живееш по правилата, се превръщаш в лузър (неудачник – б.р.). Ти може да имаш талант, да притежаваш качества, да си изпълнен с мечти, но ти нямаш възможности да ги реализираш. Не ти позволяват да го направиш. Тогава започваш да си мислиш за миналото и да правиш сравнения. Не че тогава е било по-добре, но в оня живот не си бил толкова много изостанал от другите. Най-малкото си бил колкото околните, а ако пък си имал талант, той е бил оценяван най-малкото в твоите социални кръгове. Реализацията на държавата през последните 25 години не само не позволи на българина да се освободи, но и го направи още по-зависим.

– И все пак съществува убеждението, че ако имаш пари, ще има и справедливост. На каквато и да е цена.
– Парите придобити не чрез труд и неясно как, никога не могат да свършат нещо добро. Те не могат да произвеждат добро. Нещо повече – те се срамуват да се покажат дори чрез доброто си. Ако е възможно да получат тайно индулгенция – да, но да правят публично добро – няма как да стане. Това е може би отмъщението на парите, както казва Айн Ранд, които са спечелени нечестно.

– Отмъщението на парите не решава въпроса с несправедливостта, нали?
– Така е. Най-важното от целия този анализ е, че ако в една общност няма усещането за справедливост, тогава няма общество, обществото няма шанс. Всичко онова, което има значение за мен, за вас, за много хора, които познаваме, неща, които наричаме състрадание, съпричастност, винаги започва от индивида. Не можеш чрез държавата да реализираш своята съпричастност. Не може да казваш, че в държавата има едни хора в неравнопоставено положение и държавата трябва да им помогне. Глупости! Не, тези хора имат роднини. На първо място техните роднини трябва да бъдат съпричастни. Тези хора живеят в квартал. Те имат съседи. Ако съпричастността я няма в семейството, в рода, в квартала, не може да се случи на високо йерархично ниво. Няма как държавният чиновник да изпита състрадание към непознатия от Елхово, например.

– Веднага се сещам за общества, каквито са арменските, еврейските диаспори по света, в които не позволяват някой да пропадне заради външни обстоятелства. Всички си помагат.
– Ето това е усещането за общност. Но за това трябва да си свободен човек.

– Било ли е някого нашето общество такова?
– Абсолютно. До войната и години след това то беше такова, понеже беше селско, патриархално общество. Аз си го спомням през 50-те и 60-те години – то продължаваше да бъде такова. Моят баща беше военен и непрекъснато беше по учения, а майка ми работеше понякога до късно. Никога не съм замръквал на улицата сам. Винаги се е намирал някой съсед да ме прибере със своите деца и да ме сложи на семейната трапеза. Колко пъти това днес се случва и къде се случва? Може би в някое село, край границата.

– Може би като добри изключения.
– Като музейни експонати на доброто. Ето това може да се нарича културен музей.

– Има ли път да се измъкнем от клопката?
– Има, но трябва да събудим човешкото у човека. Трябва да успеем чрез добрия пример да запалим и другите. Но добрият пример не може да оцелее днес, защото той е пренебрегван, недооценяван от медиите. Като започнете от клишето, което се налага непрекъснато – че добрата новина не е новина. Аз лично смятам, че обществото ни се нуждае от добра комуникация за разпространяване на добрия пример, но не като пропаганда. Там, където културата, че всичко се постига с труд, не е унищожена, добрият пример е водеща новина. Нас ни отучиха от тази ценност по времето на социализма. Ти не постигаш нещата с труд, а държавата ти го дава – работата, жилището, колата, почивката, че дори и жената ти одобряват. Ето това не изкоренихме. Хората се научиха да получават, да се нагаждат спрямо тези, които им дават, дори да нарушават правилата, моралните норми. Ти не може да бъдеш свободен човек и да не уважаваш правилата. Погрешно казват, че това сега е анархия. Не е вярно, че анархистът не уважава правилата, анархистът не признава, че някой може да има повече права от него, и не признава, че правата могат да бъдат ползвани срещу другите, срещу тези, които са го отчуждили в обществена полза.
Преди малко говорехме за носталгията към предишното време. Истината е още по-горчива, защото тук не става дума за сантимент. Блянът по онова време, когато държавата е решавала какво да получиш, не е носталгия, това е нихилизъм. Не може да мечтаеш да бъдеш роб.

 

Нашият гост:
Сашо Дончев е роден е в Ямбол на 7 септември 1953 г. Завършва със златен медал „Строителство на газонефтопроводи, газохранилища и нефтобази“ в университета „И. М. Губкин“ в Москва, а след това и „Външноикономически отношения“ във ВИИ „Карл Маркс“. От 1978 до 1991 г. отговаря за изграждането на транзитния газопровод Русия – Турция. Основател и изпълнителен директор на „Овергаз Инк“ и „Овергаз Холдинг“.
Сашо Дончев е един от инициаторите и авторите на националната програма за развитие на газификацията в България, концепцията за развитие на газификацията на България и на проекта за газификация на населените места в България.
Инвестира много в образование, култура и спорт.
Владее английски, руски и полски език.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.