Давид, най-големият от синовете на комит Никола, е водещата фигура в българската политика в периода 971-976 г.

Пред Възраждането ликът на „светия цар“ се явява в „Стематографията“ на Христофор Жефарович, а по-късно и в знакови български църкви

На страниците на „Труд“ неведнъж сме разказвали за цар Самуил и неговата епоха, наричана от наши и чужди учени „Българската епопея“. Звездата на знаменития владетел изгрява заедно с неговите по-големи братя Давид, Мойсей и Арон. Естествено, първото място сред Комитопулите („синовете на могъщия комит Никола“) принадлежи на Давид, останал в традицията като „Свети Давид, цар Болгарски“. В този „епизод“ от нашата поредица се спрем накратко върху личността на един от бележитите българи от десетото столетие.

Анализът на историческите извори показва, че Комитопулите са „клонка“ на Крумовата династия по линия на своя баща Никола, както изглежда, първи братовчед на цар Петър (927-969). Дори и „странните“ на пръв поглед лични имена (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) са характерни за „царското коляно“ след покръстването (864 г.), когато „на мода“ са имената на библейски царе и пророци. След византийската окупация на столицата Велики Преслав и Източна България през 971 г. болярството от незавладените български земи избира временно правителство начело с Комитопулите. Въпреки че традицията слави Давид като „цар български“, Комитопулите не носят царски титли - короната е приета единствено от Самуил, и то след смъртта на цар Роман (979-997). И все пак, именно Давид, тогава около четиридесетгодишен, като най-възрастен е водещата фигура в държавата. Някои учени търсят конкретни центрове, от които всеки от Комитопулите е ръководил част от земите на царството, „изпращайки“ Давид в Преспа. Както знаем обаче, през 971 г. временна столица на България става Средец/София, което се потвърждава и от присъствието на патриарх Дамян в града. Съответно, най-логично е в онези години Давид да е пребивавал именно в днешната ни столица.

Обстоятелството, че през 976 г. загива далече на юг е свързано с конкретни военни действия, ръководени от него, а не с центърът на властта в тогавашна България.

В германските хроники се съобщава, че на 23 март 973 г. (Великден) Отон I Велики приема чужди пратеничества, включително „двама български легати“. Очевидно Давид следва политиката на цар Петър, който осем години по рано (965 г.) изпраща мисия при същия западен император. Търсената подкрепа от Германия, а и от страна на маджарите (унгарците), обаче не се реализира. В крайна сметка, Давид и братята му е трябвало да разчитат на собствените си сили. Независимо от тежкия удар през 971 г., българите замислят контраофанзива, която надхвърля старите предели на царството. Около 975 г. въстават българските славяни в Тесалия и Пелопонес, водени от някой си Балдо. Изследователят Антон Съботинов с основание вижда връзка със замислите на Комитопулите и приемственост с политиката на цар Симеон Велики (893-927). Активността в тази посока е продължена по-късно от Самуил - свидетелство, че Комитопулите следват плановете на своите предшественици от Плиска и Велики Преслав. Във Византия е имало опасения от българска контраофанзива, поради което император Йоан Цимиски заселва във Филипопол (Пловдив) военизирани групи павликяни и арменци от Мала Азия. Отново през 70-те години на X в. известният пълководец Варда Склир е изпратен по долното течение на Вардар, за да запази византийския контрол върху земите в района на Солун.

Изненадващата смърт на Цимиски на 11 януари 976 г., около която се носели слухове за отровителство, води до остра криза в империята. Начело застават малолетните императори Василий II и Константин VIII, но властта е в ръцете на евнуха Василий, извънбрачен син на Роман Лакапин от „... българска робиня...“ Военната аристокрация е недоволна от надмощието на „цивилните“, с което се стига до гражданска война. В тази обстановка Давид и братята му започват своята „апостасия“ (бунт), както се изразяват византийските хронисти. Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор, при който падат скъпи жертви... Уви, първата от тях е именно Давид, последван от Мойсей. Както съобщава Йоан Скилица, Давид е убит от „скитници власи“ в местността Красивите дъбрави между Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. Според някои учени мястото е при днешния албански град Биглищ (Билища), но най-близо до истината е виждането, че става дума за района на Шестево/Шестеово (дн. Сидерохори) в Егейска Македония, родно място на десетки будни българи, сред които е и народната певица Любка Рондова. От селото се открива чудесна панорама към Костур и Костурското езеро, които са на едва десетина километра на югозапад. През 1979 г. при земеделски работи е открит саркофаг с тленните останки на знатен мъж: „... главата му била положена върху издълбан камък, на гърдите имало четири сребърни накита, около кръста личали останки от кожен колан със сребърни токи. При краката пък имало частици от червени ботуши... Цар Давид е бил много висок, около 1, 90 м...“ 
Шестево е на трасето на стар път, свързващ Костур с Лерин (дн. Флорина), съответно с Преспа. Вероятно споменатите власи са натоварени от византийските власти с охраната на тамошния проход, а Давид попада в засада. Очевидно през 976 г. най-големият брат е командвал българските сили на фронт, насочен към Тесалия, от една страна, и Дирахион/Драч (дн. Дуръс, Албания), от друга.

Откритието при Шестево е интересно, но надали това е гробът на Давид. Както е известно от т. нар. Самуилов надпис от с. Герман, недалече от средновековния град Преспа, в изградената там малка църква (през XIX към нея е долепен по-голям храм) през 992-993 г. Самуил поставя мраморна плоча с надпис в памет на своите родители Никола и Рипсимия, и брат си Давид. За съжаление, познаваме само надписа, който днес се пази в Националния исторически музей в София. Църквата не е проучена по археологически път, така че дали тя е семейна гробница можем да гадаем...

Давид, най-големият от Комитопулите, явно се е ползвал с авторитет и популярност. Киевско-руският светец Борис, син на княз Владимир и неизвестна по име българка, носи и второ име „Давид“, а брат му Глеб - „Роман“, каквото е онова на цар Роман. Както допуснахме в книгата „Династията на Крум“, напълно възможно е загадъчната „Болгариня“ да е дъщеря на Давид. Както виждаме, името на известния Комитопул е редом с онези на царете Борис и Роман като една от знаковите фигури на България. През 1016 г. е споменат българинът на византийска служба Давид Охридски, въпреки че не ясно дали е родственик на династията. Още по-интригуващо е, че през 1072 г. по време на въстанието на Георги Войтех като „лидер“ на първенците в Охрид изпъква неизвестният от други източници Борис Давид, който надали случайно носи две „царски имена“...

Още в късносредновековната и особено във възрожденската традиция Давид започва да бъде възприеман като български цар и светец. Така е записано името му в Зографския поменик, запазен в препис от 1591/1592 г. На свой ред ранният български възрожденец Христофор Жефарович (1690-1753), родом от Дойран, поставя „... свети Давид, цар Болгарский...“ в листата на средновековните ни владетели и дори рисува негов портрет в своята „Стематография“ (1741 г.). Паметта за Давид преминава в „Историята“ на Паисий Хилендарски (1762 г.), според когото малко преди смъртта си Давид „... оставил царството...“ на брат си Самуил и се оттеглил в манастир. Подобни разкази откриваме в „Зографската история“ от 60-те години на XVIII в. и онази на йеросхимонах Спиридон от 1792 г. Ликът на „светия цар“ се появява в редица български църкви, като е един от любимите персонажи на Захарий Зограф.

Известното ни за Давид - и като преки данни, и като историческа памет, е важно за вярното осмисляне на миналото на историко-географската област Македония, включително на съвременната република Северна Македония. Никакви „мултиперспективни“ интерпретации и арогантни лъжи не могат да бъдат по-силни от общата ни българска история, от истината за „... свети Давид, цар български...“