Свети Климент и вярата в България

Да се ограничава дейността му само с Охрид и югозападните земи е погрешно

Култът към светеца е грубо и нескопосано „македонизиран“

Повече от 1100 години св. Климент Охридски има съкровено място в нашата култура и национална памет. Надали е възможно да се изброят всички институции и обекти, които имат за патрон големия българин от далечното Средновековие – като започнем от имената на училища, селища и улици в малки и големи селища, чак до първия наш университет – Софийският. След Втората световна война името на светеца се радва на изключителна почит и във Вардарска Македония, днешната независима държава. За съжаление, култът към светеца е грубо и нескопосано „македонизиран“ в пълен разрез с историческата истина. В самото навечерие на Деня на св. Климент (25 ноември) си струва да се вгледаме още веднъж не толкова в живота и делото на един от най-забележителните българи на всички времена, а в онова, което той е означавал и трябва да означава за нас и особено за нашите сънародници в Република Македония.

Нека припомним позабравеното днес стихотворение „Св. Клименте!“ на Иван Вазов – още повече, че то е свързано с голготата на войните за национално обединение. Творбата, излязла изпод перото на нашия национален поет през декември 1915 г., е провокирана от писмо на български офицер, най-вероятно на родения в Охрид полк. Климент Джеров: „Отидохме с другарите ми в църквата „Св. Климент“ и се спряхме пред иконата на светеца. Бедно облечена жена доближи до нас и каза: „Господине, Златният ви доведе да ни отървете от проклети сърби. Ние все на него се молим…“. По щастлива случайност Охрид бе освободен в деня на Св. Климента (25 ноември).

Ето няколко строфи от творбата на „Дядо Вазов“:

Свети Клименте, ний те обичаме,

ти си българин, наш си светец,

в скръб, неволи към теб само тичаме,

свещи палим пред твоя венец.

Ти ни гледаш кат’ жив от иконата,

жив пък наш’те деди си гледал,

цар Борису видял си короната

и величьето старо видял.

Помогни ни - велик в небесата си -

помогни ни, о, духо блажен,

да празнуваме ний свободата си

ведно с твоя светителски ден!

За стиховете на Вазов малко по-късно, след като припомним накратко най-важното от онова, което знаем за св. Климент. Най-известният ученик и продължител на делото на Кирил и Методий е роден около 835 г. В Житието му, написано от архиепископ Теофилакт Охридски на основата на по-стари домашни паметници, категорично е казано, че произлиза „…от европейските мизи, наречени българи…“ и че „… още като млад и крехък..“ е ученик на св. Методий в манастира „Полихрон“ в Мала Азия. Именно там пристига Константин-Кирил, създава азбуката глаголица и с помощта на Методий обучава преводачи от гръцки на старобългарски. Климент е един от тях, участва в работата по първите преводи, а и в т.нар. Хазарска мисия през 860-861 г. Той несъмнено е сред най-активните при подготовката и провеждането на Моравската мисия на Светите братя (863-886 г.). Ролята и заслугите на Климент са оценени още през 868 г., когато е ръкоположен за презвитер лично от папа Адриан ІІ. След смъртта на Кирил (14 февруари 869 г.) заедно с Методий е във Великоморавия и, ако отново се позовем на житието, е един „… от корифеите…“ в Моравската мисия.

След смъртта на архиепископ Методий (6 април 885 г.) и прогонването на учениците му от Средна Европа Климент заедно с Наум и Ангеларий търси убежище в България. „Копнежът по България“, отбелязан недвусмислено в житието на светеца, надали е случаен. Възможно е Климент и двамата му събратя да са били родом от територията на самата българска държава. От друга страна е ясно, че между Методий и княз Борис-Михаил са съществували трайни контакти. Не е невъзможно Климент и други негови събратя да са посещавали и по-рано българската столица Плиска. Пристигането на тримата отци в Белград (дн. сръбска столица, през Средновековието български град), а оттам в Плиска не е неочаквано за българския владетел. Климент и Наум са поверени на болярина Есхач, комуто князът заповядва: „Приеми учителите с всяка почит, докато направим за тях напълно онова, което трябва да се направи...“ Непременно трябва да се отбележи, че Есхач носи титлата „сампсис“ (секретар на самия владетел!), което ясно показва стремежа на българските власти да приложат Кирило-Методиевото дело (азбуката и старобългарския език) не само в църквата, но и за нуждите на държавната администрация.

В Плиска и изградените в нейните околности манастири са създадени благоприятни условия за работата на Климент и неговите събратя. Именно в своя, макар и кратък „Плисковски период“ бъдещият светец създава оригинални творби на църковната поезия, продължава своята дейност на учител, преводач, и т.н. През 887 г. в израз на високо доверие е изпратен от Борис в областта Кутмичница/Кутмичевица в днешна Македония и Албания, където християнизацията е още слаба. Мисията обаче не е само църковна и културна, а и политическа - в югозападните земи Климент укрепва българските позиции с оглед на съперничеството с Византия. Той се установява в град Девол (в дн. Албания), а в интерес на мисията Борис сменя тамошния областен управител! Новият комит Домета помага на видния просветител, поради което и днес развитата от Климент дейност впечатлява с мащабите си. В Девол, Охрид и Главиница са създадени училища, в които за едва седем години са подготвени около три хиляди и петстотин ученици- бъдещи свещеници, учители и служители на различни нива в държавната администрация.

През 893 г. Климент е ръкоположен за „пръв епископ на български език“. Поверен му е църковният надзор на „третата част на Българското царство“. Климент работи най-вече в Охрид, където изгражда манастира „Св. Пантелеймон“, но обикаля и обширните земи, за които отговаря пред църквата и владетеля. Около 910 г., когато умира неговият събрат Наум, Климент отправя молба до цар Симеон да се оттегли от поста си. Царят разубеждава светия отец, като го моли горещо да не прекратява пастирската си мисия. Този фрагмент от житието води до хипотезата на проф. Анчо Калоянов, че за известно време Климент е заемал най-високия пост в църквата- този на български архиепископ. Ако това е така, неговото официално средище е била столицата Велики Преслав, съответно, и дунавският Дръстър (днешна Силистра), като древно огнище на вярата. Нека това не ни обърква, защото и днес има „двойни епархии“, каквато е Варненско-Преславската. Така или иначе, да се ограничава дейността на Климент само с Охрид и югозападните земи е погрешно. Още нещо, големият книжовник има водеща роля при създаването на кирилицата- българската азбука, която постепенно измества глаголицата.

Св. Климент умира на 27 юли 916 г. и е погребан в манастира „Св. Пантелеймон“. Мощите му векове наред се пазят в църквата „Св. Богородица Перивлепта“ в Охрид. Днес са положени в храма на негово име, изграден в мястото Плаошник в старопрестолния град. Черепът на светеца през ХVІІ в. е отнесен в манастира „Св. Йоан Предтеча“ край Бер (Верия, днес в Гърция), а през последните десетилетия няколко пъти е излаган за поклонение в България. Частици от мощите на св. Климент се пазят в софийския храм „Св. Седмочисленици“, в Бигорския манастир, в църкви в Скопие, Пловдив, Рим… Църквата отбелязва паметта на Климент на 25 ноември и в деня на успението му (27 юли). Както е известно, този Климентов ден се превръща в празник на Светите Седмочисленици.

Да се върнем отново към случката, вдъхновила Иван Вазов, и затрогващите думи на скромната охридчанка. Разбира се, прозвището „Златния“ няма връзка с понятието „Златен век“, навлязло в историческата и литературната наука по-късно. По-важното е, че македонските българи са свързвали светеца не само с църквата и книжнината на български език… През цялото съществуване на автокефалната архиепископия „… на Охрид и цяла България…“ – от 1019 до 1767 г., светецът е неин своеобразен патрон и сакрална връзка с времето на свободното Българско царство. Онова, което можем да разберем от конкретната история, вдъхновила Вазов, а и от други случаи, е че св. Климент е възприеман от македонските българи като олицетворение на самата България. И, което е още по-показателно- на вярата им в българската държава и нейната освободителна мисия. Затова през есента на 1915 г. нашите сънародници виждат във факта на освобождението на Охрид точно в деня на св. Климент знак от Бога! Как тогава бихме могли да „делим“ или пък да „отстъпваме“ на някого светеца, който е един от най-ярките знаци на България?

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи