Сид Филд - един от апостолите на американската драматургия вече и у нас

Наричат Сид Фийлд гуру на всички сценаристи. Бестселърите му „Киносценарият“, „Наръчник на сценариста“ и „Сценаристи, решете проблемите си“ са приемани като библии във филмовата индустрия. Претърпели са вече по 40 издания и са задължителни учебници в престижни курсове в над 400 колежа и университета в Америка. Популярни са и по света с преводи на 29 езика. Фийлд е първият от Американската асоциация на филмовите сценаристи, влязъл в престижната Зала на славата. Води семинари за писане на филмов сценарий в много страни на Южна Америка, Европа и в Южна Африка.

Следващата седмица се навършват три години от смъртта му. Той и Джон Маккин (автор на друго евангелие в драматургията - The Story) от години доминират на този специфичен пазар. Мнозина ги наричат фашисти на драматургията, защото се опитват да вкарат всяка история в много строги рамки. Истината е, че ако българските кинодейци започнат с книга като тази, която днес представям, щяхме да гледаме много, много по-хубави български филми. В крайна сметка това, което най-много липсва по нашите екрани, са добре разказаните истории. А това е занаят.

На 14 октомври излезе от печат „Киносценарият. Основи на киносценаристиката”, уникален по своя обхват труд, посветен на изкуството и занаята на писане на сценарии.

„Киносценарият. Основи на киносценаристиката“ (превод Надя Баева, 408 стр., 30 лв.) се превръща в мигновена сензация и гореща тема на обсъждания в киносредите още с първото си издание. Според автора писането на филмов сценарий е творчески процес, който може да бъде научен. Филмите са комбинация от изкуство и наука. Технологичната революция буквално промени начина, по който виждаме филмите, съответно промени и начина, по който пишем сценариите за филми. Но каквито и промени да са направени в реализирането на материала, естеството на писането на филмови сценарии си е същото, каквото е било винаги: филмовият сценарий е история, разказана с картини, с диалог и описание и поставена в контекста на драматична конструкция. Това е изкуството на визуалното разказвачество. А както знаем, „един режисьор може да вземе чудесен сценарий и да направи от него чудесен филм, може да вземе чудесен сценарий и да направи ужасен филм, но не може да вземе ужасен сценарий и да направи чудесен филм.”

 

24-kareОткъс

Сид Фийлд. „Киносценарият“

- Да кажем, че си в кабинета си... Хубавка стенографка, която си виждал преди, влиза и ти я оглеждаш... Тя си сваля ръкавиците, отваря чантичката си и я изсипва върху бюрото... Има две монети от по десет цента, една от двайсет и пет и рекламно кибритче. Оставя двайсет и пет центовата монета на бюрото, двете десетцентови връща в чантичката си и отнася черните си ръкавици до печката... Точно тогава телефонът ти започва да звъни. Момичето го вдига, изрича „Ало“ и слуша, а после заявява натъртено: „Никога в живота си не съм притежавала черни ръкавици“. Затваря телефона... Внезапно ти се оглеждаш и виждаш в кабинета мъж, който наблюдава всяко движение на момичето...

- Продължавай - рече усмихнат Боксли.

- Какво става нататък?

- Не знам - отвърна Стар. - Просто творях кино.

„Последният магнат”, Ф. Скот Фицджералд

През лятото на 1937 година прекаляващият с алкохола, затънал в дългове и в плен на задушаващата хватка на депресията Ф. Скот Фицджералд се мести в Холивуд в търсене на ново начало и с надеждата да преосмисли себе си, като пише за киното. Както се изрази един приятел, авторът на „Великият Гетсби“, „Нежна е нощта“, „Отсам Рая“ и незавършения „Последният магнат“, може би най-великият американски писател, е търсел избавление.

През двете години и половина, които прекарва в Холивуд, приема занаята на писане на сценарии „много сериозно“, както твърди един от авторитетните изследователи на Фицджералд: „Сърцето ти се къса, като виждаш колко много усилия е вложил в това.“ Фицджералд подхожда към всеки сценарий, все едно става дума за роман и често съставя дълга предистория за всеки от основните герои, преди да е написал на хартия и една дума диалог.

Въпреки цялата подготовка, която влага във всеки ангажимент, обсебен е да открие отговора на въпроса, който не спира да го преследва: „Кое прави един сценарий добър?“. Били Уайлдър сравнява Фицджералд с „велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, че водата да потече по тях“.

По време на престоя си в Холивуд непрестанно се мъчи да открие „баланса“ между изричаните думи и наблюдаваните картини. По това време името му се появява в екранните надписи само веднъж - адаптира романа на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“ (с участието на Робърт Тейлър и Маргарет Съливан), но Джоузеф Манкевич в крайна сметка пренаписва сценария. Работи по преработките на няколко други произведения, в това число прекарва една катастрофална седмица работа върху „Отнесени от вихъра“ (забранено му е да използва думи, които не се появяват в романа на Маргарет Мичъл), но след „Трима другари“ всичките му проекти завършват с провал. Един от тях, сценарий за Джоун Крофорд, наречен „Изневяра“, остава незавършен и поръчката му отпада, защото засяга темата за прелюбодеянието.

Фицджералд умира през 1941 година, докато работи над последния си недовършен роман „Последният магнат“.

Умира с убеждението, че се е провалил.

Винаги съм бил заинтригуван от живота на Ф. Скот Фицджералд. Онова, което ме вълнува най-много, е, че непрестанно е търсел отговора на въпроса кое прави един сценарий добър. Смазващите му лични обстоятелства - настаняването в психиатрично заведение на жена му Зелда, непосилните му дългове и стил на живот, прекаляването му с пиенето - са подхранвали несигурността му по отношение на занаята писане на сценарии. И не се заблуждавайте: писането на сценарий е занаят, занаят, който може да бъде усвоен. Въпреки че той е работел изключително усърдно, бил е дисциплиниран и отговорен, не успява да постигне резултата, към който се стреми така отчаяно.

Защо ли?

Не мисля, че има само един отговор. Но след като четох книгата му и други записки и писма от този период, струва ми се ясно, че той никога не е бил напълно сигурен какво точно е сценарий; все се чуди дали го „прави както трябва“, дали съществуват определени правила, които трябва да следва с цел да създаде успешен сценарий.

Писането на сценарий е занаят с ясни очертания, изкуство с точни рамки. С годините съм прочел хиляди и хиляди сценарии и винаги търся определени неща. Първо, как стои на страницата? Има ли много бели полета, или пък параграфите са прекалено гъсти и масивни, а диалогът прекалено дълъг? Или дали не е в сила точно обратното: дали описанието на сцената не е твърде оскъдно, а диалогът прекалено рехав? И това е още преди да съм прочел една дума; просто проверявам как „изглежда“ на страницата. Ще се изненадате колко много решения в Холивуд се вземат според вида на сценария - така можете да прецените дали е писан от професионалист, или от някой, който още само има амбиции за това.

Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате „Бяла шоколадова мечта“ в близкото кафене. През миналата година в Американската писателска гилдия са регистрирани общо седемдесет и пет хиляди сценария и четиристотин или петстотин от тях са заснети. Какво прави един сценарий по-добър от друг ли? Има много отговори, разбира се, защото всеки от тях е уникален. Но ако искате да седнете и да прекарате между шест месеца и една година в писане на сценарий, първо трябва да сте наясно какво е сценарий - какво е естеството му.

Какво е сценарий? Дали е ръководство или план за създаването на филм? Или може би е поредица от картини, сцени и епизоди, сглобени в едно посредством диалог и описание също като перли на огърлица? Може би е просто пейзажът на някой сън?

Коментари

Задължително поле