ВМРО: Категорично заставаме срещу подготвяната т.нар. Национална стратегия за детето

Студенти от ВТУ протестираха срещу допълване на квотата им в Общото събрание

Доналд Тръмп: Конгресът не може да ме свали от поста

Нанесоха побой на общински охранител при опит за палеж на частна пералня

СГС потвърди присъдата на Константин Каменаров от 1 година и 3 месеца затвор за шофиране с 1,6 промила алкохол

Осъдиха Северин Красимиров на 30 години затвор

Стартираха консултациите за Общинска стратегия за развитието на културата 2019-2029

Ученици събраха 9000 лева за бездомни кучета

Зам.-министър поема биопроизводството, плодовете и зеленчуците

Григор в битка за топ 50

Национален координационен съвет контролира морбилито, болните са вече 463

Съдът в Кърджали върна шофьорската книжка на Лютви Местан

Фенове и ръководства на „Ботев“ и „Локо“ (Пд) на среща в Общината за Голямата къща

Вицепрезидентът Илияна Йотова: Свръхрегулациите удавиха идеята за Европа

Двама влизат в затвора за обир на бензиностанция в Лясковец Апашите се маскирали, пребили служителя и отмъкнали 2140 лева

Славчо Красински – един „ренегат“ Прозвището си талантливият писател получава, защото скъсва с левите идеи

За пореден път показваме “гениалното” си умение да живеем без истински първенци, да отритваме естествени водачи

Славчо Красински /1908-1984 г./ с рождено име Венцеслав Кръстев се е сдобил с некрасното прозвище “ренегат”.

Което в 30-те години на ХХ век получават отреклите се или напусналите комунистическите идеи. След 9.ІХ.1944 г. неприятната думичка става клеймо, следващо докрай притежателя си като зла съдба.

Славчо Красински е най-видният носител на ренегатлъка, защото тогава е най-талантливият писател, скъсал с лявото. В 1929 г. излиза първата му книга – стихосбирката “Вистрел”. Далеч преди това той вече е бил посветен в левите идеи. Баща му Генко Кръстев е един от водачите на въстанието през 1923 г. След потушаването му емигрира в СССР, където е лидер на българската емиграция в Украйна. През есента на 1941 г. става жертва на последните Сталинови репресии до края на войната в 1945 г. Размирният син също участва в бунта и попада в ареста. Спасява го дядо му, опълченец от 1877 г., носител на високото руско бойно отличие Георгиевски кръст. Според българския военен устав всички с пагони трябвало да козируват на кавалера на ордена. Дядото нахлул при офицера, чието прозвище Черния капитан говори за ролята му през септември 1923 г. Но и той се стъписал пред дръзкия старец. Става, козирува и след кратък разговор предава внука да бъде довъзпитан от опълченеца. Който за парлама го подкарва с няколко шамара. Поетът тогава не е е бил навършил 18 години, но непълнолетието нямало да го спаси.

През 1925 г. Красински е арестуван в София след атентата в църквата “Света Неделя”. Дали е било заради реална политическа дейност или вече е влязъл в списъка? Така и той става част от неизменната родна “номенклатура” на неприетите и гонените от всеки режим. Но и в 1925 г. пак се радва на щастлива развръзка – неизвестно и необяснимо защо.

При излизането на “Вистрел” лявата критика го посреща като новия Смирненски. Друг на негово място би се задоволил да бъде лидер на сериозно крило от българската литература. Но Сл. Красински е като големите ни поети – чисто проба творец, който се хвърля в дебрите на живота, за да разпалва в себе си пламъка на сътворяването. А това по принцип значи и непринадлежност към тези, които си мислят, че им принадлежиш.

Греховете му според догматиката на 30-те години са и творчески, и житейски. Той се влюбва и се жени за генералска дъщеря. Но ужасът на бившите му съидейници идва и от това, че кум му става Александър Цанков. Професорът, оглавил преврата от юни 1925 г. и дълго наричан Кръволок. Но съм убеден, че Сл. Красински не е преследвал социално благополучие, а е следвал любовта си. Няма да забравя как в края на живота си, деликатно издебвайки отсъствието на втората си жена, артистка от Врачанския театър, споделяше огромната си обич към покойната първа жена. Като не забравяше да похвали и грижовната Венета. Но думите му за нея изглеждаха като пепел от другаде горяла жар.

Творческата му “изневяра” е скъсването със социалната и бунтарската тематика в стиховете. Като в някои от тях се прокрадва и мотивът за раздялата с младежките идеали, обагрен с носталгия и себеирония. Капак за клеймото “ренегат” Сл. Красински си извоюва със сътрудничеството си в сп. “Златорог”, започнало в началото на 30-те години. Такова нещо левите тогава са определяли като тежък идеен грях. Макар че мнозина от тях да са се стремели да попаднат на страниците му. Винаги предизвикателен с поведението си, с идейния си поврат Сл. Красински става една от скандалните литературни фигури на 30-те години на миналия век.

Но, докато така се формира обществения му образ, той с много по-малко шум създава и литературния си. Най-привлекателните черти от него откриваме в поетичните сборници “Пролетен гост” /1932 г./ и “Зелени облаци” /1938 г./ и в романа за юноши “Животът на трима ученици” /1939 г./. Много десетилетия вече се правим, че тези книги не са сред литературната класика и че авторът им не е сред големите писатели на 30-те години. И не само в тях. А и много време се правим, че тълкуваме творчеството му. Което съотнасяме към подражанието или следването на поезията на Сергей Есенин. Свещената простота, правеща се на свещена ученост, умира да намира аналогии там, където ги няма. Нерядко с цел да омаловажи българския автор. Вместо анализ и оценка – хоп, сравнение с авторитет, което звучи като укор или потупване по рамото. А поезията на Сл. Красински се явява едно от ярките представителства на българската идентичност.

Българинът, смятан за чужд на християнската мистичност и за това – нехристиянин, всъщност благоговее пред всемогъществото на мирозданието, което го е направило вярващ. Бог не му се явява само като творец и създател на морализаторски текстове и забрани. Той му се показва като обгърнала го цялостност, която и хармонизира личността и поведението й. Наречете това български модел, страст към хармония, но то винаги си остава най-характерното за нас. И несъмнено Сл. Красински притежава духовно-словесната мощ да го изобрази. А “Животът на трима ученици” е роман за безкрайните пакости и въображение на възмъжаващите деца, в който писателят гради сюжета си и чрез опита на своето юношество.

Раздразнението от дамгосването довежда Сл. Красински до литературен отговор. Пише и публикува сборника с разкази “Пропаднали революционери”, чиито сюжети е взел от собствени преживявания, споделяния и наблюдения. Макар и издадени и след 1989 г., те останаха встрани от аргументацията на пропагандата за морална недостатъчност на носителите на Идеята. Обяснението е литературно невежество във всичките му форми. Ала такова не е липсвало на властвалите след 1944 г. Сл. Красински е един от първите изпратени в познатите му от 1925 г. килии. Според публикувани след 1989 г. документи той не се е бил държал достойно. Не одобрявам съдничеството. И затова винаги съветвам обществените “прокурори” да се поставят на мястото на обвинените от тях. Та тогава да съдят. За мене винаги е важен крайният резултат. А за Сл. Красински той е: писателят не става довереник на властта и не прави компромиси с творчеството си.

Но и ще разкажа предадената ми от него история от ареста, неописана от документи. В пълната с интелектуалци килия един писател намира скрито в сламеник писмо. То е било писано от осъден на смърт за политическа дейност преди 9.ІХ.1944 г. Човекът разказвал за разкриването и залавянето си и посочвал името на предалия го съидейник. Между арестантите се разгорял спор. Повечето от тях искали да унищожат писмото, обобщавайки: “Какво ни интересуват тия комунисти”. Разбираемо за времето на крайно противопоставяне, за натрупаната горчилка и злост. Впрочем на такива думи се наслушахме и в днешното противопоставяне: “Какво ни интересуват другите”. Сл. Красински се запънал: “Човешки съдби са. Това е завет на осъден на смърт.” Спечелил спора и предал писмото. Тълкувайте както си щете историята, но не я обяснявайте като опит да отърве кожата. Той просто не знаеше как се прави това.

Не му е било леко и след поредното спасение. 9.ІХ.1944 г. разполовява живота му и календарно. А написаното от него в новото, двойно по-дълго за творчество време, е доста по-малко от сътвореното през младостта му. Вярно, и стиховете му са все така талантливи, и драмите “Фиданките цъфтят” и “Чутна Яна” са имали своя успех. Но сред новите литературни лъвове на него са му посочвали място в периферията. Дори също недолюбваният му връстник Атанас Далчев е бил по-тачен. Като че за пореден път показваме “гениалното” си умение да живеем без истински първенци, да отритваме естествени водачи. Просто вече не знам как някой изгонен може да бъде върнат на полагащото му се място в литературата. А трябва, трябва…

Oткъси

ЗВУЧИ ДЪЛБОКО
из полето най-хубавия стих в света
стиха на слънцето, поета
на нашта пролетна земя.

Ечат разбойнишки дъбрави,
реки и птици, и цветя
прииждат, пеят, възвестяват
победата на пролетта.

Така и аз в живота влезох
ведно със всички цветове
и тази слънчева поезия
донесох в свойте стихове.

Раззеленелите полета
блестят вдън моите очи
и върху устните ми свети
меда на мойте младини.

Не слушам критики, ни книги
и всичко ми е все едно —
тъй както съм роден, пристигам
по-прост от мирис на сено.

И вашто глупаво приличие
не искам и да знам дори —
сърцето ми в пожар лиричен
гори — и нека изгори!
• • •
КЪМ ЗАЛЕЗА върви по здрача
една усмихната жена,
на позлатените клепачи
играят капки светлина.

Върви и гледа как пред нея
блести избистрената вис –
от радост устните u греят
като намокрен, пресен лист.

Белеят в здрача рамената,
плътта ухае и зове –
червени макове в житата
люлеят жадни цветове.

Угасне в сенките и мине
отново в блесналия път –
след нея тишината синя
дъхти на топла, млада плът.

И бавно гаснат висините,
шумят уханни тъмнини
като водите, във които
се къпят влюбени жени.

И класовете шепнат в здрача
на всеки пътник из нощта
как мина с грейнали клепачи
една усмихната жена.
• • •
ЗАДИМИ ЕСЕНТА из полето,
заприказва по листите дъжд —
самотата заседне в сърцето
и ме сдави скръбта изведнъж.

В тези дни мълчалив и унесен
над преляната чаша седя
и си спомням забравена песен
за раздялата и любовта.

И заливам за тебе, о, младост,
и за нашите селски моми,
дето устните с медна услада
ми поднасяха вечер сами.

И над спомени поглед отпуснал
вече пия за всичките тях —
дето помня със топлите устни,
дето гюмня със топлия смях.

Дето жадно целувах тогава
и под дъжд, и под мрак и луна
и които отдавна забравих
ни по своя, ни тяхна вина.

И за вас, мои стари другари
и превърнати в кръвни врази —
имената ви тъжно повтарям
и сърцето така ме боли.

А последната вдигам и пея
за прекрасните внуци след нас,
дето не като нас ще живеят
сред печални и зли времена!

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.