Напоследък ние свикнахме да се радваме на половината от истината

Някои историци, чиито разкази бяха предпочитани от телевизиите, проявиха завиден „европеизъм“

Нямаме мярка нито в отхвърлянето, нито във възхваляването. Сега, покрай „Завръщането на Фердинанд“, чувствителен превес взе второто.

А аз се сетих за една презабавна история. Работех във вестник „Литературен фронт“ и един ден колеги ме заведоха да видя тъй наречения „Ловен павилион“ на Фердинанд в Ситняково. По онова време, в началото на 70-те години, имотът се стопанисваше от Съюза на писателите, беше една от популярните тогава „творчески бази“, които се ползваха предимно от елита на различните творчески съюзи.

Павилионът не беше нещо особено, според днешните стандарти, като изключим една подробност, направо невъобразима, сякаш излязла от роман на Маркес. В банята на царя висеше снимката на някаква жена и един известен писател, на който му беше дошъл реда да твори в „базата“, заговорнически ми подсказа, че това е Султана Рачо Петрова. Любовните афери на въпросната дама са добре известни, аферите на Фердинанд – също, но чак пък да окачи портрета й в банята си беше изключено.

След първоначалния шок се сетих, че това е нагласено от някой шегаджия от писателския съюз, мотивиран от желанието да не се забравя Историята или поне онова, което се беше случвало във въпросната баня.

Дърварско опозоряване на Фердинанд - ще каже някой и ще бъде прав, стига да бъде също толкова критичен и към изпълненията на късните царедворци около „Завръщането“. Само дето не издадоха декрет, с който да се забрани всяка критична дума за Фердинанд.

Някъде срещнах твърдението, че имало много млади хора по време на церемонията във Врана и това било радостно. Така е, напоследък ние свикнахме да се радваме на половината от Истината.

Това подведе дори и Симеон/“Внучето“, който наруши собственото си правило, че „Господар е мълчанието“ и каза пред камерите нещо, което е много рядък израз на неовладяност от негова страна: надявал се „Завръщането“ да сложи началото на тъй жадуваното Единение Българско.

Най-малкото на Симеон му отива да говори подобни нелепости, но екзалтацията на момента може би го е подвела. 

А самото „Завръщане“ подсеща за нещо важно: след като Фердинанд - Царят Отец или Старият Цар, както са го наричали в семеен кръг - абдикира, той никога повече не е допускан да припари в България – и то от собствения му първороден син.

Интересно, след „Завръщането“ в социалните мрежи много често се срещаше следния коментар: „Защо Фердинанд не е бил допуснат да се върне в България през 25-годишното царуване на синът му Борис Трети?“

Една от причините, може би най-важната е, че Борис със сигурност далеч по-добре е схващал българския манталитет и е бил наясно, че една амнистия на Фердинанд сериозно ще накърни амбицията му да бъде приеман като „народния“, достъпния цар - което е постигнал в немалка степен.

Може и така да бъдат видени нещата в тази династия: единият/Бащата е пленник на мечтата за Византия/Цариград, ако използваме заглавието на книгата на граф Мадол - а синът е пленник на мечтата/мита за народния цар.

Първата мечта бе платена скъпо и прескъпо от българското племе, а нейната цена ще нараства и още – и заради безпаметството на днешните поколения.

Поколения от посрещачи – включително и на всевъзможни лъжи.

Някои историци, чиито разкази бяха предпочитани от телевизиите, проявиха завиден „европеизъм“ – сякаш изобщо не си спомняха, чия мегаломания предизвиква „Денят на престъпното безумие, 16 юни 1913 година.

Ще дочакаме ли Завръщането на Паметта за жертвите на това безумие?

Изкушавам се да поднеса някои подробности от книгата ми „Разговори със Симеон Втори“, които се отнасят до Стария Цар.

- Говори се, че Фердинанд е идвал след абдикацията си два-три пъти в България?
- Дядо Фердинанд? Никога.
- Достоверно ли е това?
- Абсолютно. Дядо Фердинанд никога не се върна… Да ви кажа, че между дядо ми и баща ми остана едно особено чувство. Дядо ми никога не намираше, че синът му беше на нужната висота и му остана известна горчивина. И винаги казваше, че няма да се върне. А баща ми беше наистина толкова лоялен син във всяко отношение. Но си останаха, дето се вика, Старият Цар и Царят…
- Защо Фердинанд смяташе, че баща Ви не е на висота?
- Не знам, това е въпрос на отношения между баща и син. Кой знае? Явно е, че баща ми имаше съвсем друг мироглед и държане и може би беше много по-популярен и поне по-обичан. Дядо ми има друга функция, в друг исторически момент. Но е факт, и от мама го знам, че е имало известни търкания, без никакъв външен предлог… Дядо почина през септември 1948-а. И ми остави много работи от Кобург, и спомени, и архивата, която аз подарих на Станфордския университет…
- Какво имаше в архива – най-интересното за нашата историография?
- Доста работи от началото на царуването на дядо, документи за двете войни – Балканската и Първата Световна, кореспонденции. Но не нещо колосално, в смисъл, да сме намерили невероятно важни неща – за историята… Помня някои смешни забележки на дядо ми, който беше доста циничен – даже съм се смял гласно – в полето на някои рапорти и писма, с едни такива съкрушителни оценки за някои от неговите сътрудници. 
Последният ден, преди да напусне Врана, дядо се разхожда в градината и вижда един от старите ни градинари. И градинарят му казва: „Ваше величество, толкова Ви обичаме, толкова ни е тъжно“. А той взема една малка есенна ябълчица и му я слага в устата, без да каже нито една дума. И си продължил… Вие знаете много добре, че толкова не го обичаха, нали. И той е искал да покаже, че не му вярва на градинаря. 
А пък баща ми веднъж го държал цяла нощ под арест в двора, заедно с чичо Кирил, съвсем млади били още. Те имали един австрийски учител, възпитател, който не говорел български. А на дядо ми адютантът в този момент бил генерал Никифоров. И баща ми и чичо ми казват на тоз австриец: „Утре е рожденият ден на генерала и на вечеря трябва да станете и да му направите един тост, ама на български, за да види, че вече сте съвсем асимилирани.
Австриецът е възхитен от тази идея. Сядат и почват да го учат как да направи тоста. Моментът идва, става австриецът, всички стават: „Наздраве, дружина, за Никифорова кратуна!“ Един човек, който не знае какво казва, мисли си, че е нещо много хубаво. Всички пребледняват, дядо ми прихва от смях, ама веднага разбира каква е историята. И двамата три дена под арест в двора, под оръжие и да се извинят на Никифоров, който си подал оставката…

(Ей така са ни европеизирали…)

През 1990 година, когато са водени разговорите от книгата, Внучето доста отчетливо се дистанцира от Фердинанд – и това бе разумно, понеже трябваше да убеди Народа, че споделя оценката му за виновника за националните катастрофи. 
Трябваше да му се продаде успешно.

От отговорите на Симеон става ясно, защо Фердинанд не е имал никакъв шанс да се върне в България – и няма защо сега да преживява, донейде театрално, че Завръщането се случва десетилетия по-късно.

Толкова е глупаво това, което Кирил Петков е направил край парапета, че човек може да си помисли, че е нарочно.

Пак се сещам за онази снимка в банята на Царя. Сега пък покрай ПростоКиро – той, разбира се, е дребен митоман в сравнение с Фердинанд, дори едва ли знае, какво означава митоман.

Тия дни се отпуснал на сексимпровизации: защитил Асен Василев, че не е гей, не забравил и Лена, която лекомислено опозори край онзи сладострастен парапет – опозори я като нетърпелив ученик, на когото му е за първи път да бърка под нечия пола. 
Всички видяха упражненията на Кирчовата шавлива ръчичка. Днес обаче той вече е убеден, че нищо подобно не се е случило, че няма нищо общо с въпросната ръчичка.

Изобщо не схваща, че далеч надминава онази дивотия със снимката в банята – защото той пък разлепи една снимка в многохиляден тираж.

Толкова е глупаво това, което е направил край парапета, че човек може да си помисли, че е нарочно – вижте ме какъв съм пич, дори пичага, бъркам, където си искам - и то в специално изпълнение за пред камера.

Не преувеличавам – той бръкна направо в разума на държавата.

И на други места също, та ще се поколебае пред някакви женски гащи.

В банята на царя висеше снимката на някаква жена и един известен писател, на който му беше дошъл реда да твори в „базата“, заговорнически ми подсказа, че това е Султана Рачо Петрова.