Софийската гара - пример за национален нихилизъм

Софийската гара в началото на ХХ век.

Старата сграда е на двама чешки и един български архитект, а в градежа участват италиански майстори

Открита е на 12 август 1888 г., и е най-внушителната на Балканите

С багери и бомби е загробвано историческото наследство на България. От простотия или лакомия. Да бутнеш старината и вдигнеш нещо лъскаво, от което да печелиш. Подуенската гара по чудо оцеля. Сега дори ще я реставрират!

Не е така с Централната софийска. Тя е свидетелство за национален нихилизъм. На мястото на сегашното безлично построение помним един шедьовър на архитектурата.

Старата гара е дело на двама чешки и един български архитект. В строежа участват италиански майстори. Открита е на 12 август 1888 г., когато на перона пристига международният влак от Лондон през Париж. По онова време тя е най-внушителната на Балканите.

“Когато чужденецът влизаше в столицата, откъм гарата, която беше още нова, прясно боядисана, с малка градинка на площада и в нея малък бюфет и оркестър с физхармоника, в дясно от градинката той виждаше голямо неравно поле, по което пасяха стада овце”, описва пейзажа един съвременник.

Постепенно полето се застроява, а гарата служи вярно и при социализма. Тогава е издигнат лозунга “С миналото няма да построим бъдещето!” Негов автор е Григор Стоичков. Бивш работник, той е свикнал да върти кирка и лопата. На 23 февруари 1971 г. удря първата копка на новата гара, после нарежда поетапно събаряне на старата. Последната тухла пада на 15 април 1974 г.

Мъките на историческото наследство тръгват още от Възраждането. Османлиите сриват крепостите във вътрешността на страната, за да не ги използва въстаналото население. Оставят само онези по границите на империята, какъвто е случаят с Видинската. Онова, което по случайност оцелява, е доразрушено от самите българи.

Простолюдието използва руините като кариери за строителен материал. Забива кирки в антични твърдини, кърти мраморни блокове от прабългарски дворци, товари каруци с тухли от византийски градежи. С тях вдигат жилища, плевни и отходни места. В стените на възрожденски къщи са вградени дори тракийски релефи.

В Хисарската крепост например зеят рани. Дупки, чиито автори са обитателите на съседните села Веригово, Момина баня и Миромир. Със средновековния строителен материал те са облагородили своите паланки.

Търновската крепост е разрушена до основи още в първите десетилетия на игото. Оцелява само централната порта, за да дочака своя палач след Освобождението. Това е кметът на града Иван Вителов, който подготвя обявяването Независимостта на България.

През септември 1908 г. кметът мери с шивашки метър портата на Търновград. Преценява, че каляската на княз Фердинанд не може да мине през нея. “Да се бутне!”, нарежда градоначалникът. Като вижда какво е сторил, Фердинанд се хваща за главата. Той е отраснал сред европейски старини и знае да ги цени. “Защо го направи?”, пита князът Иванчо. Оня си гризе ноктите и мънка…

Простотията е заличила много от лицето на националната ни история. Ярък пример е Карлово. Градът на Левски не въстава през април 1876 г. и не е изпепелен. Неговата драма е през Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Тогава масово клане обезлюдява Карлово. Над 900 българи падат под ятагана и увисват на бесилото. Трагедията е запомнена като Страшното.

След Освобождението в Карлово прииждат пришълци от околните села. Същите като ония в Хисаря. Те нямат нищо общо с просветителя Райно Попович, нито с първия журналист Иван Богоров. Не са от соя на благодетелите Христо и Евлогий Георгиеви.

Бедни духом люде, за които възрожденското огнище не значи нищо. По-късно мутираха в комунисти. Бутнаха Караивановият хан, в който се е укривал Васил Левски. Събориха Часовниковата кула, защото пречела на градския рейс да завива.

Взривиха Араповският мост, за да опънат асфалтово платно. Като дете, цяла нощ слушах гърмежа на бомбите. Строен е от ученици на Колю Фичето, майстори, каквито отдавна няма по нашите земи.

След 9 септември 1944 г. съветски архитекти прекрояват центъра на София, а машините го разорават повече от бомбардировките. “Теренът на бъдещия строеж представляваше хаотична картина. Багери, булдозери и камиони кръстосваха в едно пространство, изпълнено с дълбоки ями”, разказва археоложката Магдалина Станчева. Първо е вдигнат колосът на Партийния дом. После израстват Министерският съвет, Държавният съвет, хотел “Балкан” и ЦУМ. “Тогава на Археологическия институт не бе разрешено нито да удължи времето за разкопки, нито бе допусната мисълта за промяна на проектите, за да се запази нещо от откритото”, свидетелства проф. Станчева.

Едно свежо утро на 1977 г. София осъмна без сладкарница “Цар Освободител”. Отворена през 1908 г., през нея е минавал пътят на литературната слава. “Събираше се все културна публика, предимно писатели и хора на писателската и артистичната бохема”, спомня си коренячката софиянка Райна Костенцева.

Там е Яворов, допива си кафето и дописва “В полите на Витоша”. Елин Пелин и Александър Балабанов обсъждат последния разказ на класика от Шопско. В ъгъла е самотникът Йовков, който не иска да му досаждат. Легендарното средище се е намирало на бул. “Цар Освободител” и “Г. С. Раковски”, ъгъла срещу Военния клуб. След народната победа е преустроено в картинна галерия. Варварски беше разрушено през нощта от бригада багеристи.

Какво прави Националният институт за паметниците на културата? Има дълбоки подозрения, че е съпричастен към издевателствата. С дружни усилия например чиновниците загробиха един от най-големите амфитеатри в границите на Римската империя.

През 2004 г. при изкопни работи на ул. “Будапеща” пак багери удариха в зидовете на антична постройка. Археолозите установиха, че това е Сердикийският амфитеатър, който търсят от десетилетия. Той е построен в края на ІІІ и началото на ІV век по времето на император Диоклециан. Овалната арена е с размери 60,5 на 43 метра, местата са за около 25 000 зрители. Фасадата наподобява тази на прочутия Колизей в Рим.

Внушителното съоръжение се показа точно зад сградата на института. Той има власт да забранява строеж върху разкрити археологически обекти. Вместо да приложат буквата на закона, служителите се направиха на ударени с гладиаторски боздуган. Получиха амнезия!

Столичната община също си затвори очите. Главният архитект нямаше време, умуваше как да премести лъвовете от едноименния мост, за да построи на тяхно място метростанция. И докато цялата компания се ослушваше, над античния амфитеатър щръкна лъскав хотел. В мазето сега са изложени няколко камъка, около които мирише на манджи и бира.

 

До 1933 г. на нейното място стърчи клозет

Как е спасена къщата на Левски

В Карлово пристига пи­онерът на нашето кино Ва­сил Гендов, ще снима филм за Васил Левски

Архитект на нуж­ника е първи братовчед на Апостола

Българинът обича да кляка върху историческата си памет. В различни епохи като нужници са омърсявани мавзолеят на княз Александър Батенберг и този на Георги Димитров.

Най-крещящият пример за “отходната философия” на нашенеца е родната къща на Васил Левски. Преди да бъде възстановена, на нейното място е стърчал клозет.

Резилът лъсва през лятото на 1933 г. Тогава в Карлово пристига пи­онерът на нашето кино Ва­сил Гендов. Ще снима филм за Васил Левски. Старец му показва дома на Апостола. Полусъборен дувар и останки от стена са оцелели от времето на игото. Половината имот е сметище, другата поло­вина е обсебена от съседи­те Чардаклиеви.

“Ето там - сочи дядото, - зад оградата, където се вижда малката дървена постройка, е точно място­то, където се е родил Лев­ски. Идете и вижте какво е построено върху родната къща на великия Апо­стол.”

“Това беше една перална с каменни плочи и до нея клозет. Подчертавам: кло­зет за нуждите на Чардак­лиеви - пише очевидецът Гендов. - Нещо повече - оказва се, че още утре всич­ко ще се събори, за да бъде прокарана улица. В 7 часа заранта работници ще раз­махат кирки и окончателно ще затрият дома на Апо­стола.”

Ужасеният Гендов зарязва филма и хуква да спасява. С още трима от снимачния екип нахълтва при по­мощник-кмета. “Вие чува­ли ли сте нещо за Херострат?”, пита го актьорът. Онзи отвръща, че ако е от Карлово, трябва да го поз­нава. После му светва: “Аха, вие говорите за новия път към гарата ли? То­ва е решение на общинския съвет и не подлежи на ко­ментар”, отсича първене­цът.

Васил Гендов обаче се се­ща, че командирът на кар­ловския гарнизон е негов роднина. Това е бъдещият лечител Петър Димков, по онова време с пагони на полковник. Актьорът отива в казармата, където офицерът изслушва разказа за готвеното ко­щунство. Кипва!

Димков нарежда да приготвят гарнизонния файтон, ще тър­сят самия кмет Аристотел Янакиев. Той е член на Де­мократическата партия, на власт е, ще помогне. Аристотел, чийто древен адаш е съвременник на Херострат, вдига рамене и мънка: “Регулацията си е регулация, нищо не може да се направи…”

Архитект на нуж­ника е първи братовчед на Апостола. Казва се Васил Т. Чардаклиев и отдавна е хвър­лил око на съседния имот. Той е запуснат още през 1871-1872 г., когато самотната майка Гина Кунчева отива да жи­вее при дъщеря си Яна.

От 1900 до 1933 г. гра­доустройственият план на Карлово е замразен. Защо тъкмо тогава общината решава да прокара въп­росната улица? Защото общински съветник е още един адаш на Апостола: Васил Чардаклиев-син. И защо­то по този начин къщата на братовчеда удобно ще излезе на две улици.

Полковник Петър Димков спъва кроежите. Нарежда на подполковник Тунтев да постави въоръжен караул около све­щеното отходно място. “Никой да не се приближава!”, гласи заповедта. Сетне Димков алармира София. Оттам съобщават нищо да не се пипа и да се назначи комисия, която да проучи как да се възстанови домът.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Лайфстайл