В кървава драма насред София

„Срамна книга“ уби любима на Дебелянов

Обвит в тютюнева мъгла, Димчо превежда "Афродита"

Еротиката може да убива. Когато попадне в ръцете на блюстител на морала, стрелата на Амур става отровна и смъртоносна. Доказва го кървава драма насред София, разиграла се през 1911 година.

Тогава Димчо Дебелянов решава да преведе скандалния роман "Афродита" от френския писател Пиер Луис. Книгата е населена с букет от антични куртизанки, истински "цветя за продан". Най-красивите показват само овала на лицето си. Други носят тънки роби, през които тайнствено прозира тялото. Трети са разсъблечени до кръста.

"Но най-зрелите по възраст – продължава авторът, – знаейки, че чертите на женското лице застаряват по-скоро, отколкото кожата на тялото, бяха съвсем голи, хванали с ръце гърдите си и раздвоили натежалите си бедра, сякаш искаха да покажат, че те все още са жени."

Дебелянов живее на "Патриарх Евтимий" 1, където сега е кино "Одеон". Собственик на къщата е полковник Петър Петрунов. Неговата дъщеря Елена впечатлява поета с матовото си лице, с черни като гарванови пера коси и тъмни дълбоки очи. Между двамата лумва любов.

Обвит в тютюнева мъгла, Димчо превежда "Афродита", а черновите преписва Елена. Една вечер баща й попада на няколко листа от "срамната книга". Офицерът, чието мислене е в границите на фуражката, не се колебае. Вади револвера и стреля един път, после още един път. Първият в дъщеря си, вторият в себе си.

"Афродита" излиза с посвещението: "На една покойница – обещаният дар. Преводачът."

Индивиди като Петрунов публицистът Стефан Гидиков (1871–1944) нарича "полово свити". Неговото изследване е едно от малкото фройдистки тълкувания на българския характер.

Публикуваме го със съкращения.

Свитостта се отплесва в остри рефлекси с цинична багра, като компенсационен израз на обуздаваното желание

Един държавник у нас по-лесно може да се провали поради полови прегрешения, отколкото поради това, че е ощетил държавната каса с милиони левове

Нашата задача тука не е да задълбочаваме проблемата за сексуалността и еротиката в тяхното по-универсално значение, а да минем направо към бегло осветление на характеристиката на българина от ново гледище, което може би ще шокира мнозина като погрешно или дори парадоксално, но което според нас е напълно вярно и се потвърждава от безброй обективни наблюдения и факти.

Нека подчертаем същественото: българинът изобщо е полово свит. За него половостта не е жизнерадостно състояние, което трябва да се изживява с неприкрит душевен ентусиазъм, а е по-скоро остър физиологичен копнеж, който обаче е потиснат и свит, и всички негови прояви носят отпечатък на сдържаност, скритост и стеснителност. Това не произтича от по-изтънчена чувствителност или от религиозно отношение, ако и да не може да се отрече известно значително въздействие на християнската религия, в аскетически и "греховен" смисъл, особено върху българката.

Свитостта и скритостта в половите преживявания по-скоро носят признаци на нещо първично в сравнително още първобитната и девствена природа на българина, отколкото като резултат на социални и природни изисквания и ограничения или на духовна самодисциплина. Суров, недодялан и още с дива енергия в половите си изживявания, той е скъперник и "хрисим", не се "отпуща" лесно и непринудено, а с някаква си мъчителна сдържаност, сякаш е изкушаван да върши нещо разточително и разстроително, което само ще го направи смешен и глупав пред собствените и хорски очи.

В любовните си връзки той влага скрита и умерена нежност, което гледа час по-скоро да впримчи в уютните рамки на чисти семейни отношения, да ги облече в дълг и почтеност, за да ги ограничи в пределите на строго социално приличие. Всяко сантименталничене и романтизъм му се виждат празна работа, губи-време, което го понижава в общественото мнение като сериозен делови човек.

На българина се натрапва по-скоро грубо реалистичната представа в половите отношения и тя взема меродавно надтежаване в преценката на събитията от сексуален род. Чисто физиологичното достижение се мярка като върховно удовлетворение на половото честолюбие, но същевременно се изостря в душата като деградираща необходимост, която не заслужава пропиляване на емоционално богатство. Свитостта веднага действа като сту-ден душ и потиска половото чувство в рамките на "хрисима", "пестелива" и "свенлива" проява.

Горните твърдения не се опорочават от факта, че народната фантазия е сексуализувала цялата природа и че има голямо изобилие от народни умотворения с най-свободно и цинично полово съдържание. Тъкмо това е било отдушник на още девствен, първобитен, със силна жизнена енергия, но със свито полово чувство народ, който е търсил да изрази в реалистични представи потиснатия си полов копнеж. Свитостта се отплесва в остри рефлекси с цинична багра, като компенсационен израз на обуздаваното желание. Свитостта е, която дава на половите прояви резки отскачания и ги прави или сдържани, колебливи и принизени – в повечето случаи, или понякога брутално избухливи, със скрита насилническа тенденция – в отделни по-редки случаи на полова екзалтация.

За да се види до каква степен българинът е още първобитен в полово отношение и че е издатък на една сравнително девствена раса, наблюдавайте само колко момчешки, плахо и несръчно се проявява в дамско общество. Той не умее да забавлява дами и флиртът не му се удава напълно. В салони и кабарета, по дансинги и вечеринки той носи, ако и прикрито, своята стеснителност. И тъкмо за да я прикрие съвсем, той понякога става прекалено свободен и безочлив. В разговорите, които води, в отговорите, които дава, той не може да намери онова здраво и игриво равновесие, което интригува и гъделичка, без да дразни и брутализува.

Изостреното полово честолюбие стои нащрек и понякога избухва в резки думи или жестове, а понякога, при невъзможност да спаси положението чрез духовитост, вгнездява в душата страшния бацил на омразата и отмъщението или пък гнетителното затваряне в себе си и бягане в самота. Изобщо в любовните си преживелици българинът влага още много сериозност, рязкост и трагичност, а като реакция срещу тая склонност изпада понякога в прекален езиков, та и делови цинизъм. Той още не е смогнал да освободи половото си чувство от неговата гнетителна потуленост и скритост и да го разведри в смекчената атмосфера на открито и спокойно флиртуване или в светлите простори на любовта, без предвзетост и прикритие.

Сбитото, стесненото полово чувство, вътрешно спънато да се прояви и изрази искрено и открито, създава известна скритост в душата, а на тая почва израстват завист, подозрителност и затаена стръв за полови постижения, но на чисто практична сметка, без излишни прахосвания на емоционални и на материални усилия.

Който е полово свит, той е и въобще душевно свит. Вие ще забележите у него неспособност към експанзивност, затвореност в себе си и необщителност, липса на откровена и нестеснена жизнерадост. Вред, гдето трябва да изрази спонтанно своята интимна природа, дори и в одухотворените й и невинни форми, той чувства почти ненадвиваема стеснителност, като че ли ще направи нещо непростително и смешно.

В никоя друга област иронията, шегобийството, та и непростителното жигосване и оскандаляване не взема за българина такива широки размери, както в половата област. Кражбите, злоупотребите с обществени средства, умишлените фалити, другите нравствени падения и престъпления, даже жестоките насилия и убийствата не произвеждат сякаш толкова силно впечатление като уронване на човешкото достойнство, както някоя полова слободия и отклонение.

Един държавник у нас по-лесно може да се провали поради полови прегрешения, отколкото поради това, че е ощетил държавната каса с милиони левове за лични интереси или е тикнал държавата със своето късогледство в задънена улица. Прави впечатление, че дори и полицейските власти повече се престарават в скандални истории, отколкото в други криминални области.

Това отношение към половите слободии и прегрешения няма нищо общо с английския или американския пуританизъм. Той е чисто и просто остро реагиране на полово свита душа, която се дразни от самия факт на по-свободна полова проява.

Липсата на сантименталност и романтизъм, на способност към нестеснена и открита жизнерадостна екзалтация, както, от друга страна, липсата на склонност към тихо съзерцание, замечтаност и вътрешно вглъбение се захранват все от тая свитост на душата, която трепери да не бъде понесена във вихрените криле на стихийното и ирационалното.

Тъкмо на това се дължи и трезвостта на българина, въпреки алармастичните твърдения на въздържателите. Опивните питиета създават експанзивност и екзалтиране, откровено разголване на душата и раздвижване на всички добри и лоши импулсивности, като замъглят контролата на ума и спирачката на уравновесената воля. Това неограничено и нестеснено отплесване на омагьосаното съзнание по всички възможни и непредвидени посоки не подхожда за свитата душа на българина, който търси упорито да чувства винаги под краката си твърдата почва на реалния живот. Всичко, което иска да го откъсне от тая почва, го плаши и отвращава, ако и да го съблазнява.

Лесно е да се разбере защо българинът е пресметлив, пестелив и твърде реалист. И защо е голям рационалист: всичко иска да подведе под логични уравнения, да го смели с ума си и да бъде интелектуално ясен и сигурен върху действителността. Той е отличен математик, инженер, механик, естественик, но като художник, артист, музикален талант, поет, литератор и философ сякаш не му достига, дори в силно талантливите прояви, широкият замах на онова замайващо вдъхновение и прозрение, което блика нестеснено и мощно от дълбочините на безогледно унесената душа. В най-поетичните си блянове, в най-фантастичните си видения, в най-романтичните си увлечения вродената му и първична свитост действа като разхладителен и въздържащ фактор и не му позволява да отскочи много високо.

Българският реализъм е твърде приземи и същевременно (или по-добре – тъкмо затова) твърде наивен. Когато българинът каже: това е реално, положително, факт, а особено "положителен факт", той има увереност, че има насреща си нещо, което е с очевидна и абсолютна доказаност и не търпи възражение. На неговото съзнание надтежава непосредствената брутална сетивност и тя му се налага като единствено научно доловима и неопровержима истина. Липсва му интуицията за двусмисленото, неопределеното, преливното и неуловимото, което не може да се пипне, отграничи, фиксира и измери, но е постоянно в процеса на развиващите се събития и изкълчва изчисленията и предвижданията. От това произтичат простоватост, ограниченост и праволинейност в схващанията и разбиранията и те в сложния обществен, политически и международен живот ни доведоха до недомислия, грешки и катастрофи.