Швейцарският курорт Цермат е блокиран заради повишена лавинна опасност

Повече момчета според поверието в „Дева Мария“

Броят на жертвите на пожара в Прага нарасна на 4

Учени създадоха карта на движението на мисълта в мозъка

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 22 януари 2018

Най-интересните изложби по света тази пролет

Похитител платил такси с пръстени на жертвата си Отвлечената ядосала бандита, че не му дава пари на заем

Министър Красимир Каракачанов за инцидента със самолета “Спартан”: Вторият пилот се е обучавал за първи

Публикация на турски език в профила на Радев (обзор) Има препратка към сайт за бързи кредити в южната ни съседка

Караянчева поздравява всички шефове на европейски комисии Форумът ще се излъчва на живо в интернет

ГЕРБ уличиха в лъжа БСП преди вота (обзор) Митниците и ДАНС спрели теч за милиарди още през 2016-та

НСО и хакерите

САЩ призоваха Турция да прояви въздържаност в Сирия

Сняг, студ и лед – опасно време в 19 области

Бяла мида и рапан спасяват риболовния сезон Слаб улов тормози хората по Черноморието

Стилиян Петров, рекьордьорът по мачове за националния тим на България, пред „Труд“: Скоро ще направя нещо голямо за България

Със 106 мача за България 38-годишният Стилиян Петров е рекордьор на националния тим. Във всички отбори, в които игра, бе лидер и капитан. Наричаха го „шотландският боец“ дори в Шотландия, където беше звезда на Глазгоу. Изведе с лентата България на последния голям форум, на който се класира страната ни – Евро 2004. С неговото присъствие в състава на ЦСКА тимът за последен път спечели шампионски дубъл през далечната 1997 г. В личен план добре знае колко е тънка границата между живота под прожекторите и тъмния праг на небитието. Пребори смъртоносна болест и даде кураж на всички, които се изправят на битка с рака.

– След славното минало накъде в бъдещето гледа сега Стилиян Петров? Може би старши треньор или спортен директор?

– Имам оферти и в двете сфери. Освен това и за футболист все още – в по-долните дивизии на Англия, в Индия и в други страни по света. Възможно е да продължа да играя още година, но по-скоро това се отдалечава, отколкото да се приближава. За сметка на бъдеща треньорска кариера. Работя усърдно по въпроса и всичко става стъпка по стъпка. Обикновено тези неща се случват бавно, но… пък понякога се случват и доста бързо. Така работи футболът.

– Напоследък обаче все повече анализирате мачове в студията на елитни медии?

– Напоследък това ми е нещо като хоби. Анализирам мачове и в „Скай“, и в Би Би Си, и в Би Ти в Англия. Имам покана да пътувам и за Катар, където също да коментирам Висшата лига. Но това е по-далечна дестинация и пътуването ме спира. Засега имам оферти, стоя около футбола. Както се казва – не напускам футбола.

– Поздравления, че се насочвате към треньорската професия, защото за 100 години български футбол сме имали големи играчи с престижни награди, но още чакаме роден треньор да направи кариера в някое от Топ 5 първенствата на света…
– Вярвам, че скоро ще има български треньор в тези първенства. Може да съм аз, може да е някой друг. Имам голямо желание, но сме видели, че не са много големите футболисти, които са станали и големи треньори. Не се залъгвам. Тенденциите във футбола се променят постоянно. Следя, гледам, уча се, което е съвсем нормално. Ако не пробвам, няма да знам дали ставам или не ставам.
– Не беше ли опасно за здравето да опитате рестарт на кариерата?
– Лечението, през което трябваше да премина, беше наистина много дълго и трудно. След подобни изпитания доста хора на моята възраст не са се завръщали в спорт, който е с невероятно тежки натоварвания и стрес. Лекарите реално ме отказаха с прогнозите си. Но аз никога не съм искал да приключвам. Чувството, че съм професионален футболист и мога да радвам хората, беше невероятно за мен. И се хванах здраво дори за малкия шанс, който се появи да се завърна във футбола, Положих много усилия. Успях да сваля доста килограми с труд и диети, почти си върнах формата. Но… заболя ме много, че не ми беше даден още месец или два, не ми би даден шанс да довърша нещата. Приех го тежко, но какво да се прави? Понякога нещата в живота не се получават, както искаме.
– Остана ли горчиво чувство към Роберто ди Матео, който тогава бе мениджър на „Астън Вила“? Той не пожела да подпишете с клуба.
– Не мога да го виня, но да – в мен остана горчиво чувство. Ди Матео е взел това решение, но можеше и да е някой друг. Просто считам, че можеше да се подходи много по-деликатно в тази ситуация. Все пак преборих рака, преминах през много труден период на лечение и успях да се завърна. Не говоря за качества, а да си върна мускулатурата и фитнеса. Нямах никакви финансови претенции към „Вила“. Просто исках да се завърна като футболист. Може би понякога, когато се предлагаш без пари, не става. Може би трябваше да искам нещо. (смее се).
– До кой лиценз се придвижихте в треньорските курсове ?
– Вече взех „А“ лиценз. Следващият, който е и последен, е „Про“ лиценз. Започвам го след шест месеца. Когато вземеш „Б“ и „А“ лиценза, трябва да направиш определени часове в някой клуб, за да преминеш. Имаш изпити, моите минаха много добре. Показах нещо по-различно. Но в треньорската кариера нещата не зависят само от теб – работиш с много характери, с президенти, собственици. Имам моя стратегия, но пък доста хора ме предупредиха, че стратегията се променя много бързо, когато навлезеш в истинския футбол, а не само да го гледаш отстрани. Готов съм, но за мен е най-важно да сформирам екип. Водя разговори с много хора – и с по-млади, и с опитни. Мисля, че трябва да има опитен треньор до мен. Все пак аз съм млад. Това, че отстрани разбираме футбола, не означава, че можем да го практикуваме, както трябва.
– Спомняте ли си датата 10 януари 1997 година? Между другото на тази дата тук недоволни граждани атакуваха Парламента, но вие сте имал други емоции в София на стадион „Българска армия“, когато е бил първият ви ден в ЦСКА.
– Невероятен и емоционален ден и за мен, и за Мартин Петров. Тогава двамата отидохме в ЦСКА. Беше студено, тренирахме в балона на „Армията“. Имаше много известни имена в отбора и двамата бяхме много нервни. Помня, че на първата тренировка Марто беше невероятен, а аз само се криех – само взимах топката и я подавах на два метра. Мартин беше страхотен с бързината, с агресивността си. Всички го заобичаха. Но нещата така се получиха, че аз играх първи мач, а Марто започна по-късно. Но и двамата работехме много усърдно. Осъзнахме какъв шанс ни е даден да сме в отбор като ЦСКА. Аз идвах от „Монтана“, а той от „Ботев“ (Враца).
– Пратка таланти от Северозапада…
– Да, точно. Живеехме заедно, споделяхме всичко. За нас беше началото на една приказка, която не знаехме как ще завърши. Но ето, че днес си говорим за това. Нищо, че конкретните дати не си ги спомням. Не ми е там силата.
– ЦСКА изживя серия тежки моменти през новия век. Търсили ли са контакт с вас или съвет през годините?
– Веднъж. Имах разговори, когато Христо Янев треньор на отбора. Обади ми се и проведохме два разговора за пост в ЦСКА. Но не се стигна до нищо повече, защото след няколко месеца последва неговото уволнение. Говорил съм и с други български клубове, това само мога да кажа.
– Направи голяма кариера в „Селтик“, но сещате ли се за края на първия месец в Глазгоу, когато сте събрал куфара си за завръщане в България.
– Винаги ще го помня този момент, винаги. Беше повратен в моята кариера. Спомням си, че когато Марто напусна ЦСКА, всички плачеха на летището. А аз му се смеех и го питах защо всички плачат, включително и той. Разбрах го по-късно, когато изпаднах в неговата ситуация. Заминах за Глазгоу сам, без да знам и дума на английски. На летището ме посрещнаха десетки медии, а аз не говоря английски. Започнах в отбор с много големи имена – Видука, Моравчик Не разбирах нищо, живеех сам. Първата ми сметка за телефон беше толкова голяма, че трябваше да я плащам разсрочено следващите шест месеца. Бях готов да си тръгна, не го крия. Но успях да преборя трудностите и да продължа.
– Как? Имахте ли преломен момент?
– Осъзнах какво мога да изгубя. Осъзнах, че целият труд, който съм положил от момента, когато съм започнал в „Монтана“, ще отиде на вятъра. Спомнях си как дядо ми ме е водил на стадиона, оправял ми е багажа, връщал ме е, пак ме е водил на тренировка… А, аз? Предавам се? Може би тези моменти ме задържаха там. Казах си, че не може всеки един да успява, а аз да не мога. Стиснах зъби, ходех три пъти на ден на кино само и само да науча английски. Работих дори във ван за хамбургери, за да се науча как се поръчва, как се връща ресто. Трябваше да го направя и не ме е срам.
– А клубът знаеше ли за това?
– Не, клубът го разбра, когато написах книгата. Тогава те не подхождаха много добре към футболистите от чужбина. Не се отделяше внимание върху тези неща, но когато излезе моята книга и подписаха няколко бразилци, осъзнаха грешката си. Назначиха служителка, която се справяше много добре с организацията и обясненията как се живее в Англия – данъци, сметки, абсолютно всичко. Това и до момента го има в „Селтик“ и в много други клубове в Англия, а може би вече и по света. Това е много важно. Един футболист отива в нова страна, има нова култура и различен език. Отначало не го осъзнаваха. Мислеха, че когато се плаща голяма сума пари за някого, той е готов, идва и започва, не му трябва време за адаптация.
– Имате 106 мача за националния отбор, но и отказване за 4 месеца. Време без официален мач.
– Много грешна и прибързана постъпка от мен. Ицо Стоичков, нашият треньор, излезе голям мъж. Звъннах му по телефона. Признах му грешката ми. Казах, че съм готов да си понеса последствията и ако реши може да разчита на мен. Ицо е голям футболист и човек. Каза ми, че всички сме правили грешки и винаги съм добре дошъл. Ицо дори не искаше да обсъждаме решението ми. На следващия месец ми прати повиквателна.
– Със съпругата ви Паулина основахте фондация, давате немалко средства за благотворителност. Как функционира фондацията?
– Следим много случаи, не е лесно. Работим здраво, опитваме се да помогнем на възможно най-много хора. Най-тежко е, че не можем на всички. И го преживяваме болезнено. Успяваме да подадем ръка на хора най-вече от България. Ситуациите са тежки, например за една трансплантация са необходими около 200 хиляди евро и дадено семейство трябва да ги събере за месец-два. Ситуацията е адски стресова, а трябва да се ориентираш, времето те притиска. Ние организираме често благотворителни събития и в Англия може и да са ме намразили за това вече. Но няма как – става въпрос за живот. И имам подкрепата на много известни личности. Засега събитията ни са в чужбина, но иде ред и на идеята да направя нещо и в България. Може би дойде времето. Ето и Христо Стоичков направи един прекрасен мач и Митко Бербатов също. Със сигурност ще предприема нещо по въпроса, но за всичко си има времето.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.