Стратегия и тактика след договора с Македония

Бъдещата експертна комисията не идва на празно място...

Академиците от двете страни ни изпревариха

Ратификацията на Договора между България и Македония мина в македонския парламент. С малко, само с един глас плюс, но да се надяваме, че е завинаги. Сега трябва да обърнем внимание на клаузите му, за да видим какво следва оттук нататък.Първото, което следва е формирането на общата интердисциплинарна експертна комисия на паритетна основа, която ще обсъжда въпросите на историята и образованието.

Мислейки си за комисията, си припомних някои неща, на които съм свидетел и които, може да звучи пресилено, но май че положиха основите и дадоха пример за това как и в каква атмосфера трябва да работи един подобен орган. Вярно, и в трите случая които и двете страни си останаха всяка на своите позиции, но ползата беше от взаимното опознаване, от непосредствения диалог и от възможността открито и откровено да се споделят позиции, пък макар и те да са били противоположни.

През април 1998-а година в Скопие пристигна голяма група български интелектуалци, за да се срещне за първи път и да разговаря с македонските си колеги. Срещата бе организирана от Хелзинкските комитети в София и в Скопие, а домакин бе председателят на МХК, вече покойният писател Мето Йовановски (не актьорът, завършил ВИТИЗ), баща на известните журналисти Светлана и Борян Йовановски. Докато българската група бе пъстра, до голяма степен неформална, отсреща македонската страна бе изпратила, както тогава написах, „държавния тим по антибългаризъм“. Физикът професор Михаил Иванов, съветник на президента Желев, се превърна в неформалния лидер на българската група, в която имаше езиковеди, литературни историци, кинорежисьори, историци, политолози, правозащитник, физик, както стана ясно, дори и един журналист- сатирикът Йордан Попов. Пъстра и умна група, в която всеки излагаше и отстояваше свободно мнението си, без да се плаши, че ще обиди своите или че ще разсърди онези отсреща. Като гледам сега онзи състав, си давам сметка, че подобно съчетание на експерти, личности и характери би могло има и в бъдещата Комисия по Договора.

А „онези отсреща“ бяха солидна работа. Няколко професори, някои от които вече са академици, начело с Блаже Ристовски, сегашната „икона” на македонистиката. В групата имаше и по-млади интелектуалци, като проф. Любомир Фръчковски и вече покойният журналист Слободан Чашуле. Готвейки текста, размених няколко думи с проф. Михаил Иванов, който на моето заключение, че отсреща е седяла монолитна и сплотена група, която дори вербално не направи никакъв компромис и не даде никакъв знак за съгласие с нашите хора, въпреки споделените модерни виждания от някои от тях, ми сподели впечатлението си, че като цяло мненията им са отразявали поколенческата разлика между „старите” като проф. Трайко Стаматовски, като днешния акад. Милан Гюрчинов или акад. Иван Катарджиев, и „младите”-споменатия вече Фръчковски, историкът Йованчо Донев, Гюнер Исмаил. Може и да е било така, минаха вече 20 години, а аз да не съм обърнал внимание.

Не мога да отрека, че тази първа сбирка на интелектуалци от двете страни на границата мина весело и приятно, а ако търсим нейната полза с днешна оптика, можем да я открием тъкмо в опознаването и началното общуване между участниците. Пък и времето като че ли ни беше узряло за нещо повече- правителството на СДСМ, начело с Бранко Цървенковски приключваше своя четиригодишен безоблачен мандат под патронажа на президента Киро Глигоров, през есента предстояха парламентарни избори, но никой тогава все още не предполагаше, че те ще бъдат спечелени от ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски, при това убедително, и после заедно с Демократична алтернатива на Васил Тупурковски- Циле ще изкарат един ужасен мандат.

Сега, като гледам записките на проф. Михаил Иванов, които той любезно ми изпрати, и като си сравнявам с моите, виждам, че още тогава от проф. Петя Асенова е била предложена формулата за „македонския език”, която после май бе записана в Спогодбата от 22 февруари 1999 година, под която стоят подписите на Иван Костов и Любчо Георгиевски. Същата формула залегна и в Договора от 1 август миналата година, подписан от Бойко Борисов и Зоран Заев.

Не знам обаче дали тази първа среща не бе и последна и единствена. Лично аз не си спомням да е имало друга подобна, а и проф.Иванов е на мнение, че е нямало. От гледна точка на днешния ден той смята, че такава среща би имала смисъл само при условие, че в нея няма да доминират, както той ги определи, „хората от миналото”, както те не „доминираха” и през април 1998 г. в Скопие.

Почти същата съдба имаше и първият и единствен засега журналистически неформален диалог, проведен преди три години в Скопие под патронажа на Македонско-българската стопанска камара с председател Зоре Темелковски. Поканиха ни, отидохме, те бяха повече, ние по-малко, но това не ни попречи да си говорим открито, професионално, спокойно и без напрежение за това какво послание можем да излъчим, че да накараме политиците от двете страни да последват примера ни... Сега, три години оттогава, в които се мъчим да върнем жеста на македонските ни колеги и да организираме среща у нас, и все не успяваме, си казвам колко верни са думите на един от най-влиятелните македонски журналисти Александър Чомовски-Чом, който преди месец-два тук, в София, по повод новата динамика в отношенията помежду ни в София ми каза: „Коста, преди няколко години ние изпреварихме политиците, сега те ни задминаха и ако не направим нещо голямо, ще си останем в обоза, което никак не е приятно“. Не е приятно, разбира се. А за мене лично това си е срам.

Защото и академиците от двете страни ни изпревариха. Това, което по инициатива на бившия председател на БАН акад. Стефан Воденичаров се случи в отношенията между БАН и МАНУ, заслужава специален анализ. Може би по-нататък бих могъл да го направя, но не крия, че имам известни резерви към тази инициатива, които много бих искал да бъдат опровергани. Ще кажа само, че напълно подкрепям един професор от Института по балканистика на БАН, който определи българо-македонското академично общуване като проява на релативизъм - те си четат техните доклади, ние се побутваме и се споглеждаме, ние четем нашите доклади по същата тема, те се споглеждат и се побутват. Е, после издаваме общ сборник, в който едни до други фигурират и двете мнения, без някъде да има пресечна точка между тях. Да бъдем наясно- става дума за сътрудничеството преди всичко в хуманитарните науки, при природните нещата са други.

Иначе в Скопие се готвят сериозно за бъдещата Комисия. И не се крият да обсъждат публично в медиите тактиката и стратегията, които да следват техните участници. От споровете за понятията, като „Обща история“ например, до конкретните теми, по които оттатък са опънали „червените линии“- българската фашистка окупация, или идентичността на героите от национално-освободителното движение. Подготвят и сериозен инструментариум, като например цялата международно- правна договорна база, в която Македония е страна или участник, в това число и още от времето на СФРЮ.

И най-важното- тактиката им е проста- с техните камъни по тяхната глава. Каквото и да означава това.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи