9 агнета за курбан на празника на манастира и курорта “Св.Св.Константин и Елена” Честват 110 години от създаването на най-стария черноморски туристически център

На 33 места ще изкупуват череши в Сливен

Столетен войник получи почетен знак на Министерството на отбраната

Румен Радев седна на кафе в Москва (СНИМКИ)

Последният екшън герой Култовият офроудър изкушава ценителите с големи възможности и по-ниски цени

Фандъкова за чистотата на водата: Това, което прави БСП, е недопустимо

81-годишен шофьор загубил контрол над колата си и се ударил в дърво

За ден хванаха двама младежи без книжка, единият – с нерегистриран мотопед

Общественият посредник на Благоевград с приемен ден

Откриха удавено 3-годишно дете в пречиствателна станция за отпадни води

Бургас с нов окръжен прокурор Георги Чинев официално встъпи в длъжност

Катастрофа на камион блокира международен булевард в Русе

Ансамбъл „Пирин“ представя „Пирине мой“ за 85 години от рождението на проф. Кирил Стефанов

Глобяват мъж, обявил на тел.112 продадената си кола за открадната Санкцията, наложена от съда за фалшивия сигнал, е 1000 лв.

Меган Маркъл вече има свой профил в уебсайта на британското кралско семейство

Таралежът с рентгенови очи

Портрет на Светослав Минков от Кирил Цонев 1939 г.

Като мнозина литературни първенци и Светослав Минков (1902-1966 г.) тъне в полупрозрачната мъгла на днешното безразличие. Защото е сред ярките ни сатирици, по правило подарени на своето време, което ние уж сме изживели. При него може би и защото е кривнал наляво в живота си. Всъщност той няма героична или политически отличаваща го биография. За разлика от брат му Иван, талантлив музикант, член на Военната комисия на БКП, убит при престрелка с полицията след атентата в църквата „Света Неделя” през 1925 г. И да завършим със семейството – сестра му Теодора е съпруга на Ст. Л. Костов, станал му опора и ментор след загубата на брата наставник.

Без да е показно бляскава, биографията на Св. Минков е показателна за родния писател. В младините си се люшка в много опити за образование – военно училище във Виена, икономика в Мюнхен, славянска филология в София. Скоковете говорят за едно – вероятен родителски натиск, за да бъде отклонен от писателското поприще. Резултатът е пълна победа за Св. Минков, но без завършено висше образование. Което не му пречи да се самообразова и да притежава висока култура на писане, интерес към другите изкуства и към човешкото развитие. Но не му помага в битката за хляба. През 30-те години писателската му популярност неизбежно се съпътства от славата му на умело лавиращ длъжник на банкови кредитори. Слава заслужена, изразена в негово писмо като „непоносима атмосфера на всекидневни разправии с кредиторите ми”.

След 1944 г. неспокойното кредитозастрашаващо чиновничество е заменено с професията редактор. След като изкарва по някоя година в различни издания, Минков става редактор и главен редактор на изд. „Български писател” до пенсионирането си. И пак чрез излъчванията на витаещата история на мълвата знаем, че във водещото до 1989 г. издателство той е възприеман като един от безценните му градители. В бедната на пръв поглед откъм ярки събития биография на Св. Минков ще извлека два факта, даващи представа за него. Единият от тях е известен, но омаловажаван, а другият някъде около 2010 г. беше преекспониран, за да бъде омаловажен писателят.

Малцина знаят, че през 1941 г. Н. Вапцаров е съден за поезия. Поетът е арестуван без повод от усърден полицай в Банско. При обиска намират у него ръкописите на известната „Селска хроника” и „Бунта кипи” – стихотворение, изпратено му от някакъв прохождащ поет. Повдигат му обвинение, че с тях подбужда „вражда, омраза и престъпление спрямо отделни слоеве и класи”. И съдът завежда дело по чл. 7 от Закона за защита на държавата. Приятели на Вапцаров, действащи адвокати, му препоръчват да призове Св. Минков. Когото съдът разпитва като „свидетел по делегация”. Забележете датата на свидетелстването – 5 юли 1941 г., дни след като Хитлер напада Съветския съюз и жъне успехи в блицкрига. Когато официална България ликува и властта се чувства вечна, Св. Минков защитава Вапцаров. Словото си е изградил от написаните 12 въпроса на адвокатите: Вапцаров е талантлив, в творчеството му има „искрена патриотичност”, произлиза от добро семейство. Вън от насочеността на въпросите Св. Минков произнася: „ Мога да кажа, че с творчеството си подсъдимият има принос за българската поезия”. И това е не само защита, а бляскаво признание, изпреварило с години заслужената популярност. Но след 1944 г. Св. Минков многократно се е укорявал, задето е предизвикал оправдателна присъда, което малко по-късно прави Вапцаров жертва на следващи събития. И се е чувствал виновник!

Другият случай е писмо от 17.ІХ.1954 г. на Св. Минков до министър-председателя Вълко Червенков. Поводът е недоумението му, че след като Президиумът на СБП го е предложил за орден за 50-годишнината му, по-горната власт не го е удостоила. Всъщност Св. Минков не се обръща към светейшия властник да измолва награди. Той добре знае отде властта и обслужващите я задкулисно черпят поводите си да го лишават от обществено признание. Това е неговото „прегрешение” – да работи 1,5 година в българската легация в Токио през 1942-1943 г. И го споменава в писмото, чийто лайтмотив е: „и ще се отнесете съчувствено към един български писател, който е поставен в положението на дискриминация”. Преводът му пък е: искам давност, макар че в себе си, въпреки самобичуването, да съм убеден, че това не е морален грях. А политически. И неморалното е да бъде експлоатиран след повече от 10 години. Умно написаното писмо просто лишава министър-председателя от аргументация за неспирната експлоатация на оспоримото прегрешение. И отговорът е само демонстрация на власт: трай, докато реша/им кога ще те опростя/им. За жалост днешните новоконюнктуристи тълкуват писмото като унизително, като личностна слабост. А то дори с дързостта да бъде написано е проява на сила. И задават ли си свръхморалистите въпроса: кой освен самия ти може да те защити от всесилието на тоталитарната власт при посятия от нея страх.

Тълкувателите на Св. Минков скрупульозно и в духа на модно-пропагандните литературни назовавания от 20-те години определят началото на творчеството му за диаболично и като фантастика. Вероятно в тези му писателски опити има елементи от така самоопределилите се литературни тенденции. Но се пропуска главното, ролята им в значимото творчество на писателя. Инстинктивно в началното си писане все още ненамерилият себе си Св. Минков напипва своите градителни елементи в повествованието. Страховитите сцени, хипотетичните открития и видоизмененият човешки живот ще станат сюжетни елементи и ще подхранват иносказателността в един значим дял от бъдещите му разкази. Ще правят иносказателността не самоцелна, а органична, допустимо отговаряща на времето, на неговите моди и тенденции.

Истинският старт на самооткрилия се Св. Минков е „Къщата при последния фенер” (1931 г.). И ще продължи с „Автомати” (1932 г.), „Дамата с рентгеновите очи” (1934 г.), „Разкази в таралежова кожа” (1936 г.), „Маймунска младост” (1942 г.). В тях той предлага своите бивалици-небивалици, гротескно оформените сюжети на българския здрав разум и още по-здравия въставащ хуманизъм срещу безумието на обездухотворяването и дехуманизацията на света. Небивалиците, т.е. разказите с фантастичен сюжет, най-често се случват в Америка, избрана, защото пропагандата по света представя през 20-те и 30-те години какви ли не нейни чудеса и открития – и действителни, и преувеличени. Бивалиците се случват у нас и тук рядко се появява, както е в „Сламеният фелдфебел” и в „Разказ с витамини”, гротесково-фантастичен елемент. Небивалиците се подгаврят с демонстративния хуманизъм („Филантропична история”), с безкрайната суетност и фалшив блясък („Дамата с рентгеновите очи”), с надутата безпомощност на хуманитаристиката (”Новият Робинзон”), с медицинската екстравагантност (”Водородният господин и кислородното момиче”), с подмяната на човешката емоционалност (”Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!… ”) и с какво ли още не, характеризиращо планетарната криза на човека и обществото.

В бивалиците се срещаме с битови сюжети, сродни на белетристиката ни от 30-те години. Различното у Св. Минков е силата на обобщението за безцелността на усилието на малкия човек (”След девет месеца”), за илюзията за възможна промяна (”Асфалт”), за отчуждението и за изчезналото общение (”Разказ за една бегония”). И те са така оголващи бездуховността, че понякога авторът изглежда като завършен ксенофоб. Като рядък случай на писател, който не обича своите герои. А е така, защото Св. Минков не крие отстранеността си от поведението им. Защото вижда в тях по-скоро жертви на явления, към които води читателя. За да му напомни същността на духовното и на хуманността с техните искреност, доброта, любов, чувство за справедливост.

 

РАЗКАЗ С ВИТАМИНИ

(Св. Минков, 1929 г.)

Ние сме свидетели на чудни неща. Всеки ден никне по една нова наука, посветена на нашия организъм.

Наука за дишането.

Наука за храносмилането.

Наука за нервната тъкан.

Наука за кръвообръщението.

Докато най-сетне и самата физиологична химия забременява от незаконните си връзки с един учен и ражда най-полезната наука за така наречените витамини.

Витамините са енергията на живия организъм, без витамини човек не може да се радва на добро здраве.

Всъщност витаминът е особено вещество, което с просто око не се вижда, а под лещата на микроскопа има различна форма и затова принадлежи към различни групи: A, B, C, D, и т.н.

Най-интересна е неговата форма от групата H: тоя витамин прилича на параграфен знак и се среща обикновено в опашката на печеното прасе.

Друг един витамин, който заслужава също тъй вниманието ни, е витаминът от групата L: той се среща само във великденските козунаци и има астрономичния образ на планетата Нептун.

Изобщо витамини се срещат във всички видове на човешката храна. В черния хайвер, в баницата, в старото вино, в панирания шницел, в замръзналите плодове с каймак.

Модерният човек живее с истински страх за здравето си, той има само две възможности, за да запази тялото си от ранна смърт: спорта и витамините.

Но докато за спортни упражнения може да се намери винаги време, с витамините не е така.

Ние се храним три пъти, дори четири пъти дневно и все пак това не е достатъчно, за да погълнем потребното количество от тая жизнена сила, която освежава всички клетки на нашия организъм.

Значи, витамини трябва да се търсят не само в храната, но и другаде.

И те се търсят. И се намират.

Дори в изкуството: в картините на художниците, в произведенията на писателите, в творбите на музикантите (особено в оперетите и в танцовите шлагери).

Тук ние ще разгледаме само витамините в литературата, тъй като те играят твърде важна роля в борбата между белите и червените кръвни телца и ще разкажем направо една къса история за тяхното магично действие.

Преди няколко месеца един мой приятел получи предложение да напише роман с повече витамини, срещу които издателството се задължаваше да му плати рекордния хонорар от триста хиляди лева.

Моят приятел не беше богат човек. Той прие с радост предложението и се затвори веднага в стаята си. И това беше напълно естествено. Защото, съгласете се, че за такъв хонорар може да се напише и роман за чумни бацили.

И тъй, моят приятел започна да обмисля сюжета — първо необходимо условие за всяка белетристична творба.

След няколкодневен размисъл той дойде до неоспоримото заключение, че романът трябва да бъде преди всичко битов. Да, битовият роман съдържа най-голямо количество витамини. В него има и сено, и крави, и агнета, и прясно мляко, и чеснов лук, а всичко туй е неизчерпаем извор на новооткритата енергия.

Писателят, за когото става дума, твори много бързо. Той е надарен с голям талант и затова не поправя никога ръкописите си. Разправят, че още като дете на една година той слязъл от креватчето си, пристъпил с кривите си рахитични крачета в средата на стаята, където имало събрани много гости, и за голяма изненада на всички присъствуващи издекламирал един сонет на Петрарка. Това били първите негови думи и тогава някои от гостите започнали да спорят върху древната теория за прераждането на душата.

За шестнайсет дни романът беше готов: 314 ръкописни страници, голям формат.

Какъв стил, какви образи, каква жива игра на думите! Когато четете тая книга, вие преставате да мислите за окръжаващата ви действителност: сред стаята ви изниква буйна трева, прошарена с метличина, етажерката ви с книгите се превръща в нисък плет, около който се търкалят големи жълти тикви, а хвърлите ли поглед в огледалото — внезапно виждате пред себе си едно теле с извито като на жребец глава: то ви гледа кротко в очите и сякаш се усмихва.

Прочетете тоя роман от начало до край и след това излезте да се разходите из улиците.

Ще ви срещнат познати. Ще ви кажат изненадани:

Господи, колко сте напълнели!

Да не би да сте били някъде на почивка?

А вие ще се усмихвате сдържано и вместо отговор ще съобщите само наслова на чудната книга и името на нейния автор.

Романът излезе от печат и се пусна в продажба.“ Критиците, които бяха сложили отдавна нови пера в писалките си и чакаха с нетърпение някоя тлъста плячка, започнаха да пишат възторжени отзиви за новата книга.

За една седмица: 935 рецензии!

Поради липсата на такъв голям брой списания и вестници появиха се критики и по прозорците на трамваите, и по стените на кафенетата, и върху отделни хвърчащи листчета, които се раздаваха безплатно в хиляди екземпляри на минувачите из улиците.

Пишеха не само професионалните критици. Пишеше всеки, който знаеше азбуката, защото всеки се чувствуваше задължен да каже по няколко похвални думи за богатия с витамини роман.

Книгата трябваше да се чете във всички училища.

И в болниците.

И в казармите.

И във всички държавни, общински и частни учереждения.

Нейното въздействие над читателите имаше морална и лечебна сила. Един глухоням проговори и започна да слуша неща, които разстроиха нервите му. След повторното прочитане на романа той, естествено, излекува и нервното си разстройство.

Една бездетна жена направи цял преврат в гинекологията. Тя роди седем деца наведнъж, от които едно момче и шест момичета.

Един министър поумня и си подаде оставката.

Един свещеник започна да вярва в Христа.

А неколцина стари учители по литература измъкнаха из семейните си хранилища своите забравени юбилейни бомбета, прикрепиха ги върху плешивите си глави и се събраха на тържествено заседание в едно тихо кафене, където основаха съюз за защита на битовото изкуство.

Ще попитате за моя приятел.

О, сега той се радва на желязно здраве. Неговите мускули растат не с дни, а с часове и това се дължи не на витамините в собствения му роман, а на други едни витамини, които се срещат само в хвалебната литературна критика.

* * *

Такава е историята на тая чудотворна книга, от която няма вече нито един екземпляр по книжарниците.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.