Хванаха евродепутата Ангел Джамбазки да шофира с алкохол в кръвта

В МОСВ не е постъпвало заявление за внос на отпадъците, задържани в Италия

Как купуват изборите в САЩ и колко ще струва победата през 2020-а Най-богатите от милиардерите на Америка купуват общонационалните избори по $100 на глас и дори печелят от това

Нови коли за скиорите Радослав Янков, Алберт Попов и Владимир Зографски ще карат Audi Q5

Джип отнесе светофар в столичния кв. Овча купел

Борисов присъства на първото заседание на лидерите на ЕНП, ръководено от новия президент Доналд Туск

Хиляди алжирци излязоха на протест срещу провеждащите се президентски избори

БАБХ ще взема проби на всяка пратка с птиче месо и субпродукти с произход Полша, предназначени за България

Топлофикация Русе плаща 80 000 лв. обезщетение на жена, паднала в изкоп с вряла вода

Комисар Венелин Младенов е новият началник на „Пътна полиция“ в Пловдив

Арестуваха пловдивски антимафиот за търговия със стоки менте

Рекордни 19 номинации за „Треньор №1“

Президентът Радев: България високо цени приноса на Суверенния Малтийски орден за отстояване на хуманизма и солидарността

Елизабет Втора купи подаръци за персонала на Бъкингамския дворец

Мега турнирът на УЕФА

Теодор Светослав и мнимият “цар” Чака

Цар Теодор Светослав поставя край на бруталната татарска намеса във Второто българско царство

Метежният син на Ногай е заловен и убит в Търново

Преди много години известният наш историк проф. Петър Мутафчиев отсъди: „След десетилетия на безначалие, раздори, престъпления и кървави междуособици, държавно разпокъсаният български народ трябвало да преживее и най-голямото унижение, каквото съдбата могла да му поднесе – да види на престола на Асеневци един татарин…” П. Мутафчиев не е първият, нито последният учен, който приема като факт царуването на татарския принц Чака, син на могъщия Ногай. Затова в научни изследвания, справочници, енциклопедии и учебници трайно се е наложило виждането, че през 1299-1300 г. български цар е именно Чака. В научни публикации се опитахме да покажем, че тази интерпретация е погрешна. Затова ще запознаем читателите на „Труд” с драматичните събития в края на XIII-началото на XIV в., които си струва да бъдат вярно разбрани и осмислени.

След смъртта на цар Иван Асен II (1218-1241) България изживява един от най-тежките периоди в своята история. Наред с борбата за власт между болярските групировки, все по-негативно е влиянието на татарската „Златна Орда”, тогавашната „суперсила” в Източна Европа. Въпреки усилията на Константин Тих Асен (1257-1277) – „злочестият цар”, както сполучливо го нарече проф. Николай Овчаров, проблемите се задълбочават.

Въстанието на Ивайло (1277-1280) и управлението на Георги I Тертер (1280-1292) не водят до стабилизация, напротив с възцаряването на Смилец (1292-1298) татарската хегемония достига своя апогей. Предвид всичко това тезата за заемането на царския престол от Чака изглежда логична. Основа на тази интерпретация на събитията са сведенията на византийския историк Георги Пахимер:

„Туктаис (Токту) стана господар на земите и тохарското (татарското) племе мина под негова власт. А малцина останаха с Чака, сина на Ногай… Чака нападна земята на българите (…), и не без основание, защото имаше за жена дъщерята на (Георги) Тертер. Той взе със себе си брат u Светослав и заедно с него пожела да подчини българите. Светослав спечели с дарове симпатиите на българите и, като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново. След това Светослав за малко остана спокоен и като реши, че е много по-близък на българите от Чака, нахвърли се върху зет си и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на юдейски палачи…”

Цялостният анализ на сведенията за България в историята на Георги Пахимер показва, че византийският историк има пропуски и грешки. Пахимер не знае почти нищо за цар Смилец (1292-1298), а неговата съпруга за него е просто „Смилцена” („Смилецовица”), макар че тази българска царица е племенница на тогавашния византийски император Андроник II Палеолог. За щастие, пропуските на Пахимер могат да бъдат коригирани с данни от тогавашните арабски автори. Това е така, защото „Златната Орда” е обект на интерес и в „презморския” Египет, управляван след 1259 г. от т. нар. мамелюци. След завладяването на причерноморските степи от татарите, куманите, старите български съюзници, стават „жива стока” по робските пазари. Египетските султани купуват хиляди кумани, които превръщат в свои войници, наричани „мамелюци”. И, както неведнъж е ставало в историята, в „един прекрасен ден” мамелюците извършват преврат, давайки следващата, куманска по произход династия на древната държава в поречието на Нил… Още по-важно е, че за Египет „Златната Орда” е стратегически съюзник срещу „конкурентната” татарска империя в Иран. По тази причина египетските хронисти проявяват подчертан интерес към татарската „империя” в Източна Европа.

Египетските летописци Байбарс и ан-Нувайри разказват за войната между Ногай и Токту, вследствие на което Чака „… избягал в земята на българите. Нейният цар и владетел бил женен за родственица на Джека (Чака), който се укрил при него, но неговите приближени се събрали и казали: „Този е враг на Токту и ние се опасяваме, че той, научавайки, че (Чака) е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим.” Тогава царят го затворил в своята крепост, наречена Търново, и съобщил за това на Токту. Токту заповядал да го убият и онзи (българският цар) го умъртвил в годината 700 от Хиждра” (=16 септември 1300 – 5 септември 1301 г. от Р. Хр.). Сходни са сведенията и на персийския историк Рашид ад-Дин, също съвременник на събитията.

Румънският нумизмат Ернст Оберлендер-Търновяну показа, че Ногай е сякъл свои монети с арабски, а и с гръцки надписи. Върху част от тях той е заедно със сина си Чака като престолонаследник и съвладетел. Върху арабската версия на някои от монетите Ногай и Чака носят титлите „хан” и „султан”! Ногай е имал правото да се нарича „хан”, макар и само като почетна титла, защото е далечен потомък на Чингис хан. Способен военачалник, той постепенно заема водещи позиции в татарската държава. Нещо повече, Ногай изгражда своя „държава в държавата”! Привикнал да превръща предишните върховни ханове в свои марионетки, Ногай среща решително противодействие от страна на Токту. През 1299 г. близо до днешния град Одеса метежният сепаратист е разгромен и умира от раните си. След неговата гибел Чака се стреми да запази бащиното си наследство и дори да завземе върховната власт в „Ордата”. Става така обаче, че тираничният Чака влиза в конфликт с най-близките си роднини и военачалници, след което те преминават в лагера на Токту. Победен в две големи битки, Чака търси убежище в България. Негов съюзник по неволя става Теодор Светослав, който отначало е заложник в двора на Ногай, а към 1299 г. най-вероятно владее част от Добруджа.

Когато Чака и Теодор Светослав с войските си напредват към Търново, царица „Смилцена” и нейният малолетен син Иван бягат от столицата. Те търсят закрилата от деспот Алдимир („Елтимир”), който владее земите около днешен Казанлък с център крепостта Крън. Макар да е чичо на Теодор Светослав, Алдимир е зет на „Смилцена” и, както изглежда, сам таи претенции към царския трон. Столичното болярство, сред което изпъква авторитетният и властен патриарх Йоаким III, отказва да пусне „неканените гости”, но „даровете”, дадени от Теодор Светослав на някои от болярите, осигуряват влизането в столицата. Татаринът Чака, който при това е мюсюлманин, не е коронясван за български цар. Такъв съвсем естествено става Теодор Светослав. Арабските хронисти объркват единствено родството между Чака и „царя на българите” – не Теодор Светослав е женен за родственица на татарския владетел, а е обратното. Отначало част от столичните първенци, вкл. патриарх Йоаким III, виждат в лицето на Теодор Светослав опасен за държавата авантюрист и марионетка на Чака. И поне донякъде са били прави, защото присъствието на татарския бунтовник в България поставя България пред заплаха от страна Токту. Младият цар се разправя безпощадно с опозицията, а патриарх Йоаким е обвинен в предателство и екзекутиран. Пахимер пише, че той е „хвърлен от крепостната стена”, а според легендата мястото на екзекуцията е т. нар. Лобна скала на хълма Царевец. За щастие, в създалата се крайно напрегната ситуация енергичният Теодор Светослав намира начин да се освободи от нежелателното присъствие на Чака. Метежният син на Ногай е заловен и убит, а хан Токту, който остава доволен от станалото в Търново, дори възнаграждава териториално българския цар. България получава правото да администрира отдавна загубените си земи до устието на Днестър, вкл. крепостта Белград/Акерман (дн. Белгород Днестровски в Украйна), въпреки че върховната власт в тези земи е на „Златната Орда”.

През 1300-1301 г. в Търново се разразяват драматични събития, при които Теодор Светослав, поемайки опасен за себе си и за страната политически риск, възвръща бащиния си престол. Това става с военната помощ на Чака, но младият цар не само успява да се справи с него, но и да извлече политически дивиденти. Така е поставен край на бруталната татарска намеса във вътрешните работи и международната политика на Второто българско царство. С тази кардинална промяна, открила пред страната път към стабилизация, към нарастването на нейната стопанска, политическа и военна мощ, цар Теодор Светослав остава една от заслужилите личности в нашата средновековна история.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.