Напрежение в Нови хан заради пясъчна кариера

Обявиха за издирване испанец заради кражби в с. Бутан

Задържаха двама за телефонна измама, представяли се за зам.-министри

Трус от 6,3 по Рихтер разлюля Северозападно Мексико

Предлагат името на Си Цзинпин да бъде вписано в конституцията

Задържаха собственика на автобуса убиец от „Бакаджика”

„Спартан” аварира на Граф Игнатиево

„Газпром” получи разрешение за втората тръба на „Турски поток”

В Истанбул забраниха пиеса за диктатор, изпълнявана от критик на Ердоган

Представяме се уникално на “Зелената седмица” в Берлин

Референдум срещу скъпотията в Швейцария

Българката Ружа мами с мрежа за криптовалута Спецпрокуратурата, ГДБОП и ДАНС включени в разследване на международна група за пране на пари

Вижте акцентите от броя на „Труд“ в събота, 20 януари 2018

100 младежи започват работа в Ружинци по програма за заетост

Десислава Атанасова: Докладът на ДАНС ще бъде разсекретен скоро

Теодор Траянов – един от Пантеона

Теодор Траянов

Опитаха се без сериозни доказателства да припишат смъртта му на властовото насилие след 9.ІХ.1944 г.

Теодор Траянов (1882-1945) е един от големите дарове за нацията, който продължава да бъде неосъзнат и неосмислен. Дори и днес, когато конюнктурата си търси привлекателни странности, за да блесне, той, личността със сложен и чудат житейски сюжет, стои встрани. Даже от повърхностния прочит, от някакъв първоначален тласък на осмисляне на присъствието му.

Единствено се опитаха – без сериозни доказателства, да припишат смъртта му на властовото насилие след 9.IХ.1944 година. На него, безнадеждно болния от рак. На страдащия 30 години от болест на сърцето, предизвикана от Балканската война от прекаран плеврит, от който едва е оцелял. Хайде стига!

Корицa от книга на Траянов. Обвиняват го в мързел - поетичното наследство на Траянов е едва шест неголеми книги. Ала то е промислено и синтезирано, интелектуално дълбоко и интуитивно проникновено.
Корицa от книга на Траянов. Обвиняват го в мързел – поетичното наследство на Траянов е едва шест неголеми книги. Ала то е промислено и синтезирано, интелектуално дълбоко и интуитивно проникновено.

Теодор Траянов е един най-блестящите български интелектуалци в историята ни след Освобождението. Не, не от тези, които размахват съмнителна ерудиция, а всъщност папагалски бълват като свои обясненията си на чуждата мъдрост. Освен че е голям поет, Траянов има високи умения във всякакви професии на Словото. Бил е превъзходен редактор и коректор, преводач, познавач и интерпретатор на литературата. На младини прави драматизация по творба на Оскар Уайлд, която успешно влиза в репертоара на Виенската опера през 1914 година. Има таланта на драматург и е започвал пиеси. Споделял е с болка, че поради грижата за оцеляване не успява да се отдаде на драматургията, искаща повече свободно време и вглъбеност.

Следва архитектура във Виена, без да се дипломира. Но рисува добре, музицира и е просветен поклонник на музиката. Съвременниците му го определят като най-големия талант в родния шахмат, където е бил държавен шампион. Успешно е работил като дипломат и учител. Но последните дванадесет години от живота си изкарва с доходи само от литературата. Което у нас е жива бедност.

Разбира се, и той е причина за трудния си живот. Необяснимо е защо не завършва образованието си. В делника Траянов е смес от непрактичност и неприкрито достойнство. Нещо повече, неговото въображение и несъобразяване с практицизма и чуждото его понякога се изливат в словосъчинителства, заради които го упрекват в интригантство. А е било игра на таланта.

Всичките му уволнения са причинени от политическата конюнктура. Симпатизант на Стамболийски и БЗНС, той първоначално е изгонен от земеделското правителство. Пак е назначен и е повторно уволнен от дипломацията в 1923 г., сега вече заради симпатиите си.

Всъщност при такива като него политическото уволнение прикрива несъстоятелността на посредствеността. Лесно е да си представим как тя се гърчи интелектуално гола в присъствието на хора като Траянов. И така, вместо да ги пазим, показваме и вървим след тях, ги отстраняваме. За да шества посредствеността.

42-4
Актрисата Дора Дюстабанова

Но и всичко друго в живота на Траянов е сложно. Жени се като студент във Виена за жена от виден род от Хамбург. Раждат му се деца и семейството живее в чужбина, но има и известен престой в София. От средата на 20-те години Траянов се установява сам в София. Тогава започва голямата му любов с актрисата Дора Дюстабанова, продължила до смъртта й през 1937 година. А известно време след това, та до края на живота му, с Вера Балабанова.

Литературното си признание получава още с първата си книга “Regina mortua” (1909). И с това и първите си противници, най-знатният от които е Пенчо Славейков. Божем модернист, проправящ пътя за още по-модерните символисти! Ама на, пуста конкуренция. Траянов е сред малцината, да не кажа единственият сред големите ни писатели, който идва със свой апологет – Иван Радославов. Критикът, който го поставя начело на българската лирика и не спира, включително и в надгробното си слово, да тръби, че поетът е неразбран. И поради това – недооценен и чакащ бъдещото си истинско анализиране и признаване. Тази странна за съвременниците апологетика, както си е редно у нас, създава нови противници – оскърбени, пренебрегнати и несъгласни. Тогава се задава тонът на критичните “аргументи”: влияние на полския месианизъм; шовинизъм; неяснота и неразбираемост; хладен и неемоционален стих и т.н. Списъкът не е никак кратък, но странното в тази тежка обвинителна аргументация е, че тя не отрича поета. Всички го приемат като странен и необичаен, но все пак значим творец. Тоест проблемът с истинския прием и анализ остава за следващите поколения. Неясно кои!

Между многото упреци към Траянов има и такъв – бил мързелив. Това тотално неразбиране на личност и творчество ще е и моята отправна точка. Наистина поетичното наследство на Траянов е малко по обем – едва шест неголеми книги. Ала то е така промислено и синтезирано, интелектуално дълбоко, интуитивно проникновено, но и богато на историко-културно познание, че очевидно зад готовия резултат стои дълбока и нелеко видима усилена работа на ума и духа.
Обобщеното дотук ще откриваме най-вече в две от книгите му: “Български балади” и “Пантеон”. Всяка от които представлява двете стихии на Траянов – българознанието и върховенството на духа. В “Български балади” не търси българското по вече познатия в литературата ни начин – чрез разработка на фолклорни сюжети или чрез стилистично и друго наподобяване на словесния фолклор. Не, Траянов иска да изрази, и даже да формулира същината на нашата участ и история и същността на българския дух и характер. Избира странни свои говорители, които произнасят заклинания и монолози – земята, ветровете, Струма, словото, духът и т. н. В техните думи се преплитат тайнства, реалности, отгласи от исторически достоверности. Но в крайна сметка се стига до назоваването на същностите. Така че читателят да разпознае българското. И не е случайно, че точно “Български балади” вълнува съвременниците си най-много от Траяновите книги.

О, нивга не загива
народът, който може
закона на живота
самин да изкове,
сълзите на Голгота
в победен химн да сложи,
на братската трапеза
врага да позове!

“Пантеон” е още по-амбициозно начинание. Стихотворенията в книгата са посветени на най-големите световни поети от християнската култура до началото на ХХ век. В нея отсъстват дохристиянски творци, както и персийски и други велики източни поети. Такъв подбор подсказва замисъла на книгата, но изследователите не са го чули. Разбира се, че Траянов си има предпочитания, но в основата си това е Големият списък. В който равноправно присъстват и нашите Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, П. П. Славейов.

Литературен кръг „Хиперион“ - седнали от ляво на дясно: Иван Радославов, Моис Бенароа, Теодор Траянов, правите са Вичо Иванов и Мирослав Минев (с очилата).
Литературен кръг „Хиперион“ – седнали от ляво на дясно: Иван Радославов, Моис Бенароа, Теодор Траянов, правите са Вичо Иванов и Мирослав Минев (с очилата).

Всяко от посвещенията съдържа шест осемстишни строфи. Творбите представят духовната биография и същност на един от великите. За градежа Траянов използва дълбоките си осмислени познания за дохристиянската митология и за християнските ценности и героика. И въпреки греховността на някои от неговите герои като Вийон, Бодлер, Рембо, съумява да подреди всички в своя Пантеон като пълноправни носители на великата сила на Божествения човешки дух. Полагащото им се място те дължат на магията на владяното Слово, но и заради изстраданата земна участ на носения дух.

Наред с конкретните посвещения в “Пантеон” Траянов включва и група стихотворения: “Към красотатата”, “Към свободния”, “Към витяза”, “Към родосъздателя” и др., чието съдържание и патос утвърждават Словото като първостепенен битиен двигател на човека. И така придават не само метафизичен, но и исторически смисъл на началните библейски думи: “В началото бе Словото…” Не трябват повече доказателства, за да приемем “Пантеон” на Траянов като значим планетарен поетичен синтез на християнската култура. И проява на самочувствие на българската поезия да се съизмерва със световните образци. И то в нещо, в което те са възприемани като недостижими и различни от нашите.

Ето такъв Теодор Траянов би трябвало да започнем да виждаме. Стига с това малокултурно мълчание!

 

Слово за шаха

Както всеки шахматист знае, и нашето изкуство има своя муза покровителка. Тя е прекрасната Каиса.

Много столетия е чакала тя да бъде открита от будното око на човешкия дух. Нейните останали посестрими – митологическите музи на разните изкуства – общували отдавна вече с избраниците на човечеството. Единствена Каиса е живяла в нерадостна самота, изгубена някъде из Платоновия мир на идеите.

Ала мъдрото провидение се намесва най-после и човекът в един миг на свръхземно откровение съзира учуден и смаян лазурната красавица.

42-9

След дълго колебание тя решава да му се открие коя е и каква е нейната мисия в света.

Оттогава до ден днешен Каиса се явява насън на всички истински шахматисти, на тези, които виждат в шестдесет и четирите полета основата на една необяснима мистерия, в която се разкрива динамиката на шахматните фигури. В този сън тя им разкрива не само вечните закони на красотата, но и смисъла на благородството в борбата. В този сън всеки истински шахматист в старославен обред бива въздигнат от божествената муза в рицарски сан. Ето защо всеки истински шахматист е и рицар на прекрасната и мъдра Каиса. Тя го целува по челото и със завета – работи и твори! – изчезва наново в света на идеите.

Не само неземно прекрасна е нашата любима муза. Тя е разточителна и в своята доброта и щедрост. Колко чиста радост и колко творческо самочувствие е дала тя на човека! Тя закалява в своята проявена мистерия характера и ролята на шахматиста и го прави по-годен за житейската борба. Наистина нейните закони са строги и сурови, но и наградата за онзи, който ги изпълнява, е извънредно скъпа. Тази награда е самочувствието на избрания творец и непоколебимата вяра в божествения произход на човешкия дух. А това е най-висшата награда за истинския човек, затвърдил своя характер и дал на творческата си воля възторга пред красотата и устрема към вечността.

Ето тези са небесните дарове, с които божествената и лъчезарна муза Каиса ощастливява истинския шахматист, рицар на своята богиня.

Затова шахматната игра е изкуство, пищна творба на въображението; тя е отражение на идеи, комбинации и съчетания, които притежават собствен ритъм и своя своеобразна мелодия.

Шахматната игра е изкуство, защото всяка изиграна партия носи нещо съвсем ново, едно съвсем различно съдържание от всички други играни партии в света. А изкуството почва там, където има нещо ново, необикновено, един особен вътрешен знак, който учудва посветения. Тя е толкова математика, колкото и интуитивно творчество, както и другите изкуства в най-широкия смисъл на думата. Всяка фигура на шахматната дъска може да се смята за един особен символ със своя собствена статика и динамика, Шахматната игра е изкуство, понеже е отражение в огледалото на духа. Да, шахматната игра е изкуство, понеже притежава две велики качества: красота и вътрешна сила.

 

Новият ден

Под глух тътнеж просторът
цял трепери,
звезди отскачат
в пътя замъглен
и през разтворени
железни двери
сред златен прах
пристига новий ден.

Подава свойта
празна чаша, гледа
дали нектар
зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само
нейний плащ белей.

 

Тайната на Струма

Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд тай,
бърза, дума не продума,
само в позлатена шума
влачат бързите струи.

Бърза, през скали, разтроги,
бързо глъхне тъжен ек,
върхове тъмнеят строги,
сенки, вили леконоги,
бродят из надвесен брег.

В миг вълна вълната спира
сякаш зов дочули скъп,
всичко околовръст замира,
само изворът извира
на дълбока, страшна скръб.

Спомен ли от вековете
спомня новия разгром?
Тук димят се кърви свети,
стон простенва: отмъстете
поругани чест и дом!

Тъмен вслушва се Пиринът,
дига каменния лоб,
знай, че сенки ще преминат
над Беласица, ще зинат
из недра й гроб след гроб.

Бърза Струма, странно пее,
свеждат клон слез клон гори,
шъпнат, молят се на нея,
белий блясък на Егея
с черни листи да покрий.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.