Днес Тошо Тошев, един от доайените на българската журналистика, става на 80 години. Почти 60 от тях е на медийния фронт – вестниците „Средношколско знаме“, „Вечерни новини“, „Народна младеж“, „Труд“, „Преса“, БНТ. Автор е и на десет книги. Удостоен е с орден „Стара планина” І степен за изключителни заслуги в областта на журналистиката, медийния бизнес и културата. Той е посветил 30 години на в. „Труд“ - 10 като заместник-главен и 20 – като главен редактор, най-дългогодишният главен редактор на вестника. Един добър повод за интервю с него. Разговаряме на „ти“, защото самият той е казвал, че в журналистическата гилдия няма „вие“.

- Днес навършваш 80 години, честито, да си жив и здрав! Наричат те живата легенда на българската журналистика. Как приемаш това?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос кратко. Защото истината е, че много по-симпатично ми звучеше преди години, когато бях живата надежда. Но дето се вика, и легенда бива. Защото представи си, че си само легенда, а да не си жива. Това е още по-лошо. От трета страна, която естествено е много важна, не е неприятно, ако в това се влага някаква степен на уважение и признание. Защото представи си, че в това се влага лека досада – хайде бе, тоя докога ще е жив!

- Днес много от действащите журналисти казват, че ти си им учителя в занаята. А ти от кого си се учил?
- Въпросът ти изисква да отговоря сериозно. Разбира се, би могло да се отговори и по някакъв по-общ начин. Чел съм не само художествена литература, а и сравнително не малко специализирана. Но съм чел и за професията, за журналистиката. Учил съм се на някои неща. Но искам да спомена и едни мои наистина медийни учители, първите двама, безспорните – Марин Цаков и Петър Панов. Не са звезди, макар че това понятие аз не го харесвам, нито на журналистиката, може би в собствените си семейства да се блестели. Срещнах и двамата в „Средношколско знаме“, когато си проправях така да се каже път не в журналистиката, а сред моите приятели и близки, които кой знае защо бяха решили, че трябва да стана радиоинженер. Аз наистина учех в слаботоковия техникум, но пишех във вестник „Средношколско знаме“, бих казал още от първия му брой, първият му главен редактор се казваше Владимир Костов. Редакцията се намираше в старата сграда на американското посолство. Още нямахме дипломатически отношения с тях. И аз въпреки схващанията, че трябва да стана радиоинженер или поне радиотехник, бях си внушил, решил и в крайна сметка изпълних желанието си да стана журналист. И мисля, че се получи нещо.

- Получило се е, дума няма. 30 години в „Труд“, 20 години главен редактор. Най-ярките моменти от тях? Ако използваме рубриката на един друг вестник – „Възход и падение“?
- Ще кажа нещо, но и с имена. Аз попаднах в „Труд“ през 1982 година и около девет от тях и малко бях заместник главен редактор. След което някак си станах и главен. Някак си, защото ако не беше гръмнала демокрацията, аз нямах шансове. Произходът ми откъм родителска и фамилна линия не отговаряше на, бих казал, постулатните изисквания на кадровата политика на БКП. Която в някаква степен аз одобрявах, беше слаба тази политика, но в много отношения, не във всички, тя беше професионална. Аз не отговарях на всички нейни изисквания. Моят баща Никола попадна в Белене през 1956 година, водеше се враг на народа. Истината е, че не е бил такъв, няма никакви дейности против тогавашния строй. Аз израснах с него, смея да кажа, че бях добър ученик и добър комсомолец, станах и член на БКП. Не се срамувам, станах такъв във вестник „Вечерни новини“, а в тази редакция приемаха млади журналисти, които са добри. А аз бях добър млад журналист, добър репортер. Мнозина колеги в днешните вестници си мислят, че едно време кълвяхме като щъркели букви по страниците. Не е така, и тогава правихме журналистика. И смея да кажа, не по-зле от силните години на българската журналистика. 

- Които са?
- Светлите години на българската журналистика според мен – и съм убеден, че това ще бъде отбелязано в историята и на отечеството – са първите няколко години след промяната. Всъщност промяната дойде върху хартиените криле на българските вестници. Писал съм го в една от моите книги, и тук ще споделя няколко примера. Първите вестници, които бяха предвестници на това, че демокрацията ще успее, ще оцелее и ще остане, бяха „24 часа“ и „Труд“. Първите журналисти – слава Богу, те не само оцеляха, те са живи и здрави и до днес – които водеха тези вестници продължително време, бяха Валери Найденов, Петьо Блъсков, Валери Запрянов, е, вероятно и моя милост в някаква степен. Като главен редактор на „Труд“, който през по-голямата част от този период беше и най-многотиражният, и най-класираният като авторитетен вестник. Това няма как да бъде отречено, и никой не е тръгнал да го оспорва. И други светли падения и възходи... Виж, падението не винаги е лошо нещо. Разбира се, падението да излъжеш за това, че си само български гражданин, е голямо. То не може да бъде благородно, то е за вечен позор. Който го е направил, дано да има огледало да се види.

- Има ли колеги – журналисти, които все още четеш?
- Зависи какво пишат. Ще тръгна отзад напред. За жалост отдавна не съм чел Валери Запрянов, а пишеше прекрасни бележки, някои може би са ги наричали уводни статии. Чета понякога и Валери Найденов, когато попадна на негови статии във вестник „24 часа“. С кеф чета Петьо Блъсков, даже скоро му се обадих да го поздравя, обичам да се обаждам, когато видя негови позиции на вашия, всъщност на нашия вестник „Труд“. Имам моралното право да го нарека „нашия вестник“. 

- А как гледаш на звездоманията, която се вихри из българските медии не от вчера?
- Въобще не харесвам звездоманията, не харесвам и лакомията. Много ми е смешно понятието „звезди“. Особено медийни звезди като се каже, Боже мой! У нас има главно медийни подлизурки. Моля те, ако вярваш малко на остатъка от побелелите ми коси, на тяхната евентуална мъдрост, повярвай – много подлизурстване има в българската медийна общност в момента. Която не е никаква общност вече. А да се говори за звезди е наивно и смешно. Какви звезди има в телевизията? Някакво момиченце задавало въпроси „Защо, господин министър“? Ами като почнеш да питаш със „защо“, знаеш ли колко неща идват след това? Или задавай въпросите докрай, или въобще не започвай! Това не е сериозно. Ако не ти дава собственикът на телевизията, или си смени телевизията, или си смени рубриката. А ако говорим за телевизионни звезди, извинявай, ама след Кеворк Кеворкян не познавам друга.

- Кога върху българската журналистика бе оказван най-малко политически натиск, според теб, кога бе тя най-свободна?
- Това са много условни понятия. Разбира се, че е много важно каква свобода дава главният редактор или собственикът. Защото, ако главният редактор дава, а собственикът го е стиснал за гушата... Единственото спасение за този главен редактор е да си даде оставката, ако не иска да си мърля името. Почти през целия период на демокрацията аз бях в много активна роля в нашата професия, без последните три-четири години, но чета и пиша, правя се, че пиша книги и ги издавам, не знам дали някой ги чете, но това почти не ме интересува. И все пак мога да маркирам един период в тези години, в който поне политическият натиск не беше болезнен - това е по време на управлението на Симеон Сакскобургготски. Разбира се, говоря от свое име така, както аз съм усещал нещата, пък и както съм говорил с много от колегите.

- Според теб имат ли бъдеще вестниците, не залязват ли вече те под натиска на хилядите сайтове и други електронни медии?
- Думата „вестник“ не бива да се разбира в смисъл на въпроса, който ми задаваш. Ако вестник произлиза от вест, разнасянето на вести не само че има бъдеще, но ще става все по-обхватно и по-модерно, и бих искал да вярвам – и все по-достоверно.  Защото това, което се случва в интернет средата, го отдавам на нейната зелена младост, на нейната неопитна младост.  Но интернет погуби всъщност достоверността на информацията, която свободно се движи в пространството. Това пък докара и много слободия на носените в пространството думи и всички хора или част от тях, често пъти недобросъвестни, са в състояние да фабрикуват думи, които стигат до ушите и съзнанието на други хора. Те няма как да бъдат лишени от това. Но може би усъвършенстването и самоусъвършенстването на човека, на носителите на думите, ще има някакъв вид пресявка. Не цензура, а да не могат да излизат думи на омраза, макар че и това е много сложно. Как да се отнасяш с някакъв факт, явление или човек, който заслужава да  бъде мразен? Ние, журналистите, твърде често смятаме – и с основание – че сме пишели с омраза за някои факти и явления. Едно предложение ми се мерна преди дни от ГЕРБ -  да се поставят на обществените сгради плакати или табели с надпис, че комунизмът е престъпен. Тези табели къде ще бъдат поставени – в основите на сградите, на покривите ли, като байряци ли ще се веят? Какво е това дадзибао като от времето на Мао, каква е тази омраза? Виждаш колко е нелепо това предложение.

- Поредицата ти за лъжата с герои Жан, Иван, Величеството и другите с кое действащо лице би я продължил днес?
- Няма да я продължа, вече нямам храна за това. Тази трилогия не е съставена от мои разсъждения, коментари и анализи. Тя е разказ на мои срещи и разговори с интересни хора от българското всекидневие, от обществото, главно политици. Но освен политически личности, има и хора на културата – примерно Дончо Цончев, Любомир Левчев, Светлин Русев. Писах тези книги, докато бях на активна журналистическа работа и тя изискваше да се познавам лично и да се срещам всекидневно с представители на тези хора. Сега контактите ми са много ограничени и нямам захранване за такъв тип книжнина. Сори. 

- А откъде идват сюжетите на другите ти книги – „Страх“, „Политическа орда“, „Сенки сред виелицата“? Има ли прототипи от реалния живот?
- Моят отговор е банален. Чел съм, че всички писатели – аз само се правя на писател, но така или иначе съм влязъл в тази роля – пишат главно за себе си, по един или друг начин описват своя живот и го доразвиват и доизмислят. Естествено, че всички персони са плод на фантазията ми, макар че някои откриват себе си...

- В „Политическа орда“ аз разпознах доста хора, включително и теб...
- Да, знам. Даже разбрах, че един български премиер ми се е обидил, защото решил, че съм писал за него, а аз дори не съм се сетил за този човек.

- „Политическа орда“ или „политически елит“ трябва да бъдат наричани политиците в България?
- Орда, разбира се. И аз съм писал елит, и в моите вестници пишехме така. Не бях се убедил, че това не е всъщност никакъв елит, а орда.

- Имаш ли лични провали? Кой е най-големият?
- Разбира се, че имам много лични провали. Но личният ми живот е най-големият ми провал... Ето, признах си.

- Имаше ли и имаш ли приятелство с политици?
- Ще го кажа ясно и просто. Имам приятели и съм бил близък или съм се познавал, или просто са ми били нещо като колеги много политици. Един пример – Митко Луджев. За голямата част от хората, които го познават, той е политик. Но той ми е приятел, не защото е политик. Вежди Рашидов е мой приятел и няма никакво значение, че играе ролята и на политик, при това в момента доста главна, да не кажа – главната.

- Кой период от 33-те години преход според теб бе най-добър за България?
- Няма най. Мога да посоча направени добри неща по време на управлението на няколко министър-председатели и партиите им. Мога да започна от краткото управление на Стефан Софиянски като служебен премиер през пролетта на 1997 година. Според мен успя за няколко седмици да вкара малко усмивка в небето на държавата. И да започне нещо, което след две-три години щеше да заприлича на реформа. Той укроти инфлацията. Разбира се, по-сериозните неща, които имат значение може би и до ден днешен, бяха направени по времето на премиерстването на Иван Костов. Но тогава станаха и много неща, които не биваше да се случват – приватизацията и начинът, по който бе направена. А най-спокойно беше при царя.

- Познаваш лично и всичките петима президенти. Кой от тях би отличил?
- Плевнелиев и Радев ги прескачам директно, няма да ги коментирам. Бих отличил първия мандат на Георги Първанов и поне два-три добри проблясъка на Петър Стоянов. Добри неща станаха и при Желю, аз много го харесвам и бих казал, че го обичам. Но един от големите му грехове, който е свързан с него, е разрухата на селското стопанство – връщането на земята в реални граници е негова формула.

Нашият гост

Тошо Тошев е роден на 7 декември 1942 г. Средно образование получава в Техникума по силни и слаби токове „Киров“. По това време започват ранните му писателски изяви във в. „Средношколско знаме“. Завършва Българска филология в СУ. Началото на професионалния му път е във вестниците „Средношколско знаме“ (1965 – 1967) и „Вечерни новини“ (1968 – 1970). През 70-те години работи две години във в-к „Народна младеж“, след това в програмна редакция на Българската телевизия. В средата на 80-те става зам.-главен редактор на в. „Труд“, а десет години по-късно - негов главен редактор. Малко след продажбата на вестника през декември 2010 г. Тошев е сменен на поста, остава вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, която напуска през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление. По-късно обявява, че ще издава нов вестик - „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г.
Бил е председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г.  През декември 2002 е награден с орден „Стара планина“, I степен.
Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001), трилогията „Лъжата“ (2001-2004), „Политическа орда“ (2017), „Власт“ (2018) и „Сенки сред виелицата" (2021).