Операцията е проведена от корпуса на ген. Цимерман на 10/22 юни 1877 г.

За Руско-турската война от 1877–1878 г., наричана с право Освободителна (за жалост, не и за цялата българска нация!), са изписани хиляди страници. Самата война нерядко предизвиква противоречиви оценки, особено през последните години. Те не поставят под съмнение важността на историческите събития, а обичайните мантри за славянско и православно братство, „Дядо Иван“, и т.н. Резервите към патетиката от близкото миналото са обясними – една „Велика сила“ не започва война от хуманни подбуди, поне не само, а преди всичко поради своите геополитически интереси. Естествено, това не изключва проявите на солидарност от страна на различни слоеве на тогавашното руско общество, примерите на съпричастност и героизъм. Има обаче и негативни прояви по отношение на българското население, особено при снабдяването на армията, които не бива да се премълчават... Най-важното в конкретния исторически момент е, че интересите на българската нация и онези на северната империя в голяма степен съвпадат. След почти година бойни действия, драматични обрати и хиляди жертви България се завръща на политическата карта на света след пет века чужда власт.

Когато се говори за войната, най-силен акцент се поставя на боевете за прохода Шипка, Плевенската епопея, освобождаването на София, победата при Шипка-Шейново... Това е напълно разбираемо, но не ни дава достатъчно ясна и пълна картина на случилото се – така или иначе, значението на някои важни моменти в развитието на военните действия, на конкретни кампании и сражения остава недостатъчно оценено. Могат да се дадат доста примери (действията на Източния отряд в Северна България, боевете при Елена през ноември–декември 1877 г. и др.), но тук ще се ограничим с един наглед ясен и като че ли излишен въпрос: Кой е първият освободен български град? Ако направим анкета, почти на 100 процента отговорът ще бъде един: Свищов, а денят – 15/27 юни 1877 г. И все пак, без да отричаме определящото за развитието на военните действия преминаване на Дунава от руската армия при Свищов, верният отговор е друг.

Първият свободен български град е Мачин в Северна Добруджа и това се случва пет дни преди Свищов – на 10/22 юни 1877 г. Операцията е проведена от корпуса на ген. Цимерман, действащ като самостоятелна единица на левия фланг на руската армия. След серия сражения между импровизираната руска флотилия и турската, в която е имало и модерни за времето си броненосни кораби, в крайна сметка русите успяват да дебаркират на българския бряг на Дунав. В тъмнината на късната вечер на 9/26 юни десет руски пехотни роти с едва четири оръдия отплават от Галац със салове и лодки. Важно е да подчертаем, че както при всички последвали акции от подобен род, и тук русите са насочвани от местни българи, осем души на брой. Именно тези водачи и разузнавачи, познавайки отлично местността, посочват най-подходящите места за десант, още повече при високите води на реката по същото време. Въпреки че турците придобиват информация от свои шпиони в Румъния и оказват ожесточена съпротива, пробивът е успешен. В три часа през нощта на 9/26 юни първите руски части стъпват на българска земя. В обедните часове на следващия ден със салове и лодки вече са преминали шест хиляди руски бойци. Както отбелязва съвременникът Г. Димитров, „... Честити са били наистина българите в този градец, защото при освобождението на България, те са видели най-първо счупването на веригите на петвековното робство...“ Преди да избягат от града „... черкезите и башибозуците разбивали българските дюгени и къщи, обирали, безчестили и убивали. В един двор се намерили 35-годишна българка с двете си дъщери изнасилвани, после убити...“

Добруджанските българи посрещат ген. Цимерман „... с неописуема радост, хляб и сол, а тримата им свещеници отслужили благодарствена лития...“ В Мачин е избран административен съвет с председател (кмет) Ст. Йонев и заместник Ст. Тонев, съветници стават Марко Тодоров, Коста Георгиев, Димитър Краев и Григор Владиев, а за началник на градската полиция е назначен С. Габровски – авторитетни местни българи, за които днес не знаем почти нищо... Корпусът на Цимерман, който повсеместно е подкрепян от българското население, от негови доброволни отряди и чети, достига до линията Черна вода – Кюстенджа и „държи в шах“ турските сили в Североизточна България през цялата война. Уви, българската свобода в Мачин, Тулча, Бабадаг и цяла Северна Добруджа трае твърде кратко. Още със Сан-Стефанския и окончателно с Берлинския договор Руската империя разменя областта, люлката на българската държавност при Аспарух, за владяната от Румъния до онзи момент Бесарабия. След Крайовската спогодба от 1940 г. българското население от Северна Добруджа в преобладаващата си част е преселено в България. Споменът за първия свободен български град избледнява. И все пак, дали превратностите на историята ни дават право да забравяме Мачин и мястото му в нашето минало?

Примерът с българите от почти забравената днес Северна Добруджа, още веднъж показва нещо много важно – Освободителната война е поредният категоричен израз на единството на нашата нация в епохата на Възраждането. От приетите в Българското Опълчение над седем хиляди и двеста доброволци, около хиляда са от Македония, стотици – от Добруджа и Поморавието. Нека припомним, че през 2012 г. в Болград по инициатива на Асоциацията на българите в Украйна тържествено бе осветен паметник на бесарабските български опълченци. Паметникът е умалено копие на паметника на връх Свети Никола в прохода Шипка, а на него са изписани имената на около 200 опълченци, издирени от проф. Калчо Калчев и проф. Николай Червенков. Ако се вгледаме в състава на Опълчението като цяло, най-много са доброволците от градовете и селищата от двете страни на Стара планина – там, където е най-силна комитетската мрежа на Левски, където са огнищата на Априлското въстание. От тази част на България е и най-многобройната икономическа и политическа емиграция в съседна Румъния.

Дори и днес представата, че „свободата ни е дадена даром“ е внушавана системно и тенденциозно – не само от недоброжелатели, но и в духа на някакъв наш необясним национален мазохизъм! А участието на тогавашните българи във войната е значимо като човешки потенциал, и не само! Независимо от ограниченията, налагани от самото руско командване, с оръжие в ръка се сражават поне двадесет хиляди българи. Опълчението брои над 7200 хиляди души, отсам Дунава се създава и т. нар. Второ опълчение от около 5 хиляди. Действат доброволчески отряди, както и т. нар. „народни милиции“ от доброволци в най-невралгичните точки – Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево и т.н. В някои случаи тези формирования наброяват над хиляда души, водят борба с башибозушките банди, осигуряват обществения ред и т.н. Т. нар. „народни горски (планински) чети“ под командата на „вехтите войводи“ Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю Малешевски, Георги Пулевски и др. на свой ред играят важна роля за руските успехи. Благодарение на българските разузнавачи, русите познават отлично Стара планина с всички й проходи и пътеки. Това им дава надмощие, и то при положение, че Османската империя владее тези места от векове! В разгара на войната в значителна степен снабдяването на руската армия с храни, фураж и т.н. е осигурявано от българските общини.

Единството на нацията е категорично изразено и с „адресите“ на общините от Македония, Поморавието и Добруджа, до Великите сили и руския император Александър II – тамошните българи изразяват своята воля да бъдат включени в границите на свободна България и против разпокъсването на нашите земи от Берлинския конгрес.

Нямаме право да забравяме, че войната от 1877–1878 г. носи свобода само на част от нашата нация. Изконни български области като Македония и Източна Тракия остават под турска власт, Северна Добруджа е дадена на Румъния, Поморавието – на Сърбия. И все пак, въпреки горчилката от нерешения и до днес национален „Български въпрос“, символ на възкръсването на българската държавност си остава Трети март. За поколения идеалът за Сан-Стефанска България е нашата „Българска мечта“, за която са пролети реки от кръв. Затова и днес Трети март се нуждае от осмисляне не само като празник, а и като национален Ден за разсмисъл – кои сме, защо сме такива и какви трябва да бъдем.