Посредникът на ООН Матю Нимиц мина през Атина и Скопие в мисия за поддържане на оптимизма за скорошно решение на спора за заглавието на Македония

Едни хора на времето ми бяха казали: когато правиш пазарлък с гърци, нищо не е окончателно решено докато не е решено. А понякога и дори след като е решено, са възможни изненади. Не съм го измислил аз, казали са ми го, а аз само се опитвам да го представя достатъчно политически коректно.

Ето, посредникът на ООН в преговорите за спора за името между Гърция и Македония, американският дипломат Матю Нимиц изпълни мисията си, съживена от новата динамика в отношенията между Скопие и Атина. И вдъхновена от новата геополитическа ситуация в района, основана на повишения американски и европейски- да не пропусна!, интерес към Западните Балкани, вкаран в очевиден антируски контекст. По времето на десетте години управление на Никола Груевски, Нимиц бе останал с убеждението, че неговата посредническа роля вече е напълно изчерпана и че е време наистина да се отдаде на писане на мемоари за дългата си дипломатическа кариера.

Нищо не се случваше в преговорния процес за името на Република Македония, Гърция се гърчеше в своите си кризи, в Скопие Груевски и компания се сещаха за спора за името и за неговото решение само по време на предизборни кампании. Въпреки че именно този спор блокираше евроатлантическия път на Македония към членство в НАТО и Европейския съюз. Най-големият удар беше през април 2008 г., когато на срещата на върха в НАТО в Букурещ Никола Груевски и групата министри около него преживяха само за едно денонощие, не, само за една нощ радостта от обещаната покана за членство в Алианса, дадена от тогавашния президент Джордж Буш-младият, до сутринта, когато стана ясно, че вследствие на блокадата от страна на Гърция, покана няма да има. Политически коректно по отношение на нашите южни съседи казано- отказът бе „поради липсата на пълен консенсус сред страните-членки на НАТО“.

Нещо такова. В Скопие обаче напук, а и на политически инат, направиха така, че към всички други претенции, по-малко или повече известни, към северния съсед, гърците да добавят и още една, според която Скопие краде античната история на Гърция от нейния „македонски“ период и че по такъв начин нарушава гръцката представа за монопол над античността, призната и по света, разбира се. Така че, ако слушате гръцки анализатори, колкото и модерна оптика да използват по отношение на това, което се случваше на север, около Вардар, „иредентизмът“ от страна на управляващите в Скопие към Гърция си имаше някакви свои основания.

Както и да е. На власт в Македония дойде социалдемократът Зоран Заев, дълго и внимателно отглеждан, школуван и окуражаван от „международния фактор“, каквото и да означава това. И да подхване най-напред да изчисти натрупаните наноси в отношенията със съседите. Очевидно бе разбрал простото, но категорично послание от Брюксел, което Груевски толкова години не искаше, или не можеше да проумее - няма членство в НАТО или в ЕС без нормални добросъседски отношения. Просто и ясно, пък и приоритетно. Първо- България, след това и заедно с нея- Гърция. Министрите на външните работи Никос Козияс и Никола Димитров се срещнаха на няколко пъти, Димитров отиде в Атина, Козиас се разходи до Скопие, после двамата се виждаха навсякъде, където могат. Пряк диалог, при това на по-високо равнище от това на участниците в преговорите при Матю Нимиц в Ню Йорк. Заев отиде на декемврийска вечеря на гости на солунския кмет Бутарис. Около Нова година премиерът Алексис Ципрас и Заев си размениха приветствия, намериха начин да определят хоризонта на решението на спора- някъде към края на първата половина от годината. Значи, към края на българското председателство на Съвета на Европейския съюз, и което е много по-важно- преди Срещата на върха на НАТО през юли в Германия, където, ако спорът е решен, може да се постигне пълен консенсус на страните-членки и Македония формално, без да извървява отново процедурния път, да стане член на Алианса. Значи, и Гърция да не пречи. В Давос Ципрас и Заев хвърлиха вратовръзките и разговаряха няколко часа, давайки знак, че си имат доверие и че това може да е послание за всички институции в двете държави да ги последват. Заев дори обеща да промени името „Александър Македонски“ от два важни инфраструктурни обекта в Македония- летището в Скопие и магистралата от северната до южната граница. А на 17 януари Матю Нимиц отново се върна в играта, предавайки пакет от идеи на двамата си събеседници- гръцкият и македонски представител в преговорите, който те отнесоха на своите правителства за оценка. И сега Нимиц ги посети- първо в Атина, после в Скопие, той пък лично, за да чуе мнението на двете правителства за идеите в пакета му. И да отговори на всички онези, които по един или друг начин виждаха в негово лице човекът, който ще отсече и ще реши траещия повече от четвърт век спор. На подобни очаквания Нимиц отговори еднозначно- аз съм само един посредник, а не съдия.

И понеже е само посредник, не каза нищо по същество нито в Атина, нито в Скопие. Това си му е стил, а може би и така вижда смисъла на своето посредничество, защото колкото пъти съм присъствал на негови пресконференции в Скопие в предишните години, изказът му винаги е бил крайно предпазлив, обтекаем и внимателен. Междувременно, гръцките медии- предимно, вече бяха оповестили пет варианта за име на Македония, които Нимиц сложил на масата в Ню Йорк, които правителствата да анализират. Толкова ги въртяхме, че не виждам смисъл сега да ги посочвам. Принципът, който май досега е договорен, въпреки вътрешната съпротива и в Гърция, и в Македония, е бъдещото име да е съчетано, с географско или времево определение, ерга омнес, значи, за цялостна употреба.

Да бъдем наясно. Въпреки новата динамика на преговорите, въпреки видимо по-високото ниво на доверие между елитите в Атина и в Скопие, въпреки излъчваните позитивни и оптимистични сигнали от премиерите, от международния фактор, от самия Нимиц за възможността за успех, и в двете столици имат своите възражения. В Гърция това са искания името „Македония“ да не се включва, затова направиха хиляден митинг в Солун, а в неделя, 4 февруари ще направят още един, вероятно по-посетен и в Атина. В Гърция искат също промяна на всяка цена на Конституцията на Македония така, че да се ликвидира „иредентизма” от страна на Скопие. На първо място онзи член 49 , който задължава държавата да се грижи за македонското малцинство в съседните държави, значи и в Гърция. Атина отдавна е дала знак, че това конституционно изискване я дразни. Да не говорим за цялата онази пропагандна вакханалия на режима на Груевски, основана и материализирана в паноптикума паметници от програмата „Скопие 2014“ в центъра на македонската столица.

Край Вардар си искат конституционното име, с което Македония е призната от над 130 държави, първа от които бе България. А в четвъртък външният министър Никола Димитров рязко и до голяма степен нервно посочи, че всеки договор и всички преговори , в които се засяга македонската идентичност нямат шанс за успех. Ако не бе дипломатичността на Матю Нимиц да потвърди, че сега е моментът за решение, думите на Димитров можеха да бъдат изтълкувани като отхвърляне на целия преговорен процес.

А на всички онези, които възторжено очакваха в четвъртък Нимиц да удари гонга и да обяви мача за приключил, ще кажа, че това скоро няма да стане. Ще стане, но не веднага. Нали ви казах- в преговорите с гърци нищо не е решено, докато не е решено.