„Тъмни зори” и общественият земетръс Първият фройдистки роман у нас

Плъзва мълвата, че малкият формат на изда­нието е нарочно избран, за да се крие в дамска чанта или ученически джоб

Скандалните книги чакат да излязат на светло. Те се спотайват в мазето на българската литература. Ония, които са оцелели, защото има унищожени.

Скандалните книги са изгаряни и спасявани. Дописват по свой начин развоя на свободното слово. Без тях книжнината мирише на застояло. Като добре сготвено, но мухлясало ястие.

Скандалните книги ще се покажат една подир друга в новата поредица на “Труд”. Поругани, четени в тъмна доба, старателно крити под одъра. Започваме с “Тъмни зори”, първият фройдистки роман у нас.

“Тъмни зори” е първата фройдистка книга, родена от български талант. Романът се появява през лятото на 1920 г. и предизвиква обществен земетръс. Негов автор е Кирил Христов.

Поет, белетрист, драматург и преводач, той е най-конфликтната фигура в историята на нашата литература. Биографията му е разпъната от стълкновения. Класически е погромът върху вестник “Жило”, който дръзва да сипе хули върху достолепната му особа.

Кирил влиза в редакцията с въпроса: “Къде сте, гълъбчета, къде сте драскачи?” Развърта бастуна си и троши всичко наред. Нахвърля се върху ръкописите, накъсва ги на парчета. После вади револвер и стреля три пъти в тавана.

Скандалният Кирил Христов дели българския народ на “полово гладувал” и “поло­во преяждал”. Между двете категории слага онези, които “спокойно ядат сухия здрав хлебец на любовта”. Писателят отсъжда: “Величайшите беди на България са били винаги дело на първата категория луди – главно като политико-общественици и вестникари.”

“За мене – сочи ученикът на Фройд – отдавна не е останало никакво съмнение, че не само специфичната наша залисаност, но и познатата стихийна българска злоба, липсата на чувство за справедливост, въпиющата безетичност, лесната склонност към престъпления са форма на неутолен сърдечен глад през най-хубавата възраст и на свързаните с него извратености.”

“Тъмни зори” е художествена интерпретация на тази теория. Главният герой Асен е гимназист, дошъл в столицата от Стара Загора (родния град на К. Хрис­тов). Героинята Младена е знойна жена, току-що оста­нала вдовица (с черти на ед­на от авторовите приятел­ки). Асен прекрачва прага на Големия грях, а Младена е безсилна пред Голямото изкушение. Тя се отравя. Той се за­стрелва.

Още с мирис на печатар­ско мастило, романът е раз­пънат на кръст от критика­та. Малчо Николов се гне­ви в списание “Златорог”: “Всич­ки злоупотребяват с поло­вото чувство: възрастните само много ядат, пият и го­ворят и вършат постоянно мръсотии, юношите се от­дават на тайния порок. На­чинът, по който Кирил Христов е изобразил всич­ко това, неумереното сгъстяване на краските и склон­ността му вредом да намира изключително само груби животински полови проя­ви, всичко това не само не убеждава, но извиква него­дувание.”

В списание “Слънце” Борис Зографов нарича романа “порнографически”. Плъзва мълвата, че малкият формат на изда­нието е нарочно избран, за да се крие в дамска чанта или ученически джоб. Възмутени майки пи­шат до просветното минис­терство. Говори се за конфискация и претопява­не на тиража.

Кой би спасил “Тъмни зори” от кладата, ако не литератур­ният патриарх Иван Вазов. Още повече че той има сетива за еротиката. Като юноша е страс­тен поклонник на френския поет Еварист Парни, написал прочутите Еротически стихове (1778). Самият Вазов е автор на стихосбирката Майска китка (1880), за която по-късно признава: “Сега просто ме е срам, че съм печатал такива цинич­ни неща.” Вътре могат да се прочетат шедьоври от сорта:

Твойте ненки страстни не видя в тоз час,
но че са прекрасни туй догаждам аз.
Може би приличат на два портокаля,
затуй ме привличат, та да ги погаля.

Кирил Христов праща книгата на народния поет. “Аз с право мислех, че едно вмешателство на Вазова би я спасило”, на­дява се авторът. Вазов оба­че му отговаря: “Книгата прочетох с увлечение, как­то е четена, вярвам, от всички, които са я имали под ръ­це. Да пиша обаче за нея, както вие желаете, психо­логически ми е невъзмож­но. При среща ще ви обясня затруднението и вярвам и вие ще се догаждате отде иде.”

Кирил Христов е убеден, че е създал морално четиво за трагедията на две съще­ства, сблъскали се с устои­те на лъжеморала. Писате­лят знае: българинът няма нищо против еротиката, той е срещу показната еро­тика. Нашенецът скришом ще си ку­пи “Майска китка” и “Тъмни зори”, тайно ще ги чете и ще ги крие под одъра.

“Любопитно е, че за “Тъмни зори” не ми се раз­сърди нито една жена – свидетелства Кирил Хрис­тов. – И възрастни, и мал­ки момичета – студентки и ученички – го четоха лако­мо и при разговор с мене върху “опасните глави” се смееха дяволито и ме уверяваха, че няма нищо опасно и преувеличено, че всичко е тъкмо така, както бива. Те се само удивляваха, че аз зная толкова много от тех­ния скрит живот.”

И други харесват книга­та. Една сутрин Трифон Кунев възторжено спира авто­ра на забранения плод: “А бе какъв дяволски роман си написал? Снощи си лягам и го взех да проче­та няколко глави, преди да заспя, та хайде пет, та още пет, та още, че цяла нощ. Отзарана съм отишъл в 6 часа в Борисовата градина да го дочета. Не си спомням кни­га, написана с по-голяма свежест.”

След отказа на Вазов да съдейства Кирил Христов иска помощ от министъра на просвета­та Стоян Омарчевски. Бла­годарение на него романът е спасен.

Защо обаче народният поет се сепва от историята на Асен и Младена? Защо­то е в навечерието на бляскав юбилей по случай не­говата 70-годишнина и по­ловинвековна кни­жовна дейност. Точно сега ли трябва да защитава една съмнителна литературна кауза. “Той е напълно прав, като твърди, че психологи­чески му е невъзможно да се намеси. Аз го разбрах и ни най-малко не ме огорчи отказът му да стори това”, отбелязва Кирил Христов.

Поетът обаче не е от тия, дето лесно преглъщат. Когато на 22 септември 1921 г. Иван Вазов склапя завинаги очи, комисията по погребението заръчва над­гробното слово тъкмо на Кирил Христов. “Добре, приятели, ще се съглася, но ще кажа надгробна реч не за Вазова, а за себе си – ре­шава той. – И ще кажа та­кива пиперати работи, де­то, ако слушателите не са съвсем волове, не може да не ги смъдне.”

Така минава Иван Вазов в отвъдното – със слово не за покойника, а самовъзхвала на авто­ра на скандалния роман “Тъмни зори”.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.