Убиват Надя Дункин, за да не свидетелства за лагерите

В дома си, малко преди да бъде убита

Макар и с баща комунист, актрисата попада в ада край Ловеч без съд и присъда

Колкото и парадоксално да звучи, за актрисата Надя Дункин се заговори едва след трагичната й смърт на 13 септември 1994 г. – тя е убита в апартамента си на столичната ул. „Опълченска“, бл. 54. Най-вероятната причина е, че след ноември 1989 г. става главен свидетел на обвинението по „Делото за лагерите“, което така и не е доведено до края. А за лагерите, наречени трудово-възпитателни общежития, съществували у нас след 9 септември 1944 г., тя е можела да говори от първо лице, защото е минала през два от тях – „Слънчев бряг“ край Ловеч и този в Скравена.

Надя Василева Илкова, по съпруг Дункин, е родена в Пловдив през 1913 г. Дъщеря е на пловдивския комунист и политически затворник Васил Христов Илков, признат след 9 септември 1944 г. за активен борец против фашизма и капитализма. Детството и ученическите години на Надя преминават в Пловдив. Съвсем млада, на около 18-19 години, тя вече е актриса в Пловдивския драматичен театър. В постановката на „Хамлет“ с премиера през март 1933 г. изпълнява ролята на Офелия. Нейното име фигурира в архивите на театъра до последния театрален сезон преди Втората световна война – 1938-1939 г. По-късно е била актриса и в Русенския драматичен театър.

От първия си брак с Валентин Бакърджиев, произхождащ от известна фабрикантска фамилия, Надя има син – Иван Бакърджиев, който днес е известен учен-химик, живеещ със съпругата си в Хановер и Калифорния.

През 1959 г. Надя е арестувана заради думи срещу властта, както става ясно по-късно, и без съд и присъда е отведена в лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч. Там оцелява като по чудо след многократно нанасяни побоища и тежка физическа работа. После е прехвърлена в лагера в Скравена.

Освободена е след две години заедно с още петдесетина жени. Натоварили ги на камион, казали им, когато минават през Ботевград, да пеят, и ги стоварили на Ботевградското шосе. Месеци по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. Било, каквото било...

Останала без работа и без семейство (вторият й брак се разтрогва по времето, когато тя е в лагера), Надя се препитава с мъка и лишения. Патриарх Кирил е помогнал някога на пловдивската актриса. Като бивша концлагеристка и майка на невъзвращенец (синът й вече е в Германия), тя няма право да работи никъде. Патриархът я назначава за чиновничка в Св. Синод.

Надя сключва трети брак с Косьо Дункин, с когото живее до смъртта му и приема фамилията му. И така – до ужасния й край на 81-годишна възраст. Пребита е до смърт с тояга два дни преди да свидетелства по делото за лагерите – така, както е пребивана в лагера... Престъплението остава неразкрито, убийците – ненаказани. Малко след това делото е прекратено.

Бой за „добре дошли“

През 1990 г. Надя Дункин описва мъките си в лагера на смъртта край Ловеч за в. „Демокрация“ и заедно със спомените на други оцелели лагерници те са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“. Днес тя е библиографска рядкост.

„Още със спирането на затворническата кола, един куц циганин, Шахо му казваха, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за “добре дошли”. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: “Маргарита, Господ да ни е на помощ, тук ще мрем. Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим този ужас. Виждам, че вече е много страшно. Това е лагер”, пише Надя Дункин в спомените си.

„Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 40-50 см място. Ако едната се обърне на лявата страна, и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница. Бяхме около двеста жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.“

„Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма - по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можем да изпълним нормата - по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга - това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячи. За да не се морят биячите, които бяха тук на заплата.“

„Един ден, както работехме на кариерата, гледаме водят двама души - млад и по-възрастен. Разбрахме после, че били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: “Татко, татенце, татко, татенце.” Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден почина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за “превъзпитание” беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш - ще работиш, ако ли не, пукай.“

Коментари

Задължително поле