Димка Андреева сама майстори народни премени от всички етнографски краища на България

Българският национален костюм е изключително богат, красив и сложен. Той е синтез на всичко, с което можем да се гордеем - история и култура

Музей на народните носии е една от новите атракции за туристите по Северното Черноморие. Отседнали в курортите Златни пясъци и Албена чужденци пълнят трите зали на комплекса „Роден край“ във варненското с. Тополи, за да се насладят на автентичния дух на един стар български дом, обзаведен с миндери и рогозки, украсен с гайтани, шевици и стотици кукли, пременени с носии от всички етнографски райони на България. Шие ги сама собственичката Димка Андреева. Началната учителка се е посветила на мисията да съхранява и предава на поколенията материалната и духовната култура на българския род. Преди 5 г. превърнала част от дома си в музей, в който подредила голяма част от колекцията си, а от година „Роден край“ влязъл и в каталозите на туроператорите.

В начинанието помага цялото семейство на Димка. Мъжът й вае на струг куклите, а внуците отсега попиват тайните на занаята. Домакинята посреща посетителите с топла домашна баница под звуците на фолклорна музика, а след гощавката показва богатата колекция от носии, разказвайки увлекателно историята на всяка - лазарки, жътварки, невести, ергени, овчари, свекърви... Експонатите в музея са над 200, като само 20 от носиите, изложени на манекени в човешки ръст, не са дело на Димка. „Това са оригинални облекла, които съм събирала от приятели и познати от цялата страна. Не си знаят годините. Събирам ги, откакто се помня. А да изработвам носии се научих от майка ми, а тя от баба ми. От малка обичам да моделирам, да рисувам, да бродирам, да тъка на стан. Не предполагах обаче, че това хоби ще се превърне в професия“, обяснява майсторката.

Преди 40 г. житейска драма прекроила съдбата й. Докато била в майчинство, претърпяла катастрофа. „Получих тежка мозъчна травма, счупен бе и тазът ми, но не можех да си позволя да остана инвалид за цял живот. При комунизма беше така - или си здрав и работиш, или имаш ТЕЛК и си зачеркнат. Успях да убедя лекарите, че мога да продължа да преподавам, но се налагаше тайно всеки ден да пия обезболяващи. Знаех, че рано или късно ще се наложи да скъсам с училището“, спомня си Димка. Един ден видяла във вестника съобщение, че във Варна има задруга на майсторите на художествени занаяти. Решила да се яви на конкурс за майстор на кукли. Приготвила пет и ги пременила с носии от родното й с. Аспарухово, което в миналото носеше името Ченге. През 1981 г. се явила на художествен съвет в София, където одобрили всичките й работи. „Едната беше „Свекървата“, тя предизвика истински фурор“, смее се майсторката и показва идентична кукла със скръстени ръце и тъмен сукман, изложена в музея.

Малко след като асовете в бранша я признали, Димка спечелила първа награда на Първия международен конкурс за народно приложно изкуство в Орешак със същите 5 кукли. Така започнала втората й кариера, белязана до днес с множество отличия и изложби в страната и чужбина. Всеки свободен миг майсторката използва, за да твори, въпреки че музейните зали вече са тесни и много от експонатите стоят в кашони. Димка обаче признава, че никога не е работила по два проекта едновременно. „Процесът изисква концентрация и не мога да се раздвоявам. Първо носията трябва да грабне душата ми. Тогава я проучвам, изчитам всичката литература, гледам оригинали или снимки и сравнявам детайлите, за да направя нещо автентично“, споделя тя. Не се наема да каже колко време й отнема изработката на една носия и кои са най-сложните образци. „Вече имам рутина, но няма лесни премени, защото българският национален костюм е изключително богат, красив и сложен. Той е израз на нашата идентичност, нашето лице и е синтез на всичко, с което можем да се гордеем - история и култура“, изрежда Димка.

Въпреки че в музея има много родопски, тракийски, добруджански носии, слабост на майсторката са женските дрехи от родния й край. Гордее се, че притежава такива автентични облекла на над 150 г. от с. Голица и от провадийските села. Любимият й детайл е характерното за този район месалено забраждане. „До 1935 г. старите жени са носели месали. Историята на тази сложна забрадка е древна. Има проучвания, че ченгенци са отглеждали конете на болярите и от тях са я усвоили“, разказва Димка, сочейки кукла в характерната премяна, която нейна колежка наследила и й подарила. „Поставянето на месала е било цяло изкуство, защото той е от три части. Първата е за прибиране на косата, втората обгражда лицето, а третата свързва първите две над челото. Налагало се е две жени да обличат третата, а друга да ги направлява. Затова забрадката се е сваляла от баня на баня, неслучайно къпането е било цял ритуал“, добавя Димка. Шарките по кърпата също са много интересни, защото в тях се преплитат езически растителни и животински мотиви с християнски кръстчета. С ченгенски привкус е облечен и кукерът бай Благой. Опасан в чанове, той посреща посетителите в залата за гощавки. Главата му Димка измайсторила от череп на елен, а носията му съчетава женски и мъжки елементи.

„Такива са кукерите в моя край - хем животно, хем човек, хем мъж, хем жена“, обяснява Димка и отправя шеговит поздрав към усмихнатите кукли от кратунки и метла Мартин и Мартинка, над които бди техният събрат - щъркел с бебенце в клюна. Дървени нощви за хляб, шарени паници, газена лампа от параход, голяма запазена диканя и огромен дънер от ударено от мълния вековно дърво, ползван от предците като хранилище за зърно, допълват колекцията на музея. Амбицията на собственичката е да го превърне в етнографски комплекс. „В Нощта на музеите тук бе пълно с любознателни момичета и момчета, значи има надежда за народа ни. Все повече млади хора се интересуват от бита и фолклора, трябва да ги съхраним и да ги направим достъпни“, убедена е Димка. С тази цел преди 11 г. тя основала и фондация „Роден край“. В нея здрави хора и такива с увреждания се учат на сложния занаят на майсторката и издирват песни, танци, легенди и предания от миналото на Варненския край. Една от основните задачи на фондацията е да възпитава децата в дух на патриотична гордост и съпричастност към хората в неравностойно положение.