Сицилианецът пълни цирковете отвъд Океана половин век

Освен три долни крайника, той е имал два перфектно функциониращи пениса

Жени се за актриса, която му ражда четири съвсем нормални деца, умира на 78 години

„Допълнителните“ крайници и гениталии били „наследство“ от недоразвил се сиамски близнак

„Чудесният“ бил принуден да яде около 15% повече храна от средностатистическия американец

„Добър вечер, уважаеми зрители, аз съм Франческо Лентини, но няма да се разсърдя ако ме наричате Френк. Може би сте чували за мен - аз съм единственият мъж на света с три крака. Моята е една много красива история. Изчакайте да се наместя по-удобно и да ви я разкажа."

После мъжът с приветлива усмивка се настанява на третия си крак, сякаш е табуретка и под купола на цирка се отприщва завладяващ моноспектакъл. „Знаете ли, майка ми не е родила две деца – започва, – пръкнали са се е от утробата ѝ повече от едно, но не и две деца!“

Публиката се залива от смях, който не продължава броени минути или час, а повече от половин век, при това из цяла Америка, почти всяка вечер и все жизнерадостен. Защото изключително интелигентният Франческо успява да завладее зрителите с остроумните си гегове, пее, танцува и дори рита топка по арената с трите си крайника, превръщайки така своя недъг в машина за веселие и пари, сбъдвайки за себе си и близките му прословутата „американска мечта“. И се извисява на артистичния небосклон на Съединените щати като тяхната първата истинска „рок-звезда“, както твърди италианският журналист Алберто Джуфре в появилата се неотдавна по книжарниците на Апенините книга „Невероятната история на мъжа с трите крака“.

Шегувал се, че благодарение на двата си члена, можел да го прави едновременно с две жени.

„Чудесният“, както медиите навсякъде по света са наричали Франческо-Френк заради таланта му на шоумен, се ражда на 18 май 1889 г. в намиращото се недалеч от прочутия сицилиански град Сиракуза селце Розолини. То е било същото като мнозинството населени места на острова, изпаднали в жестока криза в края на XIX-и век, пълни с отчайваща бедност и описани прекрасно в романите на прочутия сицилиански писател Джовани Верга.

Семейството на Франческо обаче било заможно – владеело много земя, работели я към стотина ратаи и трагичните истории от книгите на Верга могат и да не се отнасят за него. До момента, в който се ражда недъгавото момче - бащата Натале и майката Джована го приемат направо като проклятие на завистници. Как иначе може да възприемеш в ония години в тънещата и в духовна нищета Сицилия детето, което се появява на бял свят с три крака, с атрофичен четвърти крак - израстък зад коляното на третия крак, с общо шестнадесет пръста на долните крайници и с два мъжки полови органа, оказали се по-късно безупречни?

Според тогавашните лекари, които започнали да се занимават със случая, „допълнителните“ крайници и гениталии били „наследство“ от недоразвил се сиамски близнак, останал „да стърчи“ от дясната страна на тялото на момчето, към което е бил съединен чрез „лумбален гръбначен стълб като голяма опашка“. Именно тази подробност – свързването на недоразвилия се „брат“ с гръбнака, кара италианските доктори да откажат исканата от родителите операция, тъй като отстраняването на „близнака“ можело да причини парализа на иначе здравото и жизнено дете.

Натале и Джована обаче не се отказват от намерението си да направят физиката на Франческо що-годе приемлива и когато навършва четири годинки го водят за ампутация на третия му крак в чужбина – в Малта, при светилото на световната хирургия в ония времена професор Руджеро Бусутил. След обстоен преглед на малкия пациент професорът обаче също стига до заключението, че операцията на крайника и другите нежелани израстъци е твърде рискована, ако не и фатална, поради което отказва да я осъществи.

Отчаяни, Натале и Джована, които имат общо 12 деца – седем дъщери и петима сина, се отказват да отглеждат Франческо, може би и за да не смущават прекалено чувствеността на останалите си наследници. И го пращат първо да го гледа баба му по майчина линия Пепина, после при някаква леля на име Джакома с многолюдна челяд, но в крайна сметка момченцето се озовава в... дом за сираци със увреждания!

Семейството на Франческо било заможно – владеело много земя.

Според спомени на негови съвременници, то мразело силно нескопосаното си тяло, но не много време след пристъпването на прага на въпросното сиропиталище, загърбило тревогите си. Защото, както пише в своята автобиография от 1940 г., в дома Франческо попада на глухи, слепи, неми или осакатени от болести и побоища дечица, за които си дава сметка, че са много по-нещастни от него. Достатъчно е умен, за да направи преоценка на състоянието си и почувствайки се сред другарчетата си едва ли не като галеник на съдбата, той започва да им помага и да ги весели, доколкото те могат да го виждат и чуват, с всевъзможни щуротии. Нещо повече – в дома за недъгави сираци упоритото и вечно усмихнато момче се научава да ходи съвсем изправено, да скача на въже, да върти педалите на велосипед и дори да кара кънки на лед. А що се отнася до изучаваните там както във всички първоначални школа предмети, трикракият малчуган е перманентен отличник.

Съдбата обаче се разпорежда някъде в началото на 1898 г. в чифлика на Натале и Джовани да гостува далечен роднина на име Джузепе Маняно, който вече бил работил като клоун в циркове отвъд Океана. Изглежда визитата се била случила през някоя от ваканциите на Франческо, защото момчето си било у дома и когато „чичото“ го вижда, веднага му светва, че то е истинска златна мина за многобройните циркове в Съединените щати с „фрийк шоута“, тоест зрелищни спектакли с всякакви изроди. Със сигурност Джузепе е обсъдил с родителите хрумването си и пожелава да заведе сина им да печели пари в Америка.

Бащата Натале се запалва и на 28 юни 1898 г. деветгодишният Франческо Лентини отплава не само с таткото, но и с майка си за Америка, като пристига в Бостън на 8 юли. Според някои източници момчето най-напред завършва първоначалното си образование, научавайки се бързо да говори на четири езика, а според други - още в началото на 1899 г. то било прието на работа във „фрийк“ цирка „Риндлинг Бадърс“ срещу добро заплащане, което позволява на родителите да останат с него.

Канят го в най-известния по онова време цирк с недъгави чудаци „Барнум“.

Славата му бързо се разнася, защото както вече стана дума, той е остроумен, със силно чувство на хумор, измисля си сам скечовете едва навършил десет години, а неговият английски с лек италиански акцент разсмива още повече публиката. Успехът е толкова голям, че не след дълго го канят в трупите си собствениците на най-известния по онова време цирк с недъгави чудаци „Барнум“, а после тези на прочутото май и днес увеселително шоу на колела „Бъфало Бил“. Там Франческо се засича с гигантите си и сънародници Батиста и Паоло Уго , за които „Труд news” разказа миналата седмица и с които дори комбинира няколко номера. Заобиколен е непрекъснато от по принцип забавни мъже-слонове, от мъже-маймуни, жени с бради, албиноси, джуджета, от най-високите мъже в света, като споменатите братя и норвежецът Джон Аасен, както и от най-ниските - като прочутия за времето си нахакан „майор Делберт“ с височина 96 сантиметра.

За тогавашния американски печат трикракият италианец отначало е само един от многото циркови изроди, едно от „чудовищата“, както журналистите наричат хорицата с невероятни недъзи, но не след дълго или само 4-5 години след пристигането му в Бостън, медиите го извисяват в звезда. Просто защото успява да развълнува публиката с необичайна пъргавина, демонстрира изключителен контрол над допълнителния си придатък, репликите му са хапливи, но никога не бъкат от прекомерна злоба, въобще вписва се по най-добрия начин в масовата култура отвъд Океана. И на крилете на малко неочаквания и от самия него успех, още ненавършил 20 години, Франческо-Френк започва собствено шоу, с което обикаля и развеселява Америка чак до 1952 г. Тоест цял половин век.

В личен план животът му също е песен - през 1907 г. цирковият ас се жени за с три години по-младата от него актриса Тереза С. Мъри. Бракът им е щастлив и както бе споменато, от него се раждат четири напълно здрави и красиви деца - Джоузефин, Натале, Френк и Джеймс. Франческо живее постоянно със семейството си дълги години в град Уедърсфийлд, щата Кънектикът, а когато напуска сцената през 1952 г., той се премества във Флорида. В книгата си „Невероятната история на мъжа с трите крака“ Алберто Джуфре разказва случай, който свидетелства за прекрасните отношения на „Чудесния“ с децата му. По време на Втората световна война двама от синовете му са мобилизирани и пратени да се бият с нацистите в Африка. От фронта Натале, който е сержант в Първа американска дивизия - тази, която след това ще дебаркира в Италия, пише на баща си: „Бях ранен, чудо е, че съм жив. Бях на среща с Айзенхауер/Дуайт Айзенхауер е главнокомандващ на Съюзническите войски по време на Втората световна война с чин армейски генерал и президент на САЩ от 1953 до 1961 г. – бел.кор./ и той ми връчи сребърна звезда за проявен героизъм. Чух, че братчето ми Джеймс ще отиде да се бие в Сицилия, моля се за него!". Трогателно, нали, а Франческо отговаря на сина си с изявление за някои от най-тиражираните американски вестници, в което подчертава, че се гордее със синовете си, готови да умрат за тяхната първа и негова втора родина – Америка.

Колкото до интервютата, Алберто Джуфре споменава, че Франческо Лентини обичал много да разговаря с журналисти, като винаги се стремял да съсредоточи вниманието им върху артистичността си и съвсем малко върху недъга. Обикновено по време на интервюта бил облегнат на допълнителния си крайник, като винаги се хвалел, че е единственият човек в света, който не се нуждае от стол, тъй като винаги носи табуретка със себе си. Не пропускал също така да изтъкне, че може да плува перфектно, използвайки придатъка си като „кормило“. Въобще не се притеснявал да отговаря на всякакви въпроси от личния си живот, като започнеш от неговите многобройни, но най-невинни хобита и свършиш с подробности от сексуалния му живот. На най-любопитните репортери пък обяснявал с типичната за него ирония, че благодарение на двата си члена, можел да го прави едновременно с две жени, но тъй като бил моногамен и заклет католик, залагал винаги на секса с жена си. Понякога го правели и „по ред на номерата“, в рамките на шегата, но пишещото братство вземало насериозно репликата и я публикувало. Иначе като възрастен Франческо-Френк тежал малко под 80 кг и доктори били изчислили, че допълнителните му придатъци го били „пренатоварвали“ с около 12-14 кг. Ето защо „Чудесният“ обичал да казва, че бил принуден да яде около 15% повече храна от средностатистическия нормален американец - за да подхранва допълнителния си крак, разбира се.

Репортерите пък и съвсем обикновените хората често го питали дали не му е трудно да си намери обувки в комплект от три? Къде на шега, къде наистина, Франческо винаги отговарял, че бил решавал проблема, като си купувал два чифта, давайки излишната обувка на приятел, загубил десния си крак още в Първата световна война...

Напуска официално сцената през 1952 г., когато е на 62.

Интересното е, че той е един от най-дълголетните шоумени с недъзи в историята на световния цирк. Наистина напуска официално сцената през 1952 г., когато е на 62 години, но още почти 15 години продължава да радва публиката с брилянтните си изяви на възпитана, изключително културна, добронамерена, елегантна и самоиронична личност. И напуска този свят по време на турне, след като се разболява от простуда и е приет с висока температура в болницата на град Джаксънвил в щата Флорида. Там и умира на 21 септември 1966 г. на 77 години. Въпреки че на медицинската наука са известни доста хора, родени и живели с три или дори с четири крака, Франческо Лентини е единственият, за когото се знае, че е стигнал до такава напреднала възраст.

Между 21 и 22 септември 2016 г., по повод петдесетата годишнина от смъртта на великия актьор с три крака, неговите потомци - внуци и правнуци посещават дружно модерното днес градче Розолини, недалеч от Сиракуза. Приети са радушно от останалите в Италия роднини, а в спретнатия от кмета як купон, се включват всички местни жители. Плащат сметката американците, а кметът обявява Франческо посмъртно за почетен гражданин и открива негов паметник, вдигнат с волни пожертвования на розолинчани. По същото време и кметът на град Мидълтаун в щата Кънектикът, където Франческо-Френк също бил живял с жена си и децата, го обявил посмъртно за почетен гражданин.