Хляб, зрелища и икономически заблуди

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

В предизборната ситуация лъсва неграмотността

Мантрата за „усвоените“ европари

„Не е престъпно да не разбираш от икономика, която е специализирана дисциплина, а болшинството от хората дори считат за „злощастна“ наука. Но е напълно безотговорно да изразяваш високо и крещящо мнението си по икономически теми, оставайки все така в това състояние на невежество”. 

Колко верни думи на великия икономист Мъри Ротбард - както за всеки човек, така и за всяка нация. Особено сега - в предизборна ситуация - у нас лъсва тоталната икономическата неграмотност на политическата класа, примесена, разбира се, със зловреден и късоглед популизъм. А такъв подход, за жалост, хваща декиш сред наивните избиратели и прави живота ни по-лош, отколкото би бил, ако спазвахме постулатите на икономическите наука.

Всъщност икономическата наука исторически винаги е била трън в задните части на социалните инженери, набивайки спирачка на налудничавите им, нереализируеми и дори опасни идеи. 

Освен в случаите, в които някои псеводинтелектуалци се превърнат в придворни лакеи на политическите си господари - и с писанията и работата си легитимират властовите им попълзновения. Това на практика е интелектуална свинщина, предателство към истината и науката и винаги носи вреди за обществото.

Обещанията 

По същество посланията на политическите партии винаги са с икономически характер - доходи, социални помощи, образование, здравеопазване и по-висок стандарт. Целта на всички политически формации е “благоденствието”, като само рецептите са различни. Но така, както едно погрешно хапче може да убие пациента, така и грешните икономически “политики” може да имат скъпа цена. За всички нас.

За това е важно накратко да хвърлим поглед върху най-фрапиращите икономически заблуди, които се завъртяха в медийното пространство в последните дни. Ако не бяха толкова вредни, щяха да са просто гротескна интелектуална гимнастика и очевиден абсурд. Уви.

Печалбата е зло?

Печалбата е най-стигматизираното икономическо явление. Едва ли не - олицетворение на чистото зло. В икономиката обаче печалбата и загубата имат важна функция - да насочват оскъдните производствени фактори към най-важните и спешни нужди на обществото. Това гарантира ефективност и ефикасност и покачва стандарта ни на живот.

Печлабата е крехко явление - там, където се формира, влизат нови играчи, които наддават за производствените фактори и печалбата изчезва. Печалбата не е във вреда на хората - за да се появи трайно, следва да си полезен с продуктите и услугите си като фирма, да държиш ниво на обслужването и продуктите си. Дори мотивът да е “алчност” и лично облагодетелстване - ако нямат политическа протекция - предприемачите се замогват само чрез продажба на качествени стоки и услуги за другите. Те носят риска и оперират в среда на несигурност.

Предприемачът не “експлоатира” работниците - той наема или купува техника и офиси, плаща заплати днес, за да получи приходите вбъдеще. Разликата между инвестициите му сега и възвращаемостта утре отразява времевите предпочитания на потребителите и се нарича лихва - крайните стоки и услуги (бъдещи стоки), които ще продаде, са по-скъпи от вкараните в производството им капиталови блага, пари и труд (сегашни стоки). Ако изобщо му се “получи”, което никак не е сигурно.

“Икономическа” печалба той реализира само когато е над нивата на средния текущ лихвен процент в икономиката. А за да я постигне - трябва да е разсъдлив, интуитивен, постоянен в бизнеса си и предугаждащ промени във вкусовете на потребителите.

Ако нямаше предприемачи, които да плащат заплати, докато се произведе дори един автомобил, то животът на служителите през време на производствения процес би бил ад. Обратно, загубата, е наказателният пазарен механизъм за похабяването на оскъдните ресурси. И е много по-честият резултат в реалната бизнес игра. А фактори за производство са похабени, нанасяйки нетна социална вреда.

Отсъствието на истинска пазарна икономика, тоест ценови сигнали и адекватно осчетоводяване на печалба и загуба - винаги и навсякъде води до обедняване и застой. 

Общоевропейска минимална работна заплата

Единната европейска минимална работна заплата като че ли се ползва с политически консенсус у нас като нещо правилно, възможно и въпрос на време - поне така става видно от предизборните дебати. Нито е правилна, нито е възможна, а дори да можеше да се приложи като социално-икономически експеримент - щеше да бие световните рекорди по бърз фалит на българската икономика. Във Франция минималната работна заплата е 1521 евро, ако я приложим тук - за няколко часа ще фалира цялото ни стопанство.

Заплатата е цената на труда като производствен фактор. Тя отразява производителността на този труд, подготовката на служителите, трудовата им етика и наличните капиталови блага - машините и технологиите. Важно: минималната работна заплата не създава работни места. Тя само законово слага дъно, под което работодателят или фирмата не може да наема хора. Логично, това засяга именно най-социално ранимите, тези с най-ниска квалификация и младите, забранявайки им доход, ако производителността им не кореспондира на дъното, което административно е заложило правителството. На европейско равнище - би значила смърт за изостаналите държави и тотален коз за големите по отношение на конкурентоспособност. В условия на криза подобна безумна мярка може да предизвика тежка безработица или да се прибегне до машини и автомати, които да извършват задачите вместо хората - тоест “насилствено” роботизиране.

Неравенството е зло?

Зло ли е икономическото неравенство, което бива “громено” от всички политически партии и програмите им? Първо, това е етичен, а не икономически въпрос. Освен това - зависи.

Има “добро” и “лошо” неравенство. “Доброто” неравенство в доходите е следствие от труда, постоянството и по-високите резултати в една или друга сфера на индивид или група от хора - то може и трябва само да ни мотивира да ставаме все по-можещи. Това “неравенство” е естествено и е в основата на разделението на труда и развитието на цивилизацията.

“Лошото” неравенство касае използването на принуда - дали банда, или политически репресивен апарат. Взема се от А, който създава стойност, за да се даде на Б, който да я потреби, обогатявайки се. Примери: субсидии, обществени поръчки, печатане на пари, законови привилегии или правене на правилата в нечия конкретна угода и в ущърб на цялото общество. Предприемачи, които избират втория начин, не са предприемачи, а “тарикати” и паразитират на гърба на всички.

Равенство трябва да има само пред правото и правилата - тоест като “статут” за равни условия по време на играта. Не в резултата от мача. Само при ясни и обективни правила за всички има справедливост, а обществото е здраво и се стреми към развитие. В противен случай се насажда усещането за несправедливост и социално напрежение. 

В този смисъл акцентът на усилията ни следва да е насочен не към “премахването или намаляване на неравенствата”, а към повишаване на общия икономически стандарт и повишаване на реалните доходи (производителността) - тоест към излизане на все повече хора от бедността.  При едни нормални условия и защита на частната собственост, без политическо фаворизиране на определени играчи - този резултат от икономическата свобода (повишаването на общия стандарт) е гарантиран.

Може ли държавата или ЕС да ни вдигне доходите?

За да растат реалните доходи, т.е да може да купуваме повече неща, то трябва да произвеждаме повече стоки и услуги. За целта: трябва да сме по-производителни. Как ставаме по-производителни: с повече спестявания, а оттам и повече инвестиции в машини, технологии и човешки капитал. Чуждите инвестиции също помагат да се “догони” липсата на спестявания. Държавата или ЕС не могат административно да ни вдигнат доходите. Те имат преразпределителна функция - вземат от Иван, за да дадат на Георги или Валя. И от 5 произведени ябълки не правят 6, а само разпределят 2 или 3 по произволно усмотрение.

Функцията на държавата е да създаде условия предприемачите да използват оскъдните ресурси най-ефективно и ябълките да станат от 5, да речем, 6-7, а защо не и 8... И така да има повече за всички. 

Корупцията - бич номер едно?

Какво е корупцията, с която се бори всеки политически субект у нас - независимо, че рано или късно се пооцапва от нейните златни пръски? Правителството иззема 40 стотинки от всяко левче създадена стойност в икономиката... и започва надцакване от онези "бизнеси", които не биха сами я изкарали честно на пазара. Печелят раздаващите и получаващите по веригата. Или: държавата създава огромна бумащина, ограничения и данъчна тежест с цел рекет на истински работещите предприемачи с мотото - не платиш ли, ще чакаш. И някои плащат.

Та: борците срещу корупцията не се борят срещу причината за наличието й - изземването на огромна плячка от брутния доход от държавата, а срещу последствието, явлението "корупция". Нещо повече: “десните” дори за секунда не засягат размера на баницата - преразпределението от държавата на изработеното в икономиката, а претендират, че при тях щяло да се краде по-малко. Дори да е така, централно преразпределяният ресурс неизбежно е неефективно пропилян - просто няма ценова система, която да го канализира, наказвайки със загуби похабяващите го. Толкова за мантрата повече и по-прозрачно “усвоени” европари. Не, мерси.

Парадоксално, но запушването на т.нар. "корупция" икономически може да доведе до пълна стагнация - ако залостилият вратата на къщата ти "охранител" не можеш да го мотивираш дори с едно кафе или подарък да я отвори - спуканата ти е работата. Колкото по-високо е икономическата култура на дадена нация, толкова по-голям е шансът й да си спести пагубните икономически грешки, респективно да е относително по-заможна и просперираща.

Коментари

Задължително поле