Художникът Иван Газдов: Свободата е задължение за мярка и предел в изкуството

Не претендирам да давам оценки за великия „оркестър на живота“

Гледам да отбягвам отрицанието. Оплаквам се само по здравословни причини

- Казвате, че социалната изява е кошмарът на всяко изкуство. А пък тия дни открихте две авторски изложби, на които се стече маса народ. Да не говорим, че издавате и книги. Няма ли тук разминаване между думите и делата, проф. Газдов?

- Без съмнение социалната изява е върховната изява на всяко изкуство и от гледна точка на автора не бих казал чак кошмар, а по-скоро тревога - как ще се приеме едно творчество - в цялост, отчасти, на етапа на който е. За някои тази тревога е силна, за други не толкова, за трети може да граничи с кошмар, но без нея не е възможно да има напредък, дори и само продължение. Но аз нямам познания за безкрайните видове и жанрове изкуства. Стига ми моето графично занимание или по-точно великото магическо графично пътешествие, както е известно от 30 години ГРАФИКА-ТУРА. В изложбите, за които става дума, е показан според мен вече един зрял резултат, изявен в цикли, в плакати (показани са цяла поредица, получили международни награди). Единственият български плакат, участвал в Първия международен салон на плаката в Гран пале, Париж през 1986 година. Най-популярната серия „Игра на силуети“, творческият апотеоз на установеното от мен художествено определение „авторски плакат“. Също и една голяма изненада - рисунки от периода 1954-1984 г., показвани за първи път - документи, че моят творчески живот по времето на КОГНИТИВНАТА ДИСФУНКЦИЯ НА НОРМАТИВНАТА ЕСТЕТИКА е бил напълно самостоятелен, бих казал самостоен и удивително свободен и неповлиян, защото - като неприет години и непоказван - той не е могъл да бъде и класифициран. Днес вече показани рисунките пред много хора, за които говорите, стават един внезапен естетически триумф, за който времето на създаване е без значение.

- Какво имате предвид със заключението, че артистът, поетът, творецът „с единия крак е стъпил в облаците, а с другия в локвите“. Дайте ни пример със себе, че сте си най-подръка...

- Имам предвид, че т.нар. творци, които изкуството ги влече, съществуват в един доста краен дуализъм в своите приоритети на изявите. От една страна, е естетиката на личното вдъхновение, а от друга - изборът, по-скоро възможностите да осъществиш формално на творбите си. Това е дуализмът на гениите. Шопен със специалните си акорди, Модиляни с импулса на живописната тъкан и фантазията на деформацията на фигурите. Вътрешното единение на качествата в такива творби бележи възхода на изкуствата. А иначе междинната човешка категория, за която Монтен твърди, че единствена ще разбере неговите „Опити“, доминира със своята повсеместност и упорито съществуване и в изкуството - дотам, че човек може да си каже: „Изкуство? Че какво пък толкова?“ И да вземе да го прави, да си мисли, че го прави. Аз съм си подръка с моя пример, когато нощем след часове работа с молив и гума (в локвите) стигна до крайно решение за завършеност, нареждам готовите работи на пода и се покачвам високо, за да ги гледам като от балкон. Постепенно ме обхваща такава радост (в облаците), като че ли всичките клетки на организма се разтапят в медена наслада. Това е апотеозът от удовлетворението на създаването. Необяснимо, неповторимо, неописуемо, неразбираемо, неопределяемо, неназовимо, несподеляемо.

- В този ред на мисли - какво изпитва художникът ,като си прави автопортрет? Вие сте доста изявен в този жанр, който не е характерен за другите изкуства. Впрочем обикновеният човек, като застане пред огледалото, никога не се държи естествено. Заема разни пози, за да изглежда приемлив в собствените си очи.

- Да си нарисува художник портрет, не е като да си щракне селфи с изпъната ръчичка. Съвременната действителност ни предлага огромно разнообразие от визуални извращения, от които художникът би могъл да черпи с пълни шепи или ако прецени - да се опази. Именно свободата е задължение за мярка и предел в изкуството. Визуалното творчество да не се превърне в роднина на „Книга на суратите“ - ФАСЕ БООК (нарочно е написано така нехаризматично). На такъв фон собственият портрет е по-труден от обикновения, защото трябва да имаш силата на Уолт Уитмън - I celebrate myself - I sing myself („Аз чествам себе си, аз пея за себе си.“) За такава постановка се иска потомствена свобода. Чест на нашето съвремие е геният на Любен Зидаров с неговите автопортрети, за които е твърде наивно да се мисли, че са хумористични. Те са чудесни с леката сила на своето могъщество. Това е автопортретът - собствена дарба със собствени средства. Не е за всяка уста лъжица. (Не дай боже някоя мома да си нарисува своето „алтер его“. Вие знаете ли как би изглеждало това? Аз не се сещам...) Всичките ми автопортрети носят датата 16 август. Нека това да си остане загадка...

- Какво е за вас „знакът“? Какво означава знакът, г-н график?

- Достатъчно сме търкаляли знака в семантики и семиотики, та да си досаждаме. Навремето казвах нещо, което сега ми се струва хлъзгаво и наивно: „Моите графики са пътеводни знаци за вашите мозъчни гънки.“ Много добре, ама при положение че някой се разхожда по тези гънки. В различните етапи на работата ми през годините определението за знак се е променяло. Общо взето това е силата на ефекта на излъчването на графиката - веднъж контурна, друг път с петно, но никога сфумато.

- В последната си книга „Двама в Алабама (ала-бала)“ употребявате израза „интелектуален разврат“. Как се подвизава интелектуалният развратник на местна почва?

- В тази моя книга, писана в продължение на 10 години и която е посветена на изкуството, споменавам и десетки пъти „вдъхновението“, особено „възхищението“, твърде дефицитно изобщо, обаче без което няма смисъл да се твори въобще. Великото взаимоотношение на дарбата с радостта. И още за процесите в изкуството, за труда, за влечението, без което работата е мъка, за това, че формулата „99% труд, 1% талант“ е алиби за тези ,които са далеч от магическото, вълшебното графично пътешествие, което е загадъчно и затова привлекателно. И всичко в книгата е разказано така, че усмивката да не слиза от лицето на четящия. Интелектуалният разврат (или какъвто и да е друг) не е моя тема. Казано е епизодично, като предупреждение за младите. Аз съм подчинен изцяло на вдъхновението, на щастливия екстаз от него и това е моето обществено послание, което има смисъл, защото всякога е на хоризонта на твореца.

- Имате ли усещането, че като в кладенеца на Алиса пропадаме все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква бездънна българска гротеска?

- Точно обратно, създал съм две художествени действия - „авторския плакат“ като мое определение и съпричастие в световната тенденция от 35 години - превръщането на деловите плакати по поръчка в работа за свободни артисти, които си поръчват сами на себе си. Много съм горд и щастлив, че моят бивш студент от 1995 г. Теодор Ушев получава признание с номинацията за „Оскар“ за своята фантастична работа в анимацията. „Авторският плакат“ вече е призната школа в Художествената академия от 20 години. Графичният стил „графикатура“, на който са посветени двете сегашни изложби, надявам се и се стремя да възвисява графичното изкуство и да въздига творчески не само студентите, а и зрителите. Гледам да отбягвам отрицанието. Оплаквам се само по здравословни причини.

- Бихте ли направили една словесна графикатура на нашето време - на пиарите, кредиторите, демагозите, олигарсите, останалите... Нали според Борис Димовски „графикатурата е тъпанът в оркестъра“. В какъв оркестър бие тъпанът сега?

- Графикатурата не е кръчмарско занимание. Тя се мъчи да има естетическо достойнство и съвсем не е толкова значима, че да искаме от нея да прави обществен анализ или още по-малко аз да го правя от нейно име. Естетическите категории са самостойни територии и всякакво смесване със социални или политически категории е трагично. Дори имаме и такива примери в съвсем близкото минало.

Борис Димовски, с когото бях много близък още от момчешките си художествени години, беше парадоксален мислител. Когато обсъждахме първия ми голям албум за графикатурата, помня как ми каза с тъжна усмивка (той имаше и лъчезарни такива): „Ти си самотен самурай“, което тогава ме ласкаеше, но сега схващам, че този мъдър човек ми е подсказвал от собствен опит колко самотно и тъжно е да си създател. Неговото изречение за „тъпана в оркестъра“ е гениална метафора за оркестъра на естетиката в изкуството, разбира се. Нямам необходимата кондиция, за да претендирам да давам оценки за великия оркестър на живота.

 

Нашият гост

Иван Газдов е роден в Ямбол на 2.ХI.1945 г. Син е на високоценения в Южна България лекар д-р Едуард Газдов. Завършва художествена гимназия и Художествената академия при проф. Александър Поплилов. Специализира в Букурещ, Прага, Варшава и Краков, Амстердам и Париж. От 1973 г. започва да преподава в академията. От 1994 г. е професор и ректор на академията (1999-2003). Създател на жанра графикатура с повече от 40 самостоятелни изложби, десетки национални и международни награди. Негови са книгите „Законът на Иван Газдов“, „BESTсмислици“, „Двама в Алабама (ала-бала)“, а дебелият сборник „За и от Иван Газдов“ съдържа негови статии, студии, съждения за изкуството и интервюта на даровития график и оригинален мислител.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта