Искат постоянен арест за извършителя на убийството в Кюстендил

2021 г. изплащат първите допълнителни пенсии

Йорданка Фандъкова положи клетва като кмет на София

Нивите в Шумен поскъпнаха с 500%

Около 50 ракети са били изстреляни срещу Израел от Ивицата Газа (ВИДЕО)

Нина Добрев приета в болница по спешност

Хилария Болдуин отново загуби бебето Втори спонтанен аборт за една година

Областният управител на София към общинските съветници: До края на мандата си работете в полза на столицата

Арестант избяга в Бургас Извели го да чисти, ударил охраняващия го полицай с дръжката на метлата

Джип уби пешеходец на бул. „Симеоновско шосе“ в София

Кола връхлетя върху пешеходка в Търново Сигнал за инцидента е подаден в полицията след 7 часа

Симфониците свирят „Хари Потър” Концерт с музиката на Джон Уилямс преди премиерата на „Междузвездни войни”

Бързи и яростни коли за продан 21 автомобила на Пол Уокър отиват на търг

Разкриха младеж, задигнал ловно куче в Елена Разследват побой на питбул в Павликени

Откриха дрога в колата на младеж в Горна Оряховица

Цар Самуил и трагичното лято на 1014 година Тъжната армия от слепци е била по-страшна гледка и от самата смърт!

Саркофагът на владетеля трябва да бъде поставен в базиликата „Света София“

Отношения между България и Република Северна Македония са сложна и понякога болезнена тема… И все пак, договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество, подписан в Скопие на 1 август 2017 г. от премиерите Борисов и Заев, е основа за сближение и откриване на историческата истина. Един от основните принципи, залегнали в договора, гласи дословно: „Съвместни чествания на личности и общи събития от историята“.

В броя на „Труд“ от 19 юли, в навечерието на Илинден (според календара на Българската православна църква), се спряхме на личността на апостола на македонските и източно-тракийските българи Гоце Делчев, на създателите на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация и нейните основни начала, следващи стратегията на националната ни революция отпреди 1878 г. В Северна Македония Илинден се отбелязва на 2 август като официалният празник на младата държава. За големите личности в борбите за свобода в Македония и Одринска Тракия ще имаме поводи да се спираме и по-нататък в нашата поредица. Сега ще се върнем към трагичните събития отпреди повече от хиляда години и личността на цар Самуил – една от най-знаковите фигури на общата ни история, в която има величави, но и трагични събития. Събития, които сме длъжни да осмисляме и помним.

На 29 юли 1014 г. при Ключ средновековна България търпи едно от най-тежките поражения в своята история. След тази военна катастрофа се разиграват драматични събития, които преобръщат съдбата на цар Самуил и оглавяваната от него българска държава. При Ключ падат много жертви, а още повече са пленените – византийските хронисти сочат 14 и дори 15 хиляди войници. Въпреки това, действайки смело и дори рисковано, престолонаследникът Гаврил Радомир спасява от плен своя баща, като го мята на седлото при себе си на собствения си кон. Самуил е отведен в укрепения Прилеп, а след няколко седмици през Битоля и Лерин (дн. Флорина, Гърция) отива в любимата си резиденция Преспа на о-в „Свети Ахил“ в Малкото Преспанско езеро. Остава там до края на живота си на 6 октомври същата година. Командването на оцелелите български сили е поето от Гаврил Радомир, който с решителни действия парира византийската офанзива. Увереността на Василий II в предстоящата крайна победа е попарена от тежкото поражение на солунския управител Теофилакт Вотаниат. Въвлечен в засада, императорският любимец „…паднал убит (…), като Радомир го изтърбушил с копието си…” Макар и ударени жестоко, българите се съвземат… Обхванат от ярост, но с ледена „пресметливост“ Василий нарежда масовото ослепяване на пленените български войници – акт, който отразява безсилието на императора да реши окончателно „българския въпрос“, както е изглеждало след победата при Ключ. Скоро след това Василий се оттегля в своята основна база във войната с българите – Мосинопол (Гюмюрджина/Комотини).

Битката при Ключ и смъртта на цар Самуил – миниатюра от Манасиевата хроника.

Нека припомним разказа на византийския хронист Йоан Скилица за смъртта на Самуил. Когато вижда своите ослепени войници, всяка стотица с едноок водач, българският владетел „… не могъл да издържи на това страдание, а му призляло, причерняло и припаднал на земята. Присъстващите, които се опитвали да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, когато дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дена умрял…”

Ако пленените войници са били избити до крак, навярно това би довело до още по-голяма ожесточеност в българските действия. Без съмнение тъжната армия от слепци е била по-страшна гледка и от самата смърт! Такъв е убийственият удар, нанесен от Василий II на Самуил и тогавашното българско общество. Садистичната гавра с пленените войници прекършва живота на неустрашимия воин, който съвсем не е бил милозлив човек – през 987 г. Самуил не се поколебава да екзекутира собствения си брат Арон с цялото му семейство! В крайна сметка, не поражението при Ключ, а ослепяването на пленените е онзи удар, който сломява непримиримия дух на българите и техния цар, като спечелва на императора грозното прозвище „Българоубиец“.

Да се реконструират събитията през лятото на 1014 г. не е лесно. Парадоксално е, но има нещо, което като че ли не забелязваме – на практика Самуил отсъства от „горещите точки“ на конфликта! Водеща е фигурата на Гаврил Радомир. Поведението на царя категорично не отговаря на неговия „профил“ на смел и енергичен човек, какъвто го виждаме през предходните десетилетия. Още при Ключ се създава впечатление, че старият воин вероятно е ранен – така, както става в битката при Сперхей през 996 г. Друга възможност, която допълва първата, е заболяване. И най-вероятно не само едно.

През 1014 г. цар Самуил е около 70-годишен, с частична инвалидност (накриво зараснала лява ръка от битката при Сперхей), с други „спомени“ от минали войни… И още нещо, големите пълководци и държавници съвсем не са „застраховани“ от депресивни състояния – примерите от старата, а и от най-новата история на човечеството са предостатъчно. След Ключ цар Самуил е имал много причини да се чувства несигурен, а и виновен пред своя народ. Независимо от безспорните си заслуги, той допуска и тежки грешки. Нека също се запитаме дали сърдечният удар (инфаркт), покосил Самуил на 4 октомври 1014 г., е първият? Приближените на царя започват да го свестяват с благовонни масла, като че ли са имали готовност за подобно развитие. Твърдението на Скилица, че Самуил е починал от сърдечен удар не буди съмнение. И все пак, в една от добавките към българския превод на хрониката на Константин Манаси (средата на ХIV в.) се казва: „… цар Самуил, като видя (ослепените си войници) от яд умря…” Обаче в надписа към съответната миниатюра се казва: „… като видял ослепените, и от мъка умрял…” Изказвано е мнение, че думата „яд“ в случая значи „отрова“, т.е. че царят е отровен от своите противници. Такива биха могли да бъдат привържениците на царския племенник Иван Владислав, който година по-късно сваля от престола и убива своя някогашен спасител Гаврил Радомир. Че в българския лагер е имало напрежение, надали трябва да се съмняваме. И все пак, нямаме основание да вярваме в евентуално отровителство – авторът е употребил думата „яд“, за да охарактеризира психологическото състояние на царя пред жестоката гледка с шествието на неговите ослепени войници.

Смъртта на Самуил е събитие, което намира отзвук и в други средновековни държави. Един италиански хронист свързва края на живота на прочутия български владетел с появата на комета, като така u придава „космическо“ звучене и смисъл! Самуил оставя траен спомен в историческата памет на нашите предци. Живелият два века по-късно цар Калоян (1197-1207) е възприеман от своите съвременници като потомък на Самуил и отмъстител за злодеянията на Василий ІІ. И как иначе, след като живелият през същото столетие византийски писател Йоан Ставракий възкликва: „… Онзи прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите…“

През 1969 г. напусналият ни наскоро проф. Николаос Муцопулос откри гроба на великия цар в базиликата „Св. Ахил“ на острова в Малкото Преспанско езеро. Днес стотици българи посещават това свято място, а в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил в България. Така или иначе, остава ни да очакваме от съседна Гърция в близко бъдеще такъв ясен жест на добросъседство и уважение към паметта на един християнски владетел… Така или иначе, без да е канонизиран от църквата, за нашия народ, за днешните България и Северна Македония, цар Самуил е свята личност. Къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, ако не в София – средновековния Средец, управляван от неговия баща комит Никола? Градът, който навярно е родното място на Самуил и братята му и е избран от тях за временна столица на Българското царство след падането на Велики Преслав в ромейски ръце през 971 г. Надали може да има съмнение, че саркофагът на цар Самуил трябва да бъде поставен не някъде другаде, а в базиликата „Света София“ – хилядолетният храм, пред който гори вечният огън за падналите за България нейни синове от Мизия, Тракия и Македония.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.