Димна завеса опитва да скрие дълбоката криза, в която се намира Алиансът

Преди време пактът бе много предпазлив за разширяване на Изток

Засилената дипломатическа дейност около НАТО – посещението на генералния секретар Столтенберг в София, срещата на върха на група „Букурещ 9“ в Братислава – е димна завеса, опитваща се да скрие дълбоката криза, в която се намира Алиансът.

Какъв по-очевиден признак за това от факта, че тържествената среща на държавните глави по случай 70-годишнината през април т.г. във Вашингтон, отдавна планирана по подобие на половинвековния юбилей, бляскаво организиран от Бил Клинтън в 1999 г., бе тихомълком отменена, по-точно заменена с по-скромна проява на външните министри?

На пръв поглед това се прави, защото Тръмп превръща всяка среща на НАТО, в която участва, в катастрофа и конфуз. Миналия юли посланиците на страните членки бяха принудени от натовската бюрокрация и висшестоящите атлантически ястреби в своите столици да подпишат на коляно, преди началото на срещата споразумение, потвърждаващо няколко от целите на организацията, включително общата отбрана срещу Русия, само и само да не би Тръмп да осуети приемането му. Без съмнение същото щеше да се повтори и през април.

Тръмп наистина даде много индикации. Уволни безцеремонно шефа на Пентагона Джим Матис, радетел за атлантизма и главен организатор на юбилея. Не разхлабва нито секунда хватката около шиите на западноевропейците да харчат много повече за отбрана – към Меркел искането е за увеличение четири пъти. А в самите САЩ не отслабва увереността на „дълбоката държава“, казионните медии и либералната опозиция, че Оранжевият е резидент на Кремъл.

Но има и много по-дълбоки причини за кризата. Разгромните провали на общата външна политика в Ирак, Либия и Сирия, довели и европейската мигрантска катастрофа, сега и очертаващото се фиаско във Венецуела, създават злокобна инерция. Все повече се променя съотношението на силите в света – съюзът на Русия и Китай е по-здрав от всякога – заедно наложиха вето и на американската резолюция за Венецуела в Съвета за сигурност. Иран напук на санкциите се засили, позицията на Израел и покровителите му в Персийския залив е все по-уязвима, НАТО изглежда окончателно загуби Турция. Провали се ядрената среща на Тръмп с Ким, а Русия се зае да посредничи между Индия и Пакистан в Кашмир, без никой да се сети, че съществуват и САЩ. Расте недоволството срещу статуквото в самата Западна Европа и съвсем скоро може да я залее. Растат и амбициите на Европа за повече самостоятелност и в сигурността.

Все по-ясно е, че „атлантическото единство“ е мит. Държавите от НАТО имат разнопосочни интереси. Добре, че президентът Радев поне неофициално наблегна на това в Братислава. Декларацията, приета там, обаче не си струва и хартията. Б9 е утопия, опит да се възкреси старата и коленопреклонна „Нова Европа“ от времето на американската авантюра в Ирак. Сега нещата са коренно различни. Източноевропейските страни, също както и западноевропейските, нямат едно и също отношение към Русия. Не само България, и други източно-, а и централноевропейски страни като Австрия, се набеждават все по-често за „троянски коне“ на Москва. Чухме еврочиновника Ферхофстат в Европарламента да клейми италианския премиер Конте, че служел на Путин. И немският бизнес, който за нищо на света няма да се откаже от Северен поток 2, и той уж бил вързан на рублевата ясла.

Отношението на „стария Запад“ към постсъветска Русия пък е белязано с тежък грях.

Разсекретени наскоро документи за преговорите на западни лидери с Горбачов поставиха днешните водачи на „демократичния свят“ в неблагоприятна светлина. Публикувани от американския архив за национална сигурност, те могат да се видят на сайта на университета „Джордж Вашингтон“ тук: https://nsarchive.gwu.edu/briefing-book/russia-programs/2017-12-12/nato-expansion-what-gorbachev-heard-western-leaders-early.

Документите разбиват на пух и прах твърденията на атлантическите ентусиасти, че Западът нищо не бил обещавал на Горбачов. Широко известното изказване на американския държавен секретар Джеймс Бейкър от февруари 1990 г., че НАТО няма да се разшири на изток „нито един инч“ (not one inch eastward) не е началото – още в Малта през декември 1989 г. президентът Буш I уверява Горбачов, че „не е подскачал нагоре-надолу по Берлинската стена“ и че „САЩ нямат намерение да се възползват едностранно от протичащите процеси“. Буш I дори се опита да предотврати разпадането на СССР с известната си реч в Киев през юли 1991 г.

Тук е мястото да си спомним наскоро разсекретения запис на телефонния разговор на Елцин с Буш I от декември 1991 г., където той раболепно уведомява американския колега за решението от Беловежката гора за разтурянето на СССР, преди още да го е съобщил на съветския президент! Поразителни са неудобството и резервираността, които проявява Буш I. Човек с опит, бивш боен пилот, пленник у японците през Втората световна война, сенатор, посланик в Китай и директор на ЦРУ, той реагира сдържано и предпазливо. Известно му е, че разтурянето на СССР става отгоре, въпреки волята на голямото мнозинство съветски граждани, засвидетелствано на референдум същата година. Перспективата на мястото на СССР начело с Горбачов да се появят 15 нови държави начело с дявол знае кого, може би с ядрено оръжие, не го радва. Чисто човешки му е неудобно от слагачеството на Елцин.

Ясно му е също, че, както по-късно писа с класическа яснота старият американски консерватор Пат Бюкенън, „отказвайки да третираме Русия като другите страни, отрекли се от ленинизма, създадохме тъкмо тази Русия, от която се страхувахме – превъоръжаваща се и кипяща от възмущение“. Не сме забравили, че и Буш II в нетолкова далечната 2007 г. В София ни уверяваше, че можем да сме приятели и със САЩ, и с Русия, че избор или-или между тях въобще не стои пред българите.

През януари 1990 г. външният министър на Германия Ханс-Дитрих Геншер заявява, че „обединението на Германия не бива да нанесе вреда на съветските интереси за сигурност“ и че „НАТО трябва да се откаже от всяка идея за разширяване на изток“. Същото повтаря и канцлерът Хелмут Кол пред Горбачов. Идеята, че територията на ГДР ще има в бъдеще демилитаризиран статус, заляга в договора за обединението на Германия от 12 септември 1990 г.

Неразширяването на НАТО на изток не е фиксирано с договор, но е предмет на широко съгласие в много дипломатически документи и разговори в 1990 и 1991 г. с участието на Буш I, Бейкър, шефът на ЦРУ Робърт Гейтс, Франсоа Митеран, Маргарет Тачър, Джон Мейджър, генералният скретар на НАТО Манфред Вьорнер... Всички признават необходимостта от гаранции за ненакърняването на съветските интереси, за включването на СССР в структурите на европейската сигурност. През февруари 1990 г. британският първи дипломат Дъглас Хърд казва на Геншер: „Русия трябва да има гаранции, че ако Полша излезе от Варшавския договор, няма на другия ден да влезе в НАТО“. През март 1991 г. британският премиер Мейджър отговаря на въпроса на съветския маршал Язов дали някои източноеврепейски страни ще влязат в НАТО: „Нищо подобно няма да стане“. Вьорнер уверява съветска парламентарна делегация, че съветът на НАТО и лично той, както и 13 от 16-те страни членки, са против изолирането на СССР от европейската общност и против разширяването на Алианса. Спомням си и аз как в 1993 г. в Англия един британски бригаден генерал, лектор в нашия дипломатически курс, бе страшно предпазлив за евентуално разширение на НАТО на изток.

Натрапващото се сравнение между тогавашните и сегашните западни лидери по зрелост и отговорност създава мрачно впечатление. От къде е този катастрофален морален упадък на Запада през последните 20-25 години? Реалистичният, а не морализаторски отговор е кратък: от упадъка на силата му. Тогавашните западни водачи – Буш I, Кол, Митеран и другите днес ни изглеждат мъдри и благородни. То е, защото са се чувствали силни и единни. Току-що спечелили студената война по добрия начин, противникът признал историческата им правота и сам се разоръжил.

Четвърт век по-късно Западът е слаб, обезверен, разединен. Елитите му нямат друго оръжие освен лъжата и шантажа.

Според тях „НАТО било сдържало руската агресия в продължение на 70 години“ и премахването му щяло пак да я отприщи. Следователно НАТО е „сдържало руската агресия“ дори когато Елцин раболепничеше пред Буш I и Клинтън, а външният му министър Козирев говореше в ООН, на което съм свидетел, че „Русия няма свои национални интереси, а преследва само общочовешките“.

Динамиката на процесите в западния – и в широкия – свят обаче е такава, че няма да е чудно годишнината на НАТО да се превърне скоропостижно в негово опело.