Георги Вълев от „Килърите“: Властта и бизнесът убиха Петър Христов

Дете е със счупен крак в болница, след като е блъснато на пешеходна пътека във Варна

Премиерът Бойко Борисов обсъди темата за единния цифров пазар с министър-председателя на Люксембург Ксавие Бетел

Удължиха извънредното положение в Турция с още три месеца

Вижте акцентите от броя на „Труд“ в петък, 19 януари 2018

Отвод на съдията по делото Мартин Петров – „УниКредит Булбанк” Бивша служителка на трезора обявена за национално издирване

Цветан Цветанов проведе серия от работни срещи в Лондон

Германия задмина САЩ като световен лидер Рекордно ниско доверие към Съединените щати, изпреварва ги и Китай

Екатерина Захариева: Договорът за добросъседство с Македония няма да остане само на хартия

Турция търси руска подкрепа за щурм в Сирия САЩ отричат за новата “сирийска армия”

500 милиона лева търсят общините за туризъм Най-скъпият проект в картата на ресорното министерство е на община Челопеч за Моторспорт парк на стойност 120 млн. евро

Влак блъсна изоставена каруца в Казанлък, спряно е жп движението между София и Бургас 

Румен Порожанов: България притежава значителен потенциал за производство на качествена продукция

Божидар Данев, председател на АОБР, пред “Труд”: Зелените блокират инвестиции и работни места Когато икономиката не се развива, няма работа и увеличение на доходите

Кремъл: Новият закон за суверенитета на Киев се равнява на подготовка за война

Щъркелов и Багряна нямат вина за разстрела на Вапцаров Уникален портрет на бащата на поета Йонко от гениалния акварелист днес е в частна колекция

Константин Щъркелов сред свои картини в дома си, 1959 г.

К. Щъркелов е автор и на стойностни литературни произведения

Художникът не рисува с маслени бои от бедност

Интересът ми към Константин Щъркелов тръгна от Вапцаров. По-точно, от изненадата, че не познавам значителна част от творчеството му – ранните стихотворения и … Есето “Мирът на Щъркелов”, писано в 1935 г., когато големият акварелист чества 25-годишна творческа дейност. Вапцаровият текст е част от немалкото заслужени юбилейни дитирамби. Едновременно с тази нова информация дойде още една – К. Щъркелов е сред от призованите (и единственият явил се заедно с Багряна) свидетел по делото, завършило със смъртна присъда за Вапцаров. Неявилите са: Никола Мушанов (бивш министър-председател), Тасе Стоилков (актуален народен представител), Владимир Полянов (писател, тогава директор на Народния театър).

Изборът на Вапцаров изглежда безупречен: двама от призованите са действащи политици със сериозен авторитет. Постът на Вл. Полянов е измежду върховните възможни за писател у нас и обществено авторитетен. Но неявяването на тези трима – предполагам очевидна за съда демонстрация на отказа на политиците и властта да защитят Вапцаров (а и да не си навличат главоболие в нажежеността на времето), прави замисъла му нищожен. Вапцаров е заложил на непечеливша у нас карта – да търсиш милост и подкрепа на везните на справедливо съпоставяне на деяние и закон с талант и обществена значимост. Т. е., на същинско оценяване приживе.

Другите двама – художникът К. Щъркелов и поетесата Ел. Багряна, са сред водещите български творци. Те живеят в комфорта на признанието, одобрението и харесването от много хора и особи (включително и от цар Борис ІІІ, което е и още една причина за Вапцаровия избор); на съобразяването с тяхното мнение (едва ли и в ситуация на управленско решение). Те представляват обособена и влиятелна донякъде част на обществото, но са и сериозни творци, което предполага дара на разпознаването и признаването на значимото колкото и да е различно от теб самия. И ето какво Вапцаров търси в свидетелстването на Щъркелов: “… който е гостувал често пъти в дома на баща ми, докато аз живеех там, и ще установи, че съм отгледан и възпитан като националист и добър българин и че имам минало, което физически не ми позволява да отида срещу интересите на българската държава.”

Какво е получил – по-късно. Но отсега искам да заявя: Крайно време е да се свали ширещото се обвинение, че Багряна (а и Щъркелов, макар той кой знае защо остава в сянка по това обвинение) е/са виновен/ни за смъртната присъда на Вапцаров. Точка, край на безсмислието да се обсъжда! Те, останали сами като свидетели, не са имали никакъв шанс да го спасят. Но остава като актуален, поне докато не се появят протоколи от делото с отговорите им, въпросът за тяхното поведение пред съда. Не съм склонен да обвинявам, не прокурорствам. Стремя се към истината, достижима сега по косвен път. Но да оставим Багряна.

Щъркелов е софиянец. Баща му е бил небогат обущар, признат от колеги и клиентела. Художникът остава сирак на 13 години и за да продължи с рисуването майка му, вярваща в него, “работи по чужди къщи”. А момчето “рисува портрети и фирми” и “помага в бръснарски салон”. Немотията го кара неведнъж да прекъсва учението си при професорите Иван Ангелов и Мърквичка. Заминава за Русия на 18 години и пристига в Одеса без грош. Трудно му е, рисува пощенски картички и портрети за по 1-2 рубли. Но “успях да видя, науча, проникна в широката руска душа. Руското изкуство ме замисли и окрили.” Интересно е, че – по негово признание, изборът на акварела за основна техника произлиза от “сиромашията”. Подобно на друг от неговото поколение – Иван Милев, който работи с гваш, темпера, акварел, туш и молив, но никога с масло. И е тъжен факт, че никой от блестящите ни живописци няма свой роден меценат.

Първите повечко пари К. Щъркелов получава от цар Фердинанд, комуто продава 27 картини. Взима 1000 лв. (”цяло състояние”), макар че е поискал 550. Художникът получил от царя и думи “за изкуството … такива неща, които не съм чувал никога”. Той онаследява като свой ценител и купувач на картините си и сина – цар Борис ІІІ. И за да приключим с нужната ни тук информация за Щъркелов, ще цитирам есето на Вапцаров. Който може и да не професионален анализатор на живописта, но съумява да му създаде образа на универсален духовен пратеник: “Той прилича на древен екзалтиран певец, овладян от хипнотетичната омая на вселената, който се моли и пее под огромната купола на небето. И над всичко стои жаждата за волност. Тази волност създава контрастно безнадеждността у “човека от града”, който тихичко приказва на себе си, признава, че е звяр, поставен в клетка от трегери и бетони.”

Естествено образът е и плод на тогавашните умонастроения на Вапцаров – литературни и житейско-статегически. 1935 г. е годината на написването на драмата му “Вълната, която бучи”. Година последна за няколкогодишното му поетично мълчание или по-скоро – поетична трансформация. Вапцаров предлага ръкописа на драмата на Народния театър. Есето “Мирът на Щъркелов” е началото на двугодишен период (1935-37 г.) на литературна завоевателност. Т. е., на публикации във вестници и списание на стихотворения, стихове за деца, рецензии и на участия в литературни конкурси. Някои от които печели – със стихотворението “Романтика” и с радиопиесата “Бент”. Разбира се, с подобна продукция можеш да предизвикаш внимание. Странното е, че Вапцаров не задълбочава пробива и като че ли се отказва от този тип задължителна активност за налагане. Защо? Вероятно има и битови причини – тежък труд, който го отдалечава от артистичните и медийните среди. По-важното е друго – придобиването на увереност, че върви по своя път, съзнаван и като мисия: “Зная свойто място/ във живота/ и напразно/ няма да се дам”. В тази мисия литературният успех е важен, но не e всичко. Тя е и мисия на честта – веднага след цитирания по-горе откъс от “Огняроинтелигентска” следва пояснението: “Честно ще умра …, честно ще умра за свобода”. Думата честно Вапцаров употребява и на друго място в “Моторни песни” и пак в смисъла “за честта”. (Както е при Ботев – “за честта, майко, юнашка”). Това е неговото върховно разбиране за достойно изпълнена мисия – живот, изживян с чест. Между другото, това е върховното понятие понятие за човешка добродетел на древните българи, нещо като основна съставка на българската ДНК, която Ботев и Вапцаров възраждат и отстояват. Но да не се отклоняваме.

Има и още нещо в тогавашната битност на поета. Не е много сложно за Вапцаров да разпознае нетрайността и относителността на успеха, към който първоначално се е устремил. Да схване и фалша в литературния ни живот: “У нас има толкова литературни групи, чиято задача е да хвалят своите и да отричат чуждите.” (От негова рецензия за книга на Н. Марангозов).

Представата му за чест и за неадекватност между успех и действителна стойност го карат да спре с публикациите и да остане встрани като наблюдател. И да пише, обмисля и прекроява ръкописа на блестящата си първа и уви – единствена книга “Моторни песни”. А на околните може и да изглежда като неудачник; като неуверен в своите сили; като гост, а не жител в света на изкуството. Вапцаров ще се върне в периодиката в 1941 г. – но с друга мотивация. И този факт не променя казаното.

Така – съпоставими в зоната на целта на срещата им в съда през юли 1942 г., изглеждат подсъдимият Никола Вапцаров и свидетелите Елисавета Багряна и Константин Щъркелов. Ще допълня и още нещо – Вапцаров освен човек на честта е и още преобразувател и пророк в изкуството и в посланията си. Не заради предсказваното човешко бъдеще, безобразно експлоатирано в годините. И как мислите в тази ситуация свидетелите ще защитават поета? Според мене те са съзнавали, че той несъмнено е стойностен поет, който е различен от тях; виждали са в него най-вероятно талантлив неудачник и необясним бунтар. Не ми се мисли за клишетата на пропагандата за такива подсъдими, които все пак влияят всекиму. Толкова. Поради което предполагам да са го защитили, преодолявайки, ала не докрай, снизхождението и съжалението си към един обречен, произнасяйки се, че е добър поет и патриот. Това са съзнавали, това са можели, това са казали – според мене. Вече обясних, че за оправдателна присъда никакви защитни думи за талант и родолюбие дори на тези свидетели нямало да бъдат достатъчни. Тъй че казаното в съда има значение само за подсъдимия и за неговите близки в залата. Не ми се ще да белетризирам за ефекта върху Вапцаров.

Но за майката на Вапцаров се знае. Преди 35 години банскалийският летописец К. Ушев ми разказа колко дълго баба Елена е била сърдита на Щъркелов. И чак малко преди смъртта му тя използвала Ушев като посредник да доведе в дома й художника – за прошка и за възстановяване на някогашните им добри отношения. Наскоро прочетох писмо от 13.V.1959 г. на Щъркелов до семейството му, потвърждаващо дългото прекъсване на контактите им: “Първото ни свиждане продължи повече от два часа… Много е внимателна и любезна с мене.” В писмо той няма директно да признае продължителната обида на майката. Прави го косвено – “първата ни среща”, “много е внимателна”.

При срещата ситуацията е различна от времето на съда – Щъркелов доизтърпява низвергването си, а Вапцаров е почитан и любим поет. Властта е обградила с внимание близките на поета. И с много почит майка му Елена, желана гостенка в цяла България. Домът й е и музей на Вапцаров, посещаван с нескрит интерес. Възможно е и Щъркелов сам, без да се съобразява с властовото обгрижване на поета, да е съзрял величието му. Все пак той е и пишещ човек – стихотворения, отзиви, миниатюри. Промяната в него, не зная дали е и покаяние, се изразява в желание да нарисува портрети на Елена и на Никола Вапцарови. Не е ясно завършил ли е портрета на баба Елена, за който тя и му е позирала. За Никола е имал намерение: “Ще рисувам и Никола Вапцаров.” /8.ІХ.1959 г./, без да зная изпълнил ли го е. Виждал съм само портрета на бащата Йонко, един от най-хубавите портрети в родната живопис. Премълчавам името на собственика от колекционерска солидарност.

Това е то равносметката: едно есе, една героична смърт, един портрет. И – намерения.

 

Акварел

Константин Щъркелов
Константин Щъркелов

Големият смърч беше повален и цялото му тяло бе разделено на три трупа. Клоните му бяха събрани на клада. Из тях пърхаха малки пъстри птичета, като че играеха на криеница.

Или, може би, не знаеха как да се разделят с клончетата на тяхната любов?

Белите трески, от току-що насеченото тяло, чисти, бяха покрити с роса и в нея се оглеждаше безоблачното небе и слънцето.

От съседния бор се ронеха кафяви люспи от шишарки. Две катерички грижливо и сръчно събираха храна.

Птица стрелна над главата ми с писък. Сокол хвърли сянка над папратите и сви зад скалите.

Долу в усоите – подскача ручей и дипли къдриците на своята бяла дантела над два-три заоблени камъни да ги прескочи.

Стоя и – гледам и – мълча.

 

Разлъка

Таз вечер празнувам разлъка,
скъп спомен по теб изживян.
Налейте да пием от мъка,
едничкият смисъл е там.

Защо ли те тебе залюбих,
защо те обикнах кажи?
Защо ли си времето губих,
защо ли не пих до зори?

Угаснал да видя във мене,
мил спомен по теб неживян,
цената на губено време
не искам да диря от теб.

Със вино се лесно лекува,
безумно терзана душа,
и спира сърце да тъгува
Налейте да пия и руша.

 

Настроения

Да бъдеш ти – какво си!
Да бъда аз – защо съм!
Кръста е тежък, едва се носи
Пътят трънлив е, а бос съм…
На снежнобелите брези
Отвя им вятърът листата
Като отронени сълзи
Търкулнаха се по земята.

 

Ноемврий

И ето сняг сега прелита
И пейките са опустели…
Децата в стаите са скрити
Немирни птички отлетели.

На детската градина
Посърнаха цветята –
Ще чакат догодина
Пролет – пак…децата.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (7)

  1. Вапцаров е жертва на българските комунисти , които внедряваха идеите на Русия
    за разкъсването на българския етнос-

  2. Разбира се, че Багряна и Щъркелов нямат вина за присъдата на Вапцаров. Багряна е била много малка, за да разбере идеите на В. Тя е опортюнистка – нагаждачка към всеки режим. Авторка, заедно с Тодор Павлов на комунистическия химн, който предшества Мила Родино.
    Главна вина за смъртната присъда на Вапцаров е у неговото семейство, което вероятно е скъсало връзките си с царя и неговото семейство. Фердинанд и Борис са били близки с Вапцаровите, спали са в дома на стария В., но след това е станало нещо помежду им. Никола се забърква с най-дълбоките противници на режима. След неговите признания е било невъзможно да отърве смъртната присъда, а баба Елена е разчитала на такива като Багряна. Пълно безумие.

  3. Avram , коя история Авраме?! Историята .която ти знаеш е комунистическата история..Всички източно-
    европейски народи ревизираха националните си истории, само България и Македония все. още живеят със старите си заблуди.В тези страни диктатура беше най- жестока и затова те са на изчезване

  4. Първата световна война нанася (колкото е невярно да изглежда) по-големи поражения от Втората. ПСВ става хранителната почва върху която се развива фашизма. Фашизъм има не само в Италия, Испания. Фашизмът под формата на националсоциализъм има в Германия, а под формата на комунизъм в СССР. Елементи на фашизъм има във Великобритания и САЩ. Разбира се,че България на остава по назад. Главният носител на фашизма в България е царското семейство и кръга около него. Борис изкарва голям късмет, че инфарктът го покосява една година по-рано, ако беше оживял щеше да изпита униженията и мъченията, които изпитва съвсем заслужено брат му. А Б-я и Македония, вероятно и Сърбия ще изчезнат. На тяхно място ще се появи друга държава. Който е жив – ще види.

  5. Никой не живее със заблуди относно историята с изключение на циганите, които пък не са я чели. Просто на някои не им отърва истината и пропагандират историята създадена в държавна сигурност и пропагандирана от „академик“ Георги Марков и неговия кръжец. Тези, които публично възразяват срещу такава история, под една или друга форма,биват обявявани за безродници.

    1. Всъщност в дълбока заблуда си ти. Повечето хора живеят в заблуда относно историята ни. За пример само – знаеш ли, че в архива на НИМ има 4 руски бойни знамена? А сега, като го научи, КАК МИСЛИШ СА СТИГНАЛИ ДО ТАМ??? Ето това е една от заблудите – Русия никога не ни е била враг, а ние се държим, като неблагодарници. Каква е истината? Много е елементарна и е лесно да бъде научена – НИЕ СМЕ СИ ПЛАТИЛИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ ТУРСКО РОБСТВО С 32,5 тона злато. Русия ни е бомбардирала с кораби през ПСВ – има убити и цивилни – мисля, че при обстрела над Варна. Русия ни напада по суша през ПСВ – ген Иван Колев им разкатава фамилиите и на тях, и на румънците. СССР ни обявяват война по спешност, за да имат фактическо озснование за окупация и си ни окупират, въпреки, че ние военни действия срещу тях не сме водили, а дори и война не сме им обявявали. Окупират ни, за да могат да избият с машата си – БКП интелигенцията и да ограбят богатствата ни – още на 10.9. целият трезор на БНБ, пълен със злато е натоварен на влак и заедно с ЦЕЛИЯ ДЪРЖАВЕН АРХИВ заминава в Москва. Знаеше ли ги тези факти? Е, ако не ги знаеше, значи и ти си живял в заблуда!

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.